Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (7)

Глава №6
Твърде невероятните, но научно обосновани възгледи на психоневропатолога М. Г. Азбарагуз върху детския мързел и разказаната от него история за смъртно опасната болест на неговия далечен роднина Герман Белов

— Имам един далечен роднина — започна да разказва психоневропатологът Моисей Григориевич Азбарагуз, — по линията на моя леля от трето коляно, третокласника Герман Белов. Доскоро той беше абсолютно невъзможно, позволявам си грубостта да кажа, отвратително създание. Той бе невероятно мързелив. Така го мързеше, че, представете си, дори храната поемаше насила. На вид съвсем здраво, нормално дете, всички изследвания прекрасни, но аз предчувствах, че с него ще стане катастрофа.

Като лекар, като учен, като роднина, започнах да се досещам, че Герман е болен от нещо. Но от какво?

Безбройните консулти, изследвания и наблюдения дълго време не даваха никакви резултати, докато най-после аз и група колеги доказахме, че моят далечен родственик е болен от мързел в най-остра форма lenia gotovanica (ленива готованика).

Уви, засега медицината не знае как да се бори с това най-опасно и много разпространено сред децата заболяване. Ние дори не знаем неговия причинител. Има неопровержими доказателства, че леността е заразителна, макар и да не сме успели още да открием вируса. Може да се предположи, че детето се заразява от този, до когото седи на чина, но как? Неизвестно.

Да не би мързелът да е наследствен? Едва ли. Тъкмо много трудолюбивите родители имат мързеливи деца. И невинаги децата на мързеливите родители са непременно готованци.

Единственото, по което съвпадат мненията на всички специалисти е, че от мързел може да се разболееш по собствено желание, тоест съвсем самостоятелно, без чужда помощ. Много от знаменитите безделници са самоуци в овладяването на мързела.

Къде, в какво да търсим първоизточниците на болестта? Над този кардинален въпрос на съвременността си блъскат главата учените, в това число и вашият покорен слуга. Да се отговори на този въпрос — значи да се победи мързела и човечеството да се избави завинаги от вредата, която носи безделието.

Както много други опасни болести, страшен е не само мързелът, но и неговите усложнения. Известни ми са три случая, когато безделници са се побърквали. А да не говорим за обикновените последствия на мързела като: загубване на човешкия образ, почти пълно изчезване на умствената и физическа работоспособност, загуба на слух и зрение, изсъхване на отделни части на тялото и така нататък.

Преди да продължа разказа си за невероятните случки с моя далечен роднина Герман Белов, позволете ми да ви съобщя следното.

Завчера се запознах с книгата на един от най-големите чуждестранни специалисти по изучаването на мързела и неговите последици. Книгата се нарича: „Мързелът и неговите последствия за съдбата на човечеството“. Авторът прави страшен извод. И ако се съгласим с него, то трябва незабавно да изолираме от обществото всички готованци. Той предлага да ги заточат на необитаем остров, без право на кореспонденция или връщане обратно. Защото авторът счита, че мързелът е единственият, повтарям, единственият източник на всички нещастия на човека и човечеството. Авторът привежда девет хиляди петстотин четиридесет и четири примера за отрицателното влияние на мързела върху хода на историческите събития.

Ние, разбира се, трябва да имаме предвид, че става въпрос за труд на буржоазен учен, но сме длъжни да изучим внимателно всички негови доводи.

Той например твърди, че болшинството деца се появяват на света вече мързеливи, или по-точно, като напълно оформени готованци. Само благодарение на непрестанните усилия на семейството и обществото известна част от децата успява да се спаси от разлагащото въздействие на мързела.

Нещо повече! Авторът твърди, че човек може да заболее от мързел когато и да е през живота си. В книгата са описани четири случая, когато от мързел са започвали да страдат хора след осемдесет и втората си година.

Изводите и доводите на автора аз не считам за безспорни. Но ако той е прав, макар и наполовина, човечеството трябва да се замисли сериозно по въпроса какво да се прави с мързела, особено детския. Запомнете: днес детето го мързи да си измие ръцете, утре — да си научи както трябва уроците, вдругиден — представете си само! — ще го домързи да бъде честен човек.

— Съгласен съм с вас — каза Юрий Анатолиевич, като сви рамене. — Но аз дойдох при вас по съвсем друг въпрос. Моят син е болен не от мързел, а от шпиономания!

