Брет Батълс
Чистачът (8)

7.

Отвън изглеждаше, сякаш единствените изходи от къщата на Куин са входната врата и през залепения за къщата троен гараж. Обаче имаше и друг таен път, скрит в западната част на сградата. Куин си мислеше за него като за „шлюза за бягство“. Това беше малка врата, която се сливаше почти напълно със стената. Куин я беше направил сам. Днес беше първият път, когато му се налагаше да я използва.

Вратата се отвори навътре, без да издаде ни най-малък шум на смазаните панти. Той спря за миг и се ослуша. Всичко беше потънало в тишина. Куин се измъкна през отвора и потъна в нощта.

Пропълзя покрай сградата и спря точно преди да стигне ъгъла. Внимателно надникна иззад него.

Непознатият все още беше на верандата, но вече не под прозореца на банята, а от другата страна на входната врата, точно под прозореца.

Тъкмо вадеше от една платнена торба малка черна кутия. Куин го гледаше. Мъжът притисна кутията до прозореца и тя се залепи. После измъкна от джоба си слушалки, включи единия край в кутията и пъхна другия в ухото си.

„Този тип не е случаен крадец — помисли си Куин. — Професионалист е.“

Знаеше каква е тази кутия. И той имаше такава. Резонаторна кутия — подслушвателно устройство, което усилва звуците от вътрешността на сграда, когато бъде поставено на прозореца. Държеше се на стъклото с помощта на вакуумно устройство. Сега непознатият можеше да чуе почти всичко, което се казва вътре.

Приведен, Куин тръгна към алеята за коли, където беше паркирано беемвето. Този ход не го доближаваше до непознатия, но пък му минаваше в гръб на кучия син. Провери валтера, за да е сигурен, че заглушителят е прикрепен, после тръгна към къщата.

Непознатият беше свалил слушалката от ухото си и в момента вадеше от торбата нещо друго. Куин вървеше безшумно. Спря на два метра от неканения гост и каза тихо:

— Пусни го.

Мъжът замръзна, после отпусна ръце. В едната имаше нещо, което приличаше на въже. Куин знаеше какво е. Запалителен шнур. Не беше съвсем сигурен какво е намислил този тип, но нямаше грешка каква е крайната цел.

— Пусни го — повтори Куин.

Непознатият изпълни заповедта.

— Сега се обърни и стой кротко. Бавно. Ръцете на тила.

Непознатият се подчини. Беше малко под метър и осемдесет. Жилав. Облечен в черно. Дори лицето му беше намазано с черна боя.

— Пет крачки — каза Куин. — Две встрани от прозореца и три към вратата.

Наблюдаваше как непознатият отстъпва от торбата и тръгва към вратата. Засега изпълняваше нарежданията. Куин направи крачка напред, без да го изпуска от бдителния си поглед.

— Обърни се с лице към стената.

И щом непознатият се обърна, го удари силно в гърба и го блъсна в стената. После бързо го претърси. Носеше „Глок“ в кобур под мишницата и боен нож „Ка-Бар“ в кожен калъф на колана. Куин му взе оръжията, след това чукна на вратата.

Нейт отвори на мига.

— Точно се чудех кога, по дяволите, ще… — И зяпна.

— Ръцете на гърба — каза Куин на непознатия. — Влизаме.

 

 

— В кухнята — каза на Нейт, щом вратата хлопна.

Нейт тръгна напред. Докато минаваха през дневната, Куин пусна глока и ножа на дивана.

Кухнята беше произведение на изкуството — навсякъде дърво и алпака, подът беше покрит със светлокафява теракота, внесена от Испания. Беше почти като кухните по списанията: просторна, функционална, с голям плот по средата. Имаше ъгъл за закуска, комплектуван с дървена маса от деветнадесети век и еклектична смесица от столове. Нейт издърпа един изпод масата и Куин блъсна пленника върху него и нареди на Нейт:

— Светни.

Нейт отиде до стената и натисна ключа. Светлината даде на Куин първа възможност да разгледа пленника си добре. Въпреки черната боя на лицето го позна. Не се изненада много.

— Здрасти, Гибсън.

— Как я караш, Куин? — отвърна Гибсън благо.

Куин измъкна пакетче хартиени кърпички от едно чекмедже под барплота и му го подхвърли.

— Вземи си обърши физиономията.

Гибсън се усмихна, но не помръдна. Кърпичките отскочиха от коленете му и паднаха на пода.

— Ти си решаваш — отбеляза Куин, извади от хладилника бутилка вода и после отново насочи вниманието си към Гибсън.

— Какво правиш тук?

— Доскуча ми.

— Случайно посещение значи?

— Да. Защо не?

— Не мислех, че знаеш къде живея.

— Намерих те в телефонния указател.

Куин се усмихна и отпи глътка вода.

— Кой те изпрати?

Гибсън само изсумтя пренебрежително.

