Брет Батълс
Чистачът (6)

5.

Питър беше наистина неприятен, но редовно възлагаше задачи на Куин и рядко спореше за възнаграждението. Тъй като Куин планираше ранно пенсиониране, това беше достатъчно. Отдавна беше решил, че редовните задачи при най-високи хонорари уравновесяват неприятностите, които вървяха с работата за Офиса.

Проблемът беше, че на практика бе престанал да обслужва други работодатели. Не беше планирано, просто така се случи. Не беше сигурен дали Питър знае за положението. Не беше негова работа, така че Куин не му го бе казал. Колкото по-малко знаеше Питър за живота му, толкова по-добре. Същото би могло да се каже и за познанията на Куин за Питър и Офиса. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че главната им квартира е някъде в столицата. Нищо повече. Ако го притиснеха, можеше да изкаже предположение, че Офисът е някаква тайно финансирана служба на правителството. Може би Агенцията за национална сигурност или военното разузнаване. Но не беше сигурен. И честно казано, не го интересуваше кой знае колко.

Това не означаваше, че Куин няма стандарти. Той се смяташе за патриот, макар и отегчен. Ако дори за минутка сметнеше, че прави нещо, което ще навреди на родината му, щеше да го зареже. Досега подобно нещо с Офиса не се бе случвало. Така че той беше доволен да си върши работата и да си прибира парите.

Стандартната му тарифа бе 30 хиляди щатски долара седмично, най-малко за две седмици, без значение дали е отработил всички тези четиринадесет дни, или не. Средно на месец се справяше с по една задача. Това означаваше, че дори без премиите си докарва почти по седемстотин и петдесет хиляди годишно. Като се добавеха премиите, с лекота удвояваше сумата. Работата не беше никак лоша, стига да можеш да я получиш.

 

 

Потеглиха с експлоръра веднага щом Нейт беше готов. Но вместо да се насочи към магистралата, Куин обърна джипа и пое към центъра.

— Нали искаше да се махнеш оттук? — попита Нейт.

— Първо трябва да се отбия на едно-две места.

Що се отнасяше до Питър, разследването по случая Тагарт беше приключило. Но Куин не работеше по този начин. Ако имаше още следи, той стигаше до края. Никога не оставяше работата свършена наполовина. Ако Питър не го беше грижа — така да бъде.

Болницата Вали Сентръл се намираше на около миля от полицейското управление на Алисън. Беше малка дори според мащабите на района, който трябваше да обслужва — сива каменна сграда само на два етажа. Куин спря джипа на почти пустия паркинг за посетители. Нейт веднага разкопча колана и посегна към вратата.

— Къде си тръгнал? — попита Куин.

— Не искаш ли да дойда с теб?

Куин помисли за миг.

— Ако дойдеш, няма да продумваш. Разбра ли?

Нейт се усмихна и само кимна.

 

 

Дежурната на рецепцията каза, че д-р Хорнър бил в моргата. Както се полагаше, смъртта бе захвърлена в мазето. Куин и Нейт слязоха по стълбите и помолиха една сестра да ги упъти. Тя им посочи малък кабинет по средата на коридора. Там намериха мъж към четиридесетте, едър, но не дебел, явно колежански атлет, започнал да се занемарява, докато седи зад писалището и говори по телефона. Синият пластмасов бадж на гърдите го определяше като д-р Шон С. Хорнър.

— Не мисля — тъкмо казваше Хорнър в телефонната слушалка, когато Куин и Нейт влязоха. Кимна им за поздрав и посочи празния стол до бюрото очевидно, без да осъзнава, че има само едно място за двама души.

Куин седна.

— Не, не. Сърдечен удар — продължи Хорнър. — Не, мадам, никакви следи от нещо друго… Съжалявам. Това е всичко. Окей. Благодаря.

Затвори и каза:

— Следователка от застрахователната компания. Търсят нещо, което да им позволи да не платят.

— Май не получи каквото искаше — подметна Куин.

— Мога да им кажа каквото знам, но не и това, което не зная. — Лекарят протегна ръка: — Шон Хорнър.

Куин я стисна и каза:

— Франк Бенет. — После се обърна към Нейт. — А това е… — направи пауза — агент Дрискол.

— Така си и помислих — отговори Хорнър. — Началникът Джонсън ми се обади и каза, че може да се отбиете. С какво мога да ви помогна, господин Бенет?

— Специален агент Бенет.

— О, извинете.

Куин се усмихна.

— Става дума за случая във Фарнам.

 

 

Моргата беше през две врати от кабинета на д-р Хорнър и също беше малка, макар и горда с десетте хладилни камери за трупове и единствената маса за аутопсии.

