Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (58)

Глава №57
Отчаяните опити на Фон Гаден да причини на човечеството, хе-хе, голямо зло и гибелта на Фон Гаден в горните слоеве на атмосферата

Като скочи от прозореца на шпионския ресторант „Ръцете хох!“, за да избегне за втори път от почетното спиртосване, господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрер Фон Гаден още във въздуха разбра, че ще се пребие и стане на пита.

Три етажа плюс асфалт.

Но успя също да си помисли, че няма никакво морално право да умира. Нямаше смисъл да отдава целия си живот на борбата с хората и децата, да постигне в тая борба редица успехи, да избегне почетното спиртосване, да присъства на вечерята в чест на собствената си смърт, да се убеди, че на старите шпиони — колегите му по професия — не са им скъпи идеалите, а са им по-скъпи кренвиршите с кисело зеле, да скочи смело и ловко от прозореца, когато охраната на Централхабщаба искаше да го спипа и — ето ти на — да загине, като се пльосне на асфалта.

Ех, ако не беше го подвел генерал Скрито-Покрито, ако не беше го метнал несъществуващият Фон Хлипке, ако не бяха му отнели копойчетата, всичко щеше да бъде другояче. Сега нямаше да лети във въздуха, а в кресло щеше да седи!

Ах, колко му беше нужен един самолет с голяма бомба! А къде ще я бухне, той си знае. Само на него са известни ония места на земното кълбо, където има най-много деца!

Но най-напред трябва да оживее, за да не даде на другите да живеят.

О, майн бог, помогни ми!

Помогна му не бог, а камионът, който изскочи иззад ъгъла, а по-право не камионът, но чувалите с нещо меко, натрупани в каросерията. Върху тях тупна Фон Гаден.

„Благодаря, майн бог! — рече си той. — Пак съм спасен, пак съм жив, майл!“ Наистина, натърти се, нещо вътре му се размести, но общо взето беше цял-целеничък.

Войниците, застанали пред входа на шпионския ресторант „Ръцете хох!“ не видяха в тъмнината как Фон Гаден скочи от прозореца и уцели камиона и затова нищо не можаха да докладват на изскочилия навън разярен барон Овен.

— Да се претърси целият град от край до край! — заповяда той. — Да се пуснат всички кучета следотърсачи!

Фон Гаден се чувстваше прекрасно. Само да се добере до едно тайно летище, където винаги имаше готов самолет „Бух-тряс-13“ с голяма бомба и тогава — ехеее!

Като опипваше чувалите, в които имаше нещо меко, Фон Гаден развърза един от тях: там имаше дрехи. Бързо се съблече и събу, като хвърляше дрипите си и остатъците от ботушите си на паважа.

Дрехите бяха военни, но на какъв род войски принадлежаха, не можа да определи в тъмното. Като се преоблече, Фон Гаден откри чувал с ботуши. Те му бяха прекалено големи, но това бе дреболия.

Душичката на Фон Гаден пееше и ликуваше и още повече запя и заликува, когато той откри, че камионът отива по посока на Централхабщаба: това му беше по пътя, хе-хе!

Фон Гаден се облече със солидни дрехи, но всичко му висеше, трябваше да подгъне ръкавите, панталоните бяха безобразно широки. Та той не беше някакво конте, а върл шпионин, който почти винаги е с единия крак в гроба. Да пукнат дано! Всички до един! Скоро и това ще стане — само никой да не го види сега!

В дългите му уши вече бръмчеше двигателят на реактивния самолет тип „Бух-тряс-13“, а ръчичките му сякаш напипваха лоста, който ще освободи голямата бомба и — бух!

А в това време кучетата следотърсачи намериха на паважа дрипите му и остатъците от ботушите, разкъсаха ги на парчета (макар че нямаше какво повече да късат), доловиха една позната и силна миризма — трайния аромат на кренвирши с кисело зеле. Сами трябва да се сетите, че подушили миризмата, кучетата хукнаха към шпионския ресторант „Ръцете хох!“, вмъкнаха се в залата, където старите шпиони продължаваха да се тъпчат с кренвирши и задушено кисело зеле, съвсем забравили, че се угощават по случай мнимото почетно спиртосване на Фон Гаден.

Кучетата натръшкаха шпионите на пода и не им даваха да помръднат. Безкрайно възмутен, най-старият шпионин искаше да ритне с крак, но го ръфнаха по ухото.

Барон Овен дълго и доста тъпо наблюдава тая картина, без да проумее нещо и взе да разсъждава гласно, убеден, че никой не е вече в състояние да възприеме мислите му.

— Кучетата не може да грешат. Но какво отношение имат тия дърти мумии към изскочилия през прозореца негодник Фон Гаден? Почетното спиртосване е обявено. Войниците, излокали вече половината буркан, хъркат в карцера. Навсякъде позор! Какво да се прави? Да се разреди спиртът с вода и да се напъха в стъкленицата кой да е от тия зелкаджии. Защо не? Нека си плава, облечен в мундира на оберфобергогердрамхамшнапсфюрера! Какво значение има кой е спиртосан, важното е как се нарича! А ще се нарича гад Фонен, по-точно, Фон Гаден. Заповядвам! Слууу-шай!