— Добре. — Куин бавно вдигна валтера и го насочи в челото на Гибсън. — Кой те прати?

— Какво, ще ме убиеш ли? Не е в твоя стил.

— Последен път. Кой те изпрати?

— Давай, дръпни спусъка. Убий ме и някой друг ще изпълни задачата.

Куин задържа за момент оръжието, после, все още усмихнат, го свали; пръстът му остана на спусъка.

— Да не искаш да кажеш, че за мен има поръчка?

Гибсън вдигна рамене.

— Кой плаща сметките? — опита Куин отново.

— И да знаех, нямаше да ти кажа. Но не знам. А пък и няма значение. Не ли така?

Куин погледна към Нейт.

— Помниш ли процедурата как се стига до Питър?

Нейт кимна.

— Обади му се. Мобилният ми телефон е в дневната. Виж дали тук може да намери екип по прибирането. Местни момчета. Не искам този задник да виси в къщата ми повече от нужното.

— Мисля, че в момента Питър сигурно е много зает — обади се Гибсън.

Нейт се поколеба, но Куин му каза:

— Върви. — После се обърна към пленника си. — Никога не съм те харесвал.

— Че какво ми пука? — отговори Гибсън.

— Мисля, че вероятно това е част от проблема. — Куин отпи още глътка вода, после остави бутилката на барплота. — От това, което чувам, си немарлив. Очевидно информацията е вярна.

— Да ти го начукам. — Гибсън се изплю на пода.

— Не можеш да се справиш дори с лесна солова задача.

Гибсън се намръщи.

— Зная какво правя.

— Така ли? Ако си толкова добър, защо те хванах?

— Занимавам се с това почти толкова дълго, колкото и ти. Щях отдавна да съм мъртъв, ако не знаех какво правя.

— Като се имат предвид обстоятелствата, бих нарекъл това просто късмет.

Куин чуваше как Нейт говори по телефона в другата стая. Миг по-късно младежът се върна.

— Е? — попита Куин.

Нейт погледна Гибсън, после него.

— Питър не може да се обади.

— Казах ти — обади се Гибсън и се ухили.

— Да съм те питал нещо? — сряза го Куин.

Гибсън вдигна рамене.

— Тогава млъквай. — Куин се обърна към Нейт. — С кого говори?

— С Мисти. — Мисти беше главната помощничка на Питър.

— Каза ли й от какво имаме нужда?

— Опитах се, но тя ме отряза.

— Значи никой няма да дойде?

Нейт поклати глава.

За миг Куин затвори очи, замисли се, после ги отвори и подаде пистолета на Нейт.

— Не му позволявай да мърда. Мръдне ли, застреляй го.

 

 

Нейт беше оставил телефона на дивана. Куин го взе и натисна повторното избиране. След секунди Мисти се обади:

— Ало?

— Куин се обажда.

— Точно сега той няма време, Куин. Тук е лудница.

— И тук също — отвърна Куин.

Чу я как въздъхна.

— Какъв е проблемът?

— Освен това, че някой се опитва да ме убие ли?

— И теб ли?

— Какво искаш да кажеш с това „и теб ли“?

— Чакай малко — отговори тя забързано. — Да видя дали ще успея да хвана Питър.

Мина почти цяла минута, преди Питър да дойде на телефона. И веднага попита:

— Какво става?

— Току-що открих Мартин Гибсън на верандата ми. Не ми идваше на гости.

— Къде е сега? — попита Питър.

— В кухнята.

— Мъртъв ли е?

— Не — отговори Куин.

— И това е нещо.

— Боже господи, Питър. Кой ще иска да ме убие?

— Не само теб — отговори Питър. — Тази нощ и други са имали посетители. За съжаление повечето…

Питър остави изречението недовършено.

— Други? — попита Куин. — Има ли някаква схема?

Питър сякаш се поколеба, после каза:

— Изглежда, премахват само членове на Офиса.

— Да не е някоя друга служба?

Отново пауза. После:

— Не.

Куин внезапно се успокои.

— Разцепление?

— Още нищо не знаем — отговори Питър, но в гласа му имаше съмнение.

— Кой стои зад това?

— Ако не говорех с теб, може би щях да намеря някои отговори. — Питър си пое дълбоко дъх. — Дори и да знаех нещо, това е проблем на Офиса. Това е наша работа, а не…

От кухнята се чу силен шум, последван от съскането на куршум, минаващ през заглушител. След секунда Куин чу звук от сбиване — не можеше да го сбърка. Хвърли телефона и грабна оръжията на Гибсън от дивана.

— Нейт?

Никакъв отговор.

Втурна се към кухнята, използваше частичната стена, която разделяше двете помещения, за прикритие. Беше само на метър от нея, когато един куршум се заби в стената точно зад него.

