Брет Батълс
Чистачът (29)

28.

Куин намери достъп до интернет в едно малко кафене само на няколко преки от Ка Де Ве. Обещаната от Къртицата снимка на Хенри Янсън го очакваше. Куин веднага разпозна лицето. Тагарт и Янсън наистина бяха един и същ човек. Прекара следващите петнадесет минути в опити да влезе в сайта за обмяна на файлове. Опита различни разновидности на Тагарт, Янсън и вируси. Набра датата, посочена като рождена в шофьорската книжка, и Янси Лейн 215 — адреса на къщата, където Тагарт бе отседнал в Колорадо, преди да изгори заедно с нея. Опита дори с Кампобело, като за миг сметна, че това ще се окаже паролата. Но нищо не проработи.

Когато излезе, звънна на Питър.

— Или ще помогнеш веднага, или сме свършени — заяви Куин.

— Това заплаха ли е?

— Позна.

Известно време Питър не каза нищо. После попита:

— Спомняш ли си преди четири години? Монтевидео?

— Рамос — каза Питър.

Рамос беше местен политик, който се беше сблъскал с наркокартел. Очевидно някой имаше интерес да му се помогне, така че наеха Офиса, за да убие боса на картела. Когато нещата не станаха, както бе планирано, Куин направи така, че двата трупа да изчезнат.

— Какво общо има пък това?

— Твоето лице за контакти по време на операцията.

Куин си помисли малко.

— Бъроуз. Някаква служба или агенция. Не беше ли от Агенцията за национална сигурност?

— Нещо такова.

— Е?

— Той може да ти даде някои отговори — обясни Питър.

— Къде мога да го намеря?

— Работи в главната квартира на НАТО.

Това накара Куин да се замисли.

— Брюксел?

— Да — потвърди Питър.

— Може би просто се опитваш отново да ме вкараш в капан — усъмни се Куин. — Като не можа да ме гръмнеш в Берлин, сега ще опиташ втори изстрел.

— Ти си решаваш.

 

 

— Ще стоиш ли тук, докато се върна? — попита Куин.

Беше се върнал в изоставения магазин в Нойкьолн, като по пътя купи спални чували, надуваеми дюшеци и два леки сгъваеми стола. Орландо беше в помещението, където бяха прекарали нощта. Седеше на пода и се беше вторачила напрегнато в преносимия монитор. Той й разказа какво е научил от Къртицата. След това на един лист записа адреса на сайта за обмен на файлове и потребителското име, в случай че има възможност или по-точно желание да се опита да влезе. Най-накрая преразказа разговора си с Питър.

— Ще стоиш ли тук?

— Шегуваш се — отговори тя. — Ако науча нещо, което ще ми помогне да измъкна Гарет, няма да остана.

Очите й станаха стоманени.

— Говорим за моя син — обясни тя. — Не разбираш ли? В мига, когато се появи дори намек къде е, изчезвам.

Куин клекна и сложи ръка на коляното й.

— Разбирам. Просто искам да кажа, че шансовете му ще са по-големи, ако се заемем двамата.

Тя стана и тръгна да излиза от стаята.

— Орландо — повика я той.

Тя спря, но не се обърна.

— Просто ме изчакай тук.

Дишането й стана дълбоко и ядно, но тя не каза не.

 

 

Куин нае кола и на излизане от Берлин подкара на югозапад. Всичко беше бяло, но пътищата бяха чисти и движението бързо.

Докато караше, изработи плана си за Брюксел. Нямаше как да се обърне направо към Бъроуз. Макар да бяха работили в един екип в Южна Америка, Бъроуз ясно бе изразил презрението си към работещите на свободна практика. Той беше високомерен задник и май си мислеше, че работата му за правителството го прави по някакъв начин по-добър от „почти ненужните боклуци“, с които беше принуден да си има вземане-даване.

Освен това оставаше проблемът с Питър. Ако се беше преметнал на другата страна, Куин можеше да влезе в друг капан. Така че беше изключено просто да звънне на Бъроуз и да си уговори среща.

Но това нямаше значение. Имаше начин тази пречка да се заобиколи.

 

 

След полунощ Куин остави колата в един подземен паркинг в центъра на Франкфурт и нае такси, което го закара в хотел близо до летището. Преди да се качи в стаята си, използва работещия денонощно бизнес център, за да провери електронната си поща.

Влезе в основния си адрес. В пощенската кутия имаше само едно съобщение. Към него имаше закачени два файла. И двата бяха джипеци. Той кликна с мишката, за да отвори първия.

Очите му се присвиха и той стисна зъби.

Беше снимка на Нейт. На метален стол, вързан. Лицето му беше подуто, а очите полузатворени. В скута му бе сложен „Интърнешънъл Хералд“ от тази сутрин. Стара техника, но все още резултатна. Това беше доказателство за живот, което потвърждаваше, че тази сутрин Найт още е бил жив.

