Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (60)

Глава №59
Посещението на Фонди-Монди-Дунди-Пек при генерал Скрито-Покрито и неочакваният резултат от него

Генерал Скрито-Покрито седеше сам в огромния си кабинет и мислеше с огромната си, без ни едно косъмче глава. Колкото и да е странно, той все още можеше да изживява някакви чувства. Седеше и съжаляваше, че чакалнята е празна, че офицерът Рахит не е там. Наистина той беше голям мошеник, като него втори нямаше по света, и нечуван предател, и паричките обичаше повече от живота, та от алчност попадна в ръцете на врага. Проклет да е!

Но все пак беше помощник, жив човек, с него винаги трябваше да си нащрек, можеше да се посдърпаш, можеше да запратиш по него огнеупорната каса без да го уцелиш, защото той навреме ще се дръпне.

Талантлив негодник беше!

А де ги вече талантливите негодници? Как прекрасно загина в горните слоеве на атмосферата Фон Гаден! Изплаши целия свят! Когато съобщи, че лети с тежка бомба и всеки миг ще я бухне там където има най-много деца, от всички летища в света се вдигнаха самолети да го спрат. Това се казва герой!

Сам-саменичък остана генерал Скрито-Покрито. Кого да си вземе за помощник, като наоколо му са все възпитаните от него предатели и доносници? Офицерът Рахит, царство му небесно, считаше, че страхът е една от формите на уважението, а тия тук просто се боят от шефа си, без ни най-малко да го уважават.

Като си разреши още осем минути да преживява, което за него значеше да безделничи, генерал Скрито-Покрито стана и заговори с мрачен глас:

— Правя разбор на грешките си. Преследват ме несполуки. Една след друга. Друга след друга. После друга след една и така нататък. Грешките ми са вследствие недостатъчна трудоспособност. Все още малко работя. Ям два пъти в месеца и всеки път по цял половин час. Ще ям само веднъж на месец и половина, за да не губя време за поемане на храната и да не губя сили за нейното смилане.

(Аз, авторът, ви моля, драги читатели, да обърнете внимание на тоя факт. Защо подлеците, мошениците — сами намерете оскърбителните, но справедливи думи — са толкова активни? Тези безсрамници действат ли, действат, а ние, изобщо добрите хора, често се занимаваме с всевъзможни глупости…)

Генерал Скрито-Покрито продължи да си говори сам:

— Ще понасям твърдо всички затруднения и несполуки, тоест няма да скръстя ръце пред бедата, няма да изпадам в истерия и да припадам от дива злоба. Сега само аз знам изцяло плана на операцията „Братче-готованче“. Враговете ми нямат време да се подготвят за борба с мен. Но аз не бива да се бавя. Ако враговете успеят да зарегистрират мързеливците, нашата задача се усложнява. Тогава ще стане ясно колко голяма е надвисналата над тях опасност и ще почнат да действат усилено. Дай боже регистрацията на мързеливците да се проточи! А аз още сега, всеки миг мога да издам заповед да се започне операцията.

Като завърши речта си, генерал Скрито-Покрито пак стана предишния страшен, хитър, подъл, ловък, какъвто беше преди да се стоварят върху главата му несполуките, които едва не го сломиха. Той пак бе напълно готов за най-трудния труд, за най-огромната и разнообразна дейност, застрашаваща цялото човечество.

И пристъпи веднага към работа, сякаш нищо не е било, без да подозира, че наблизо му се готви поредната, но тоя път почти смъртна неприятност.

Защото в кабинета на доктор Супостат все още седеше Фонди-Монди-Дунди-Пек и говореше.

— Уверен съм, че ако ти можеше поне малко да мислиш, аз щях да съм вече на свобода, а ти щеше да имаш четирийсет хиляди в твърда валута.

— Разбери, че по време на най-извънредно най-военно положение — убеждаваше го събеседникът му, — територията на „Гроб и мълния“ може да се напуска само с лично разрешение от шефа и с неговата кола. Ликвидират се всички видове пропуски и пароли. Пък и за къде ще бързаш? Ще те скрия в зимника с лекарствата и непременно…

— Непременно ще те предам при първия удобен случай! — добави Фонди-Монди-Дунди-Пек, като се усмихваше. — Няма безизходно положение. Винаги се намира изход.

— Ти си просто луд! Ха, сетих се, искаш ли да те настаня в лудницата? А? Условията там са сносни, къде-къде по-добри, отколкото в карцера.

— Не дрънкай врели-некипели. Не мога да чакам. Пък и четирийсетте хиляди в твърда валута няма да чакат дълго. Не смяташ ли, че ще се намери някой, който да ги вземе без много да му мисли? А?

При споменаването за парите и особено за това, че някой друг може да ги получи, доктор Супостат излезе от кожата си. Той закрещя с дебелия си глас:

— Хич не ти вярвам!

— Вярваш ми. Иначе сто пъти да си се отървал от мене. Веднъж вече от страх се опита да ме издадеш — говореше Фонди-Монди-Дунди-Пек, макар в душата си да бе толкова разстроен и мрачен, че му се щеше да махне с ръка и да затръшне вратата. А се и боеше. Боеше се, че няма вече да се върне обратно. Там, където го чакаше риболов при изгрев и залез-слънце. Там, където не него ще ловят, а той ще лови бибани и костури. И каза: — Прощавай, бивш приятелю. С тебе няма да мелим брашно. Остава ми само едно — да унищожа шефа. Може би в суматохата ще се измъкна оттук и без твоята помощ.

— Ти… ти… ти… — Доктор Супостат шареше с ръце по масата и търсеше или оръжие, или лекарство за сърце. — Имаш ли ум?… Да унищожиш шефа… с това… шега не бива!

