Брет Батълс
Чистачът (5)

4.

Куин знаеше, че ако убиецът не е напуснал града с колата, най-вероятната му цел ще е друг транспорт, с който да се измъкне колкото се може по-бързо. Имаше само едно място, което трябваше да се провери. Общинското летище на Гус Вали.

Там беше — бял кадилак, относително нов модел. Беше паркиран в края на почти пустия паркинг, така че не бе пресилено да се предположи, че летището е затворено заради наближаващата буря. Пък и не беше кой знае колко голямо. Не можеше да има повече от десетина полета на ден, и то най-вече частни.

Куин спря до кадилака. Нейт спря черокито до него. Никой нямаше да ги види, а дори да ги видеха, беше твърде съмнително, че някой ще дойде да провери какво правят. Не и в това време.

Куин слезе от джипа и пристъпи към кадилака.

— Чий е? — попита Нейт зад гърба му.

— Не е важно — отговори Куин.

После провери вратите. Бяха заключени. Върна се до джипа и извади гъвкава метална лента. Беше дълга половин метър и извита в края като Т-вълна от електрокардиограма. Свършваше с кука.

Даде инструмента на Нейт, посочи колата и нареди:

— Отвори я.

Нейт се усмихна и пъхна лентата между стъклото на прозореца и каучуковия уплътнител на предната дясна врата. След тридесет секунди ключалката щракна и Нейт отвори колата.

— Ставаш все по-добър — отбеляза Куин. — Но трябва да се упражняваш още. Трябва да можеш да го направиш за по-малко от пет секунди. С всяка марка и модел. Иначе има голяма вероятност да си труп.

Усмивката на Нейт не помръкна.

— Но се справих по-добре все пак.

Куин поклати глава и за миг по лицето му се плъзна нещо като усмивка.

— Мъничко.

Купето беше чисто, седалките — здрави. Възможно бе убиецът на Тагарт да е временен играч като Куин, наеман за определена работа, а не част от някаква по-голяма организация. Ако претърсването на колата не ти е възложено като задача, защо да си хабиш усилията за нещо, за което не ти се плаща?

Куин отвори жабката. Вътре имаше упътване за автомобила, дневник на поддръжката, няколко карти, евтин фотоапарат все още неразопакован, плюс регистрационния талон на автомобила, договор за наемане (значи не бе личната кола на Тагарт), скъпи слънчеви очила марка „Рей Бан“ и два заредени пълнителя. Той остави очилата, но прибра пълнителите и договора в джоба си.

После провери под предните седалки — надяваше се, че ще намери пистолет, след като имаше пълнители. Нямаше нищо.

Нейт стоеше до вратата.

Куин се обърна и каза:

— Ще отворя багажника. — Извади един от пълнителите и го вдигна. — Търсим пистолета. „Глок“, калибър 9 милиметра.

— Добре — каза Нейт.

Куин освободи капака на багажника и продължи да претърсва купето. След миг Нейт се върна.

— Какво има? — попита Куин.

— Ела.

Куин се подразни, но не каза нищо. Измъкна се от колата и последва чирака си отзад.

— Мъртва е — каза Нейт. Не че беше нужно.

В багажника беше натъпкан труп на жена, разточително обвит с широка сребриста лепенка. Нямаше никаква миризма, но пък причината без съмнение беше в студа.

Куин я позна веднага. Дори така овързана, нямаше начин да я сбърка. Джилс. Услужливата Джилс, информираната Джилс, щастливата Джилс. Понякога сътрудник, понякога позната. Куин млясна с език. Вече знаеше защо подпалвачът се е върнал в къщата. Тагарт беше имал компания.

Нямаше представа дали Джилс е малкото й име, или фамилията. Това не беше въпрос, който задаваш на хората в този бизнес. А и вероятно не беше истинското й име. Точно както Питър не беше Питър. Или както Джонатан Куин не беше неговото име.

В повечето случаи Джилс беше куриер, макар Куин да бе чул, че наскоро е вършила и малко оперативна работа. Обаче никога в някоя от неговите задачи.

Операциите бяха опасен избор на живот. Което беше причината Куин да обича онова, което прави. Никой не го бе грижа за типа, който пристига след факта и си навира носа навсякъде, за да направи нещата хубавки за местните люде. Занаятът на Куин беше толкова сигурен, колкото можеше да е светът на шпионажа на свободна практика. Не липсваха опасности, но обикновено можеше да спи спокойно през нощта.

„Вероятно затова Питър попита дали е умрял и някой друг“, мина му през ума, докато се беше втренчил надолу. Какво толкова щеше да стане, ако му бяха казали, че и Джилс е част от програмата?

Едно беше сигурно. Изглежда, в края на краищата, щеше да му се наложи да извърши сериозно почистване.

— Сигурен ли си, че е Джилс? — попита Питър.

Беше почти обед. Куин стоеше до прозореца в мотелската стая на „Холидей Ин“. Беше сам. Бурята не даваше вид, че скоро ще отслабне. Той се тревожеше, че през следващите няколко часа може да затворят пътищата за Денвър, затова изпрати Нейт да си събере нещата. Колкото до неговата чанта, тя беше готова и чакаше в експлоръра.

— Абсолютно. Но който и да го е направил, преди това я е пребил доста сериозно.

Питър замълча за миг, после попита:

— Погрижи ли се?

— Естествено — отговори Куин. Беше звъннал на един тип от Денвър, който се занимаваше с извозване на отпадъци. Случвало се бе да го използва и преди. Джилс и кадилакът щяха да изчезнат след няколко часа. Беше уредил кремирането и останките да бъдат доставени в Офиса, но реши да не споделя тази информация с Питър.

— А местната полиция?

— Нищо не подозират. Предполагам, че за колата сестрата на Тагарт ги е насочила по фалшива следа.

Питър пак не клъвна и каза само:

— Добре.

— Какво е правила Джилс тук? С него ли е работила, или за теб?

— Откъде да знам? — отговори Питър малко прекалено театрално.

— Значи твърдиш, че това не е твоя операция?

— Никога не съм казвал, че е.

„Защо толкова упорито се опитва да ме преметне?“, зачуди се Куин.

— И Тагарт не е твоя работа?

— Не е наша работа — като ехо се чу отговорът на Питър.

Това вече беше прекалено. Лъжеше за нещо. Ако не го правеше, по принцип никога не би отговорил на въпроса на Куин. Определено ставаше нещо много голямо.

— Сега ще тръгвам — каза Куин. — Утре, като се прибера, ще ти пусна доклада си по мейла.

— Стой на разположение — настоя Питър. — Може да имаме друга спешна задача.

— Ако нямам друг ангажимент, може и да се спазарим. — Куин затвори.