— Една минутка, моля, една минутка! — възкликна психоневропатологът Моисей Григориевич, като намръщи строго побелелите си вежди. — Първо, вие още не знаете от какво е болен вашият син. Второ, вие се обърнахте към мене за научна помощ. Да се разбере душата на съвременното дете не е така просто, както ви се струва на вас, родителите. И бъдете така любезен да ме изслушате докрай. Та аз изпълнявам научните си задължения.

Продължавам във висша степен поучителния разказ за загадъчно появилата се болест у моя далечен роднина Герман Белов.

Мързелът у него се разви до такава степен, че той престана да диша. Мързеше го да вдишва и издишва въздуха.

Лекарите ден и нощ стояха до постелята му, поразени не само от опасното състояние на момчето, но и от самото протичане на невижданото заболяване.

Изкуствено дишане. Изкуствено хранене. И онова, което става след храненето, също изкуствено.

А всичко започна, моля обърнете внимание, от една дреболия — веднъж заспа с един чорап. Мързеше го да се събуе. Следващата вечер не събу двата чорапа и ето… пред мене лежеше вече не моят далечен роднина, а едва ли не трупа на моя далечен роднина.

Изкуствено дишане. Изкуствено хранене. Всичко изкуствено. Но това не можеше да продължава безкрайно. Рано или късно организмът нямаше да издържи и Герман щеше да отнесе в гроба си най-интересната, но още нерешена медицинска загадка.

Най-сетне консултът от най-опитни лекари и учени единодушно направи страшния извод: случаят с Герман е един от най-редките в историята на медицината, когато заболяването от мързел може да завърши със смърт. Налице е най-високата степен на заболяването — мързи го да живее.

Разбира се, този случай сам по себе си ще обогати науката, ще послужи като суров урок за всички готованци от всички възрасти и полове. Но как ми беше мъчно за моя далечен роднина — третокласника Герман Белов!

И аз реших да рискувам, да извърша експеримент, сложен опит, за да спася ленивеца.

Изхода намерих съвсем неочаквано. Като забелязах, че Герман не слабее, а дебелее, аз предположих, че организмът му се е приспособил към новите условия на живот. Значи, от известно време ние не лекувахме Герман, а може да се каже, че го погубвахме, развивахме мързела у него. Домързя го да диша — моля, изкуствено дишане. Домързя го да яде — изкуственото хранене е на неговите услуги.

И аз престанах да лекувам моя далечен роднина, или по-право започнах да го лекувам поновому. Забраних да поддържат живота му по изкуствен начин.

Започна да се задушава. Изстинаха ми ръцете, сърцето ми заби бързо-бързо, но аз се окуражавах: ей сега ще го домързи да се задушава!

Така и стана. Скоро Герман за първи път от дълго време насам си отвори едното око — лявото.

— Как се чувстваш? — попитах го аз, понеже не предполагах, че още го мързи да говори. — Над тебе е надвиснала смъртна опасност. Животът ти е в твоите ръце. Ти си болен от мързел в най-остра форма. Ако не престанеш да мързелуваш, ще умреш, и то още в началното училище.

По отвореното ляво око на Герман личеше, че безумно му се яде, не на окото, разбира се, а на Герман, но го мързи да каже.

След няколко дни вече го заплашваше гладна смърт. Но аз бях уверен, че скоро ще го домързи да гладува.

— Да ям — почти беззвучно, почти без да мърда устни помоли той, — да ям… много…

С една дума, Герман започна малко по малко да се движи, да яде, да пие и да върши всичко останало. Постепенно му се възвърна разума, не напълно, разбира се, а да кажем, малко повече от половината. Но това бе достатъчно, за да може момчето да гледа и разбира какво предават по телевизията.

И веднъж стана чудо. Даваха филм за шпиони. Изстрели, преследване, бой, убийства. Герман се оживи: крещи, пищи, киска се, подскача.

Щом завърши филмът, Герман скочи и закрещя като съвсем здраво момче:

— Горе ръцете!

Разбира се, ние с удоволствие и същевременно с чисто медицинска цел изпълнихме заповедта му. Как се радвахме! Малко ли е — не го мързеше да играе!

Това казах, както сами се сещате, на шега. А всъщност предстои борба за спасяването на момчето. За нас едно е несъмнено: децата не само имат право, те са длъжни да играят на нещо. И ние, възрастните, трябва да им помагаме и в учението, и в играта.