— Рядко имаме повече от две-три тела — каза Хорнър. — Веднъж имах шест, това е рекорд.

— Сега колко трупа имате? — попита Куин.

— Само два. Единият е вашата жертва на пожара. Другият е на жена, живееше от другата страна на долината. Подхлъзнала се и паднала на собствената си веранда.

Отведе Куин и Нейт до една от хладилните камери в дъното.

— Имали ли сте и преди жертви на пожари? — попита Куин.

— Няколко. Ако питате мен, мога да почакам за следващата. Не е красива гледка.

И без да попита дали посетителите му са готови, отвори камерата. Тялото, по-точно онова, което бе останало от него, лежеше непокрито на дългата носилка. Овъглена маса плът. Куин дори не трепна при вида му, но Нейт се обърна, защото му се догади.

— Призля ли ви? — попита лекарят.

— Добре съм — отговори Нейт, без да го поглежда.

— Може би е по-добре да излезете за минутка — подкани го Хорнър.

Нейт поклати глава и застана до доктора, докато Куин оглеждаше тялото.

Тагарт лежеше по гръб, краката и ръцете му бяха свити като на приклекнал боксьор — предизвикана от сгърчващата се плът и обичайна за повечето жертви на пожари поза. На някои места плътта бе изгоряла напълно. Другаде кожата беше хлътнала, понеже мускулите и органите се бяха опекли и свили.

— Асфиксия? — попита Куин.

Докторът се поколеба, после каза:

— Всъщност не.

Куин го погледна.

— Не?

— Дробовете му според мен са много малко увредени от дима. Изпратих тъкан в денвърската лаборатория, за да съм сигурен.

Куин си взе бележка наум. Това беше проба, която трябваше да се изгуби.

— Ако не е умрял от дима, тогава от какво?

Съдебният лекар вдигна рамене.

— Моето предположение е, че щом е разбрал за пожара, се е паникьосал, спънал се е, паднал е и си е ударил главата в нещо. Може би в таблата на леглото или нощното шкафче.

— По черепа му има ли увреждания? — попита Нейт.

Куин стрелна чирака си с поглед, но не каза нищо.

— Малко — отговори лекарят. — Може да са се получили и след срутването на къщата. Но това е съмнително.

— Защо? — попита Куин.

— Имал е доста голяма загуба на кръв от раната — обясни Хорнър. — След като дробовете му са чисти, почти съм сигурен, че когато къщата е рухнала, господин Тагарт вече е бил мъртъв.

— Не намирате ли това за странно?

— Не съвсем — отговори лекарят. — Искам да кажа, като се имат предвид обстоятелствата. Вероятно е бил ужасен. Къщата е горяла. Повечето хора правят грешки в такава ситуация. — Хвърли кратък поглед на Куин. — Ако всъщност питате дали някой може да го е убил, предполагам, че е възможно, но е твърде невероятно. Откровено казано, агент Бенет, подобни неща не се случват тук, в Алисън. Вие прекарвате твърде много време в големите градове.

 

 

— Съжалявам — започна Нейт веднага щом потеглиха. — Просто не можах да се сдържа. Искам да кажа, очевидно е убит.

Куин спря до бордюра и се обърна към него.

— Защо?

— Раната. Умрял е от нея. Някой го е ударил по главата.

— Значи раната ни казва убедително, че е убит?

— Да, със сигурност — отговори Нейт. Вече обаче не изглеждаше толкова убеден.

— Не може ли да се е случило по начина, описан от доктор Хорнър? Тагарт да е изпаднал в паника и да си е ударил главата?

— Разбира се, че е възможно, но изглежда невероятно.

Куин го гледа известно време, после включи на скорост.

— Какво има? — попита Нейт.

Куин не отговори. Тагарт наистина беше убит и доказателството беше пред очите им в моргата. Но не ударът по главата бе накарал Куин да стигне до това заключение.

Разбра какво се е случило в мига, когато видя тялото. Като се вземаха предвид свиванията, предизвикани в ръцете и краката от горещината на пламъците, огънят бе оставил Тагарт в позата, в която е бил, преди пламъците да го погълнат. Ако беше умрял поради вдишване на дим, тялото щеше да е свито на кълбо в очевидна поза на самозащита. Дори да беше умрял от нараняване в главата, беше невероятно да падне и да се свие толкова спретнато.

Някой го бе нагласил по този начин. И този някой искаше Офисът да разбере, че това е убийство.

 

 

Пресякоха града и спряха на паркинга до Лейк авеню. Куин въздъхна с облекчение, когато видя на вратата табелката „Отворено“.