Той се хвърли на пода. Още два куршума профучаха над главата му. Той изпълзя покрай стената и надникна в кухнята. Нейт беше на пода. Столът, на който седеше Гибсън, беше върху него. От мястото, където лежеше, Куин не можеше да каже дали чиракът му диша, или не. Погледна първо наляво, после надясно. Гибсън беше изчезнал.

Куин изпълзя обратно в дневната. Този път единственото му прикритие беше коженият диван. Той спря за миг и напрегнато се ослуша.

Нищо.

Гибсън не можеше да е далеч. И макар да беше взел пистолета на Нейт, Куин имаше „Глок“ и нож. Освен това познаваше разположението на жилището си. Знаеше всички скривалища и всички изходи. Гибсън беше минал само от входната врата до кухнята. Всеки ход, който направеше, щеше да е налучкване.

Луната беше залязла зад планинския гребен и единствената светлина идваше от примигването на телевизора и лампата в кухнята.

Куин рискува да надникне иззад дивана. Нищо не изглеждаше по-различно. Той огледа помещението втори път, просто за да е сигурен. Очите му се спряха на коженото кресло с опора за краката срещу дивана. Нещо не беше наред. Сянката на креслото не изглеждаше както трябва. Както се променяше с трепкащата светлина от телевизора, имаше моменти, когато изглеждаше по-голяма, отколкото би трябвало.

Той се взира в нея известно време и почти беше готов да отхвърли съмнението си като оптическа измама, но внезапно сянката мръдна.

Куин се измъкна иззад дивана и докато наближаваше креслото, чу дишане.

Вдигна пистолета и каза:

— Стани.

Гибсън се подаде иззад креслото и стреля. Куршумът мина само на сантиметри от Куин. Той дръпна спусъка на глока. Стаята се изпълни с рев, последван от миризмата на изгорял барут. Куршумът прониза креслото почти в идеалния център.

— Мръсник — изсъска Гибсън с натежал от болка глас.

— Стига ли ти? — попита го Куин. — Хвърли пистолета встрани и излез бавно.

Гибсън бавно се изправи, лявата му ръка беше увиснала.

— Хвърли пистолета — повтори Куин.

За миг си помисли, че Гибсън ще се подчини. Но той внезапно се отдръпна назад и пистолетът в дясната му ръка светкавично се вдигна срещу Куин.

Но той беше готов и първи дръпна спусъка.

В мига, в който Гибсън се тресна в прозореца, вече беше мъртъв. Бронираното стъкло потрепери от тежестта на тялото на неуспелия убиец, но не се строши.

 

 

Куин се втурна в кухнята. Столът все още беше върху Нейт. Той го блъсна настрани и постави ръка върху врата на чирака си. Усети постоянен и силен пулс. Гърдите на Нейт се повдигаха и спускаха. Куин бързо го огледа. Не беше прострелян.

— Нейт.

Никакъв отговор.

— Нейт! — викна Куин силно.

От устата на младежа излезе слаб стон. Клепачите му потрепнаха.

— Спокойно — каза Куин. — Не си прострелян.

— Знам.

— Какво стана?

— Мамка му — изпъшка Нейт.

— Какво стана, питам?

Нейт потърка бузата си.

— Натресе ме в ченето.

Куин се изправи.

— Е, сложи си лед.

Отиде да вземе телефона от дивана, където го беше захвърлил. Вдигна го и чу приглушен глас.

— Куин? — Беше Питър.

— Не си ли затворил?

— Какво става?

— Гибсън се освободи.

— И?

— Мъртъв е.

— Щеше да е по-добре, ако го беше заловил жив.

— Е, друже, да ми го беше казал по-рано. Или може би трябваше да му кажа да почака, докато те попитам.

— Дай подробностите — нареди Питър.

Куин си пое дъх, после бавно издиша.

— Имаш ли нужда от помощ за разчистването? — попита Питър.

— Сам ще се погрижа. — Куин замълча за миг. — Сега ще ми кажеш ли какво става?

За момент настъпи тишина. После:

— Не сме сигурни.

— Разбираш, че няма да дойда, нали?

— Да. Мисля, че ще е най-добре да изчезнеш.

— Това официална директива ли е?

— Нека кажем официално неофициална — каза Питър. — Покрий се. Не ми пука къде. Всъщност не ми трябва и да знам.

— Тоя мръсник знаеше къде живея — каза Куин повече на себе си, отколкото на Питър.

— Още една причина да изчезнеш. Който и да стои зад това, може отново да се опита да те очисти. Ако останеш там, следващия път може и да не пропуснат. Но изборът си е твой.

— Изборът си е мой — повтори Куин. — Да, точно така. — И затвори телефона.

Няколко мига остана втренчен в нощта отвъд прозореца. Питър беше прав. Ако това наистина беше разцепление, изчезването беше единствената възможност.

— Нейт — провикна се той към кухнята.

Младежът се дотътри, тръшна се на дивана и изпъшка:

— Какво?

— Надявам се, че не си си разопаковал багажа.