В това време старите шпиони един след друг тихо отдаваха богу многогрешните си души. Умираха от страх, обида, възмущение, а също от прекомерното изобилие на изядената, но още несмляна храна. И когато разгониха кучетата и се чу команда „Стани! Мирно!“, половината шпиони за първи път не можаха да се подчинят. Избраха един от тях, най-малкия, да плава в стъкленицата с разреден спирт вместо Фон Гаден, но под негово име.

А истинския, живия Фон Гаден камионът докара — о, майн бог! — направо в двора на шпионската школа при Централхабщаба. Тук той бе у дома си, познаваше всичко много добре и без особен труд (ако не се смятат ботушите, които трябваше да носи в ръчички) проникна през една тайна врата в кабинета на барон Овен.

Тук Фон Гаден, без да пали лампа и задъхан от бързане, сложи ботушите на масата, позвъни в едно тайно летище и от името на началството заповяда да подготвят за бойно излитане самолет тип „Бух-тряс-13“.

Едва Фон Гаден се измъкна през тайната врата и през обикновената нахълта самият барон Овен.

Като видя ботуши на масата си, той така закрещя от силно възмущение, че Фон Гаден захехека с цяло гърло. Вмъкна се в автомобила на началството и потегли, като скимтеше от удоволствие.

Когато минаваше през площада пред шпионската школа, той видя на пиедестала стъкленица, в която плуваше някакъв тип в униформа на оберфобергогердрамхамшнапсфюрер. На почетен караул бяха замръзнали четири бройки млади кадри (е, единият от тях не беше съвсем замръзнал — чоплеше си носа с такова старание, като че се опитваше отвътре да си бръкне в очите).

Фон Гаден намали хода и извика през прозорчето:

— Майл!

— Фиг майл! Фиг майл! Фиг майл! — креснаха трите бройки млади кадри, а четвъртият не кресна: не можеше бързо да си измъкне пръста от носа.

„Аз съм удивително същество — помисли си Фон Гаден с възторг. — Хем в стъкленица плувам, хем съм тук, в бароновеновия автомобил! Скоро ще се кача на самолет с голяма бомба. Ех! Внимание, готово… само ръцете ми да не трепнат! Няма да трепнат!“

Портата се отвори и колата, без да спре, изскочи на шосето, като повали началника на караула, който искаше да я спре с вдигната нагоре ръка с картечен пистолет, защото забеляза на волана непозната личност, съвсем подобна на спиртосания Фон Гаден.

„Пукайте, пукайте — рече с подигравка Фон Гаден. — Стреляйте, стреляйте по бронирания автомобил! Хе-хе!“

Колата се носеше с най-дива скорост, само по чудо не се преобръщаше на завоите. Получи се истински виц! Автомобилът на барон Овен бе най-бързият в гаража на Централхабщаба и нито една кола не можеше да догони Фон Гаден.

Забръмча телефонът и улучил момента, той хвърли слушалката на седалката — опасно беше да сваля ръка от волана. Но дори и така, дори през шума на мотора, се чуваше как крещеше барон Овен:

— Фон Гаден! Гад си ти Фонен и туй то! Накъде си се понесъл, дърти микробе?! Ще разбиеш колата, неспиртосан мошенико! Пощади колата, та и аз тебе да пощадя! Върни автомобила и всичко ще ти простя!

Като притисна слушалката с рамо до шията, Фон Гаден също закрещя:

— Барон Овен! Аз съм на твоя волан! Ти ме лиши от най-важното в живота — работата! Ти самият си безделник, а и на другите пречиш да се трудят!

— Спри колата! После ще приказваме! Откровено!

— Ще ти покажа аз как трябва да се труди човек, без да жали ни сили, ни автомобил! Майл! — И Фон Гаден изтръгна слушалката заедно с жицата, та ругатните на барон Овен да не му пречат.

Приближаваше най-опасното място — железопътния прелез. Тук го причакват, разбира се. Надяват се, ахмаците му недни, казват си: ей сега ще спре, а ние — хоп! — и ще го пипнем! Пък аз какъв номер ще ви скроя, каква илюминация ще видите!

Трябва ви колата на Централхабщаба?

Моля, вземете си я.

Фон Гаден натисна педала до краен предел, отвори с голям труд притисканата от насрещния вятър вратичка и скочи.

Силният въздушен поток го отхвърли далече назад, преобърна го няколко пъти и го запрати в канавката, а там имаше — о майн гот! — нещо средно между вода и кал, но Фон Гаден пак — майл! — остана жив.

Изскочи от канавката и чу взрив, видя пламък и гръмко-гръмко захехека.

Но нямаше време за бавене. Хукна към гората, затича по края й, озова се на железопътната линия, препълзя отсреща и започна да се промъква крадешком към един мотоциклет, оставен встрани от спрелите коли. Наблизо нямаше хора, вероятно всички наблюдаваха катастрофата от другата страна на платното.

Красиво гореше колата на барон Овен!