Уплаши се какво може да разкрие вторият файл, но знаеше, че трябва да го отвори. Беше снимка на Гарет, но за разлика от Нейт, момчето, изглежда, не беше наранявано. На снимката Гарет бе в профил, седеше на под, покрит с килим, а очите му бяха впити в анимационния филм на екрана на голям телевизор. Помещението, в което се намираше момчето, не беше познато на Куин. Снимката определено не беше заснета в някоя от стаите на апартамента на Орландо. Всъщност изобщо не бе заснета във Виетнам.

Зад Гарет имаше прозорец и през него се виждаше друга сграда. Покривът й беше покрит със сняг. Освен това имаше и небе. Тежко, сиво и облачно. Ако Куин поемеше риска да изкаже предположение, това си беше съвсем германско небе.

Обаче може би подателят искаше да си помисли точно това. Беше много лесно да се подправи снимка: чрез „Фотошоп“^[1] всеки кадърен специалист можеше да разположи Гарет почти навсякъде.

Разбира се, не обстановката имаше значение. Важно бе посланието, което носеха двете снимки: „Не се ебавай с нас!“.

И все пак, ако снимките не бяха подправени, винаги имаше възможност някой да определи хипотетичното местоположение на Гарет и Нейт. Вероятността беше малка, но си заслужаваше труда. Куин отвори нов прозорец, прикачи снимката на Гарет и написа:

Това е друга поръчка. Трябва ми местоположението от снимката.

Дж. К.

Изпрати я на Къртицата, след това свали снимките във външната памет.

 

 

Качи се на самолета за Брюксел в осем сутринта. Това беше лесната част. Трудната си оставаше свързването с Бъроуз. На Куин му трябваше човек, на когото Бъроуз да се довери. Или ако не може да му се довери, то поне да не го подозира, че върши нещо извън нормалното. Куин пък познаваше точния човек, който можеше да му помогне.

Не беше трудно да намери апартамента на Кенет Мъри. Просто въпрос на елементарно хакване, за което използва компютъра в едно интернет кафе. С негова помощ проникна в документите за натовските служители и научи домашния адрес на Мъри и всичко, което му беше нужно.

Откри апартамента, след това намери едно тихо кафе и обядва на спокойствие. Тъй като си беше оставил оръжието в Берлин, прекара част от следобеда в осигуряването на друго чрез една от местните си връзки. Щом се въоръжи наново, нямаше какво да прави. Затова взе такси до жилището на Мъри и си отключи.

Изглежда, Кенет пак живееше сам. Втората му жена, фламандка, казваше се Ингеборг, го беше напуснала преди няколко години. Скоро след това една секретарка туркиня, която работеше за НАТО, се нанесе при него. Но сега нямаше признаци за женско присъствие.

Апартаментът имаше определено мъжко излъчване. Почти половината от едната стена на дневната бе заета от голям телевизор. Мъри много обичаше спорта и най-вече американски футбол и бейзбол. На другите стени имаше лавици и шкафове за книги. Сувенири и много картички деляха място с редици книги, от които Мъри вероятно беше прочел само няколко. Раздел на големите философи. Исторически раздел. Раздел за чувствителния човек. Всичко подредено така, че да впечатлява, без значение дали колеги, началници или гаджета.

Куин отиде в кухнята. Беше спретната и подредена. Не се изненада, че хладилникът е почти празен. Бутилка шардоне и сметана за кафето. Никаква храна. Мъри беше от онзи тип хора, които се хранят само навън.

Срещу всекидневната имаше две стаи. По-голямата беше спалня с широко легло, черна японска тоалетна масичка и претенциозен шкаф, в който беше подредена свръхмодерна стереоуредба.

Другото помещение представляваше работен кабинет, оборудван с писалище, компютър, принтер и скенер. Това беше личната бърлога на Мъри, помещение, което не делеше с никого. Тук нямаше нужда да е подредено. Навсякъде имаше купчини хартия и разхвърляни папки и книги.

Куин си помисли дали да не пусне компютъра и да влезе в Мрежата, за да се порови още в сайта за обмен на файлове, но имаше голяма вероятност някой някъде да наблюдава къде сърфира Мъри. Той не бе важен човек в НАТО, но беше достатъчно важен, за да привлича интерес от различни посоки.

Куин се върна в кухнята, наля си чаша вино и я отнесе в дневната. Намери дистанционното и пусна телевизора.

„Няма смисъл цял следобед да се отегчавам“, помисли си, докато се настаняваше в едно от креслата.

 

 

Кенет Мъри се прибра в осем и десет. Косата му беше пооредяла, откакто Куин го бе видял за последен път, но иначе си беше същият Мъри, благословен с едно от онези лица, които лесно се смесват с тълпата. Нито прекалено висок, нито твърде нисък. Беше съвършеният посредник.