— Нямам никакво намерение да се шегувам. Хайде да се разделим приятелски — предложи Фонди-Монди-Дунди-Пек. — Аз ще изляза незабелязано от кабинета, а ти веднага забрави за мене. Все едно че съм там, в сплескания ковчег. И аз ти обещавам, че ще те забравя.

— Охо! Това е веригутно! Това е окейно! — Доктор Супостат скочи, но веднага ококори очи, като халосан по главата. — Ами четирийсетте хиляди в твърда валута?

Сега вече Фонди-Монди-Дунди-Пек не издържа и му показа лакът.

— Без пари няма да те пусна! Без пари няма да те пусна! Горе ръцете! — И доктор Супостат измъкна два пистолета, кой от кой по-големи. — Парите! Давай парите!

Всичко това омръзна на Фонди-Монди-Дунди-Пек. Той запуши, като ругаеше наум доктор Супостат с най-лоши думи. Наистина, право е дето казват: с какъвто се събереш — такъв ставаш.

— Ако аз — предложи Фонди-Монди-Дунди-Пек — сполуча да отменя най-извънредното най-военното положение, тогава ти, дебела главо, ще ми помогнеш ли?

— Как ще получа парите? — попита грубо доктор Супостат, като размахваше оръжието.

— Няма да ги получиш — каза Фонди-Монди-Дунди-Пек и се изправи решително. — Прощавай. Отивам да унищожа шефа. Стой тук и не върши глупости. Всяка изпусната дума против мене ще навреди само на тебе.

И тръгна към вратата, спокоен и невъзмутим както винаги, сподирян от думите:

— Стой, ще стрелям! Стой, ще стрелям!

Щом вратата хлопна, доктор Супостат грабна слушалката, както впрочем и Фонди-Монди-Дунди-Пек предполагаше, и изломоти:

— Шефа…

— Кой е? Бързо!

— Шефе… аз съм…

— Супостат?

— Така… точно… така…

— Какво има? Бързо!

— Шефе, не знам как да кажа…

— Щом не знаеш, млък!

— Чакайте, чакайте! Нещо важно… сега ще ви… ааа…

— Ако не кажеш бързо и ясно с три-четири думи, ще те затворя в карцер с плъхове за двайсет и половина денонощия!

— Ще ви убият!

— Чавка да не ти е изпила акъла?

— ЪХ-три нули ще ви убие! Той има много пари! Четирийсет хиляди в твърда валута! Боя се за вас, шефе!

— Сега ще си получиш заслуженото!

Генерал Скрито-Покрито тръшна слушалката и каза по микрофона:

— Охраната! Тоя пиян търтей, доктор Супостат, да се вкара за сто и едно денонощие в карцера с плъхове!

Вратата се отвори, в кабинета влезе Фонди-Монди-Дунди-Пек, приближи се без да бърза до масата и каза:

— Привет, шефе. Ето че се срещнахме още веднъж. Изглежда, за последен път.

Генерал Скрито-Покрито изгрухтя, скочи, хвана се с дясната ръка за гърдите (той носеше пистолета до самото сърце), олюля се, изхърка, свлече се в креслото и се вцепени като мъртъв.

— Май нервите вече не ти издържат — въздъхна облекчено Фонди-Монди-Дунди-Пек и запуши. Пушеше бавно, като се наслаждаваше на всяко всмукване, а всъщност дима му горчеше, но бившият ЪХ-000 просто се опитваше да постигне поне малко вълнението си. А се и радваше: ни веднъж в живота си не бе работил така рисковано и успешно, както сега.

Включи радиостанцията, настрои я на нужната вълна и започна да предава в ефира, като поглеждаше генерал Скрито-Покрито:

— Щука… щука… тук младият рибар… бързо приготви въдица… щука… щука… тук младият рибар… бързо приготви въдица… Приемам.

От ефира долетя отговор:

— Млади рибарю… млади рибарю… тук щука… въдицата е готова… въдицата е готова. Приемам.

Фонди-Монди-Дунди-Пек си пое дъх, гърлото му се бе свило от силна радост, и отговори:

— Щука… щука… разбрах ви… щука… разбрах ви… Край.

Оставаше най-важното и най-опасното. Той включи микрофона и каза:

— Шофьорът при шефа. Веднага.

И така, генерал Скрито-Покрито седеше неподвижен в креслото, бившият агент ЪХ-000 стоеше пред масата и щом шофьорът влезе, Фонди-Монди-Дунди-Пек каза високо:

— Слушам, шефе! Заминавам незабавно, ще успеем, не се безпокойте. Имаме половин час на разположение. — И като се обърна към шофьора заповяда: — Бързо! На летището! Трябва да успеем!

Последните думи изговори вече в колата.

Всичко беше наред. Въдицата, тоест, самолетът го чакаше.

„Прощавай «Гроб и мълния», бивша «Тигри-видри»! Прощавай, бивши мой шефе, господин генерал Скрито-Покрито! — мислеше си Фонди-Монди-Дунди-Пек. — Вече не съм агент, а само рибар. Вече няма да се хващам на въдицата. А аз ще хващам с въдица — риба, дребна и едра.“

Изтегна се уморено на седалката, взе телефонната слушалка и помоли:

— Шефа.

Телефонистката отговори:

— Шефът е в болницата. Инфаркт. Кой го търси?

— Когато оздравее, поздравете го от мене.

— От кого?

— Той знае.

— Извинете, какво му е на шефа? — попита шофьорът.

— Разрив на сърцето. Научно — инфаркт. От преумора.

… А на другата сутрин Фонди-Монди-Дунди-Пек питаше полковник Егоров:

— Кога ще може да заминем на риболов?