Фон Гаден замина с мотоциклета, незабелязан от никого.

Сега вече нито бързаше, нито нервничеше. Вятърът духаше приятно в разгорещеното му лице, макар че иначе целият се сковаваше от студ, понеже беше бос и с мокри дрехи.

Сърчицето му биеше ускорено. Гърленцето му се стягаше от радост и подлост.

Натика мотоциклета в храстите и забравил да изключи мотора и да загаси фара, започна да се промъква между дърветата. Само да не налети в тъмното на бодливата тел, с която е опасано тайното летище. Допреш ли се до телта и ще зазвъни автоматична алармена система. Тогава няма отърваване.

Преди три години, като обучаваше тук шпионите, Фон Гаден, за всеки случай, си остави един тесен проход и сега много внимателно го търсеше.

О, майн бог, помогни ми!

Но бог не помогна — проходът не се виждаше никъде.

Когато се отнасяше до нещо подло, мозъчето на оберфобергогердрамхамшнапсфюрера работеше удивително резултатно.

Като котка, изплашена от куче, той се покатери на най-високото дърво, пълзя по един дебел клон почти до края му и фактически се оказа над територията на тайното летище. Прочете си мислено молитвата, прокле барон Овен и скочи; окопити се и запълзя бързо, притискайки се до земята.

Дългите му уши лесно доловиха шума на самолетния мотор. През ушите шумът проникна право в сърцето му.

На десетина метра от самолета Фон Гаден се спря за малко да поразмисли. Не му се искаше, разбира се, на някакви си десетина метра от целта да направи грешка.

Трима войника и един техник нещо си говореха. Затаил дъх от голямо вълнение, Фон Гаден допълзя до стълбата, спря да диша, покатери се горе, вмъкна се в кабината и премалял се отпусна на седалката. Уфффф.

Като си пое дъх, той включи радиостанцията и много радостно започна да крещи в ефира:

— Слушайте всички! Всички, които ме чуват, да слушат внимателно! Очаквайте всеки миг катастрофа! Къде ще стане, е тайна! Каква ще бъде, също е тайна! Затова треперете всички! Говори оберфобергогердрамхамшнапсфюрер Фон Гаден! Аз съм в самолет с тежка бомба! Хе-хе! Зная наизуст картата на света, върху която лично аз с военна точност съм отбелязал местата, където има най-много деца! Надявам се, че историята на човечеството няма да ме забрави! Излитам! Треперете, дечица! Гуд байдик!

Пусна гориво и моторите изреваха. Самолетът почти веднага се откъсна от земята.

От радиостанцията се чу:

— Фон Гаден! Фон Гаден! Качили сте се на самолет ракета тип „Антихрист-1“! Ни веднъж не е излитал! Това е пробен образец! Катапултирайте^[1] незабавно! Катапултирайте незабавно!

Без да отговаря, Фон Гаден търсеше трескаво лоста с надпис „бомба“ и не можеше да го намери.

Самолетът ракета не му се подчиняваше — летеше нагоре почти по права линия, а отдавна трябваше да завие малко наляво.

Радиостанцията се дереше:

— Катапултирайте незабавно! Иначе ще ви взривим! Лостът на катапулта е долу отляво!

От страх пот изби по челцето на Фон Гаден и веднага се вледени. С всяка измината секунда в кабината ставаше все по-студено и се дишаше все по-трудно.

Фон Гаден започна да се задушава: в кабината нямаше кислороден апарат.

Босите му крачка посиняха.

— Катапултирайте!

Фон Гаден протягаше замръзналата си, почти вкочанена ръчичка към лоста на катапулта.

— След трийсет секунди ще ви взривим! Едно, две, три…

Той се пресягаше… пресяааагаше…

В последния миг на живота си, съзнавайки напълно, че смъртта вече е почти настъпила, оберфобергогердрамхамшнапсфюрер Фон Гаден си помисли: жалко, ужасно жалко, че не може да унищожи или поне да направи мързеливи децата! Но ако Фон Гаден успееше да убие или да направи мързелив поне един от вас, които държите в ръце тая книга, да си знаете: оберфобергогердрамхамшнапсфюрерът без колебание би дал за това фонгадния си живот. Поразмислете над това.

„Господи, майн гот! — мярна се в главичката на Фон Гаден, когато разбра, че «Антихрист-1» скоро ще се превърне в прах заедно с него. — Дай ми, майн гот, възможност да унищожа поне едно дете! Поне един киндер! Поне един анфан! Или чилдрън! Или бамбино! Остави ме да ги заразя с мързел! Тогава ще загина с великолепното съзнание за изпълнен дълг! Майн гот, помогни ми да направя на човечеството поне едно зло!“

От радиостанцията се чу команда:

— Двайсет и девет… Трийсет!

За миг от самолета ракета не остана ни прашинка. И от господин оберфобергогердрамхамшнапсфюрера не остана ни прашинка.

… Само и досега на площада пред шпионската школа при Централхабщаба върху пиедестал в стъкленица с разреден спирт плава някакъв тип под името Фон Гаден и младите кадри му отдават шпионски почести.