Половин час преди това Куин бе спрял телевизора и когато вратата се отвори, седеше в тъмната дневна и довършваше втората чаша вино. Отначало, докато влизаше и палеше лампите, Мъри не го забеляза. Като си тананикаше тихичко, той пусна ключовете си в една керамична купа на поставка до вратата, след това се обърна към всекидневната.

— Май работиш до късно, а? — обади се Куин.

От изненада Мъри отскочи заднишком към вратата и ахна.

— Кой си ти, по дяволите?

— Стига, Кен, не беше чак толкова отдавна.

Мъри се ококори.

— Куин?

— Как си?

При две предишни задачи Мъри беше работил като второстепенна връзка за Куин. И при двата случая се бяха срещали само по веднъж. Първият път беше по време на футболен мач в Остенд, а вторият — близо до стария апартамент на Мъри. Куин го беше запомнил като доста нервен тип. Голяма уста, когато става дума да се впечатляват жени, но малко съдържание, щом дойдеше време за истински действия.

По някакъв начин си беше втълпил, че Куин си изкарва хляба, като убива хора. Куин реши да не го разубеждава и двата пъти, когато се срещнаха, Мъри сякаш искаше всичко да свърши колкото може по-бързо.

— Какво правиш тук? — попита Мъри.

— Помислих си дали не можем да си поприказваме.

Очите на Мъри се стрелнаха към кухнята, след това към задната част на жилището.

— Сам ли си?

— Засега.

Отговорът не допринесе много за намаляване на напрежението, изписано по лицето на Мъри.

— За какво искаш да говорим?

Куин небрежно се изправи. Мъри направи крачка назад.

— Стига де, Кен — каза Куин. — Да не мислиш, че съм намислил нещо лошо?

— Не знам какво си намислил — отговори Мъри. — Но много добре знам на какво си способен.

— Ние сме от една и съща страна, приятел. Дойдох просто да си поговорим. — Куин кимна към дивана. — Седни. Ще ти донеса вино. Става ли?

— И така ми е добре.

— Ще ти помогне да се отпуснеш.

Куин изчака Мъри да отлепи гръб от стената и да седне и подхвърли:

— Видя ли? Не е толкова трудно.

Отиде в кухнята и извади бутилката от хладилника. Взе още една чаша, върна се при Мъри и му наля солидна доза.

— Заповядай. Добро е. Пийнах малко.

Мъри взе чашата, с почти незабележимо колебание я вдигна до устните си и отпи голяма глътка.

— По-добре ли си? — попита Куин и седна в креслото.

Мъри кимна и попита:

— Та какво искаш?

— Просто да поговорим.

— Само това ли?

— Зависи от разговора.

Мъри отпи още една глътка.

— Да ме убиеш ли си дошъл?

— Не убивам хора. Освен ако не се налага. — Куин го погледна в очите. — В твоя случай налага ли се?

Мъри енергично поклати глава.

— Не!

— Добре, значи няма за какво да се тревожиш.

Мъри се отпусна още малко.

— Знаеш ли, наистина ми изкара ангелите.

Куин не отговори.

— Искам да кажа, че те помислих за крадец или нещо такова.

Куин пак не каза нищо.

— Радвам се, че не си.

— И аз се радвам, че не съм.

— И така — Мъри се усмихна малко нервно, — от какво имаш нужда?

— Търся един човек.

— Кого?

— Един човек, който работи в НАТО. Вероятно е дошъл наскоро.

— Как се казва?

— Бъроуз.

— Марк Бъроуз? — попита Мъри и се ококори.

— Разбирам, че го познаваш.

— Не мога да ти помогна — бързо избърбори Мъри.

— Наистина разочароващо.

— Тук Бъроуз се занимава с множество важни работи. Недосегаем е. Успях да се държа настрана от него и наистина не искам да променям това.

Куин се наведе към него, лицата им се доближиха.

— А аз се надявах, че няма да се наложи да споменавам пред никого за онова дребно произшествие в Лисабон, за което ми разказа. — Кенет инстинктивно се дръпна. — Е, ще ми помогнеш ли, или не?

Мъри затвори очи.

— По дяволите, Куин, защо трябваше да избереш мен, мамка му?

Куин се усмихна.

— Защото знам, че мога да разчитам на теб.

 

 

След няколко телефонни обаждания Мъри научи, че Бъроуз вечеря в „Дюкоа“, малък моден ресторант в центъра.

— Заповядай — каза на Куин, след като записа адреса на ресторанта, и му подаде листчето. — И приятен разговор.

— Кен, мисля, че нещо не си разбрал — усмихна се Куин. — Идваш с мен.

— В никакъв случай!

Куин пак се усмихна.

— Напротив, идваш.