Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (57)

Глава №56
Въпреки първоначалните несполуки в научната регистрация на мързеливите и склонните към мързел деца, психоневропатологът и ученият М. Г. Азбарагуз не пада духом

Случва се така: искат да помогнат на човека, а той не го разбира и хуква презглава да бяга от помощта.

Така се случи и със замислената от Моисей Григориевич Азбарагуз във висша степен научна и в приемлива форма доброволна регистрация на мързеливите и склонните към мързел деца. Невижданият размах на разяснителната работа причини в града, колкото и да е странно, нещо подобно на малка паника. Отначало тя обхвана престарелите, после възрастните, а след това младежите. Най-дълго издържаха децата, но и тях като че ги обзе паника.

Имаше много шум, разговори, спорове, слухове, но РЕГИСТРАЦИЯ НЯМАШЕ!

Особено упорито се разпространяваше слухът, че ще натоварят в камиони зарегистрираните деца и ще ги откарат някъде за някаква дезинфекция.

Най-страшен бе слухът, че зарегистрираните ще учат без ваканции и почивни дни.

Моисей Григориевич, макар и малко смутен, беше в добро настроение. Нямаше намерение да се предава, но ето ти беда: с всеки изминат ден бодрото настроение спадаше, а смущението растеше ли, растеше. Честно казано, той не разбираше мотивите на тъй силния отпор срещу регистрацията от страна на всички слоеве и възрасти на населението.

Обяснимо бе защо най-върлите, всеизвестни безделници се запиляха нанякъде и активистите от градския комитет за борба с мързеливите деца не можаха да открият поне една следа на поне един безделник.

Огромната разяснителна работа се водеше напразно. Всеки възрастен с всякакви истини и неистини оправдаваше своя потомък безделник и го спасяваше от научната регистрация.

Какво става? Какво да се прави?

Моисей Григориевич седеше в креслото, протегнал уморено крака и мислеше с наведена глава.

Големият стенен часовник питаше настойчиво:

— Какво става? Какво да се прави? Какво става? Какво да се прави?

Моисей Григориевич, стараейки се несъзнателно да бъде в такт с тракането на часовника, повтаряше гласно:

— Какво става? Какво да се прави? Какво става? Какво да се прави?

Часовникът го посъветва високо и ясно:

— От-стъ-пи! От-стъ-пи! От-стъ-пи!

— Никога! — каза сам на себе си Моисей Григориевич и стана рязко. — Никога и за нищо на света! На какво, всъщност, се учудвам? Че веднага не са ме разбрали? А защо трябва веднага да ме разберат? Хората не са свикнали да смятат мързела за голяма опасност. А трябва да им се докаже, че в мързела се крие един от най-опасните врагове на човечеството! И аз ще им докажа!

Вратата скръцна и се чу гласът на старши санитаря Тимофей Игнатиевич:

— Може ли да се изкажа по един наболял въпрос? — Той влезе в кабинета и заговори, без да дочака разрешение: — Наплашихте хората с регистрацията. Дори възрастните готовановци загубиха спокойствие. Разсъждават така: днес ще регистрирам моето мързеливо отроче, а няма ли утре и мене да придърпат пред очите ни всички?!

— Ама че дивотия! — извика сърдито Моисей Григориевич. — Нас ни интересуват само децата! Скритите резерви на мързела! Необходимо е да научим колко, разбирате ли, колко са в града мързеливите и склонните към мързел деца?

— Извинявам се с всички сили — инатеше се старши санитарят Тимофей Игнатиевич, — но не мога да не изразя моите мисли. Добре познавам живота и хората. И заявявам най-категорично и отговорно: нищо няма да излезе от тая работа. Къде ще намерите родител, който доброволно да предаде своя лентяй или лентяйка на всеобщо опозоряване под названието „научна регистрация“?

— Чакайте… чакайте… А вие самият имате ли деца?

— Четири. Трима сина и една дъщеря.

— Мързеливи ли са?

— Мързеливи донемайкъде!

— Прилагате ли към тях метода на физическо въздействие?

Старши санитарят Тимофей Игнатиевич въздъхна тежко, наведе глава и си призна с усилие:

— Не. На своите не вдигам ръка. Жал ми е и да ги регистрирам. Искам да се издигнат в живота по-високо от старши санитари. Искам да ги направя министри или академици. Научих ги на хубав живот и те се измързеливиха. Растат важни. Приятно е да ги гледаш, но не е много удобно да живееш с тях.

— Ето че се изяснихме с вас — каза Моисей Григориевич със задоволство. — И откъде вадите заключение, че от безделниците израстват министри и академици? И с какво старши санитарят е по-лош от министъра или академика?

— Обърках се — произнесе тъжно старши санитарят Тимофей Игнатиевич.

— Зарегистрирайте ги! Ще направим от тях хора! Може би министри или академици! Науката ви протяга ръка за помощ, не я отблъсквайте!

— Добре. — Старши санитарят се навъси. — Давам съгласието си за доброволна регистрация на четири деца. Изглежда, друг изход няма.