Погледна Нейт и му нареди:

— Стой тука.

Нямаше възражения. Куин дръпна ципа на якето и слезе.

Сградата беше стара едноетажна къща, превърната в офис. На стената до входната врата висеше табелка: „Гус Вали недвижими имоти и ваканционни къщи под наем“. Верандата беше покрита. Куин отвори вратата и влезе.

Предното помещение, навремето вероятно удобна дневна, бе препълнено с три бюра, библиотечни рафтове и черни метални шкафове за документи. Радиото тихичко свиреше стар шлагер на Нийл Даймънд. На задната стена в тухлена камина гореше огън.

Беше заето само бюрото най-близо до камината. Зад него седеше четиридесет и няколко годишна жена. Побеляващата й руса коса се спускаше до раменете. Носеше елегантен син костюм. Усмихна се широко и стана.

— Добър ден. Не очаквах още някой да дойде днес.

Куин се ухили разбиращо.

— Да, времето направо е откачило. Не се притеснявайте, няма да ви бавя.

— Казаха, че до утре щяло да натрупа половин метър. — Тя му подаде ръка. — Ан Хендерсън.

— Мис Хендерсън, аз съм Франк Бенет.

Тя го покани да седне, седна срещу него и го попита:

— Какво мога да направя за вас, господин Бенет?

Той измъкна удостоверението си и й го показа.

— ФБР? — Тя го погледна объркано. — Какво е станало?

Куин се усмихна.

— Просто се надявам, че ще ми помогнете.

— Разбира се. Стига да мога.

— Проучвам пожара във вила Фарнам.

Лицето й се натъжи.

— Трагедия. — В погледа й проблесна въпрос. — Нали казаха, че е нещастен случай?

— Така изглежда.

— Тогава защо ФБР се интересува от случилото се?

— Честно казано, моята намеса е неофициална. Господин Тагарт е роднина на човек от Бюрото. Тук съм просто да проверя нещата по негова молба.

Тя видимо се отпусна и въздъхна.

— Господин Тагарт беше много мил човек.

— Добре ли го познавахте?

— Всъщност не. Просто говорихме два пъти. Веднъж, когато се обади, за да подготвя договора за наем, и после, когато дойде да го подпише и да вземе ключа.

— Точно затова се отбих. Моят колега моли за копие от договора.

— За какво му е притрябвало?

— Просто се опитваме да сме стриктни.

— Да не би да иска да ни съди?

Куин се засмя сърдечно.

— Нищо подобно. Просто роднините искат да уредят нещата и да си изяснят всички подробности. Знаете как е. Мога да ви гарантирам, че няма да има съдебно дело.

Облекчението й беше явно.

— Е, значи няма проблем.

Стана, отиде до един от металните шкафове, отвори го и измъкна тъничка папка.

— Само минутка. Ксероксът е отзад.

— Мога ли първо да хвърля един поглед? За да се уверя, че има смисъл да ви карам да го копирате?

— Разбира се.

Тя му подаде папката. Вътре имаше само два листа. Първият беше стандартен договор за наем. Според информацията, която беше предоставил Тагарт, той живееше в Кампобело, Невада. Куин никога не бе чувал за Кампобело, но пък Невада беше голям щат. Без съмнение обаче адресът беше фалшив. В графата „лице за връзка в извънредни случаи“ беше записано: „Дж. Тагарт, сестра“ и същият телефонен номер, който му беше дал Джонсън.

— Значи вие сте дали на полицията телефонния номер на сестрата на господин Тагарт.

— Да. Господин Тагарт отначало не искаше да ми каже номер за свръзка. Трябваше да обещая, че ще й се обадя само в случай на истинска нужда.

Куин кимна разбиращо и отново погледна листа. Там имаше и друга информация, но беше неизползваема. Куин погледна другия лист. Беше ксерокопие на шофьорска книжка от Невада. Роберт Уилям Тагарт. Срокът изтичаше на 22 ноември следващата година. Снимката беше зърниста, но лицето се различаваше. Мъж към или над петдесетте, късо подстригана коса, тясно обветрено лице.

— Това ли е господин Тагарт? — попита Куин.

— Да, той е.

— Мога ли да получа копие и от този лист?

— Нямате ли негова снимка?

Куин поклати глава.

— На никой не му хрумна да ми даде. — Казваше истината.

Ан вдигна рамене.

— Вземете този лист. Ако го копирам още веднъж, снимката ще стане на черно петно.

— Благодаря — каза той, сгъна листа, като внимаваше да не е през снимката, и го прибра.

 

 

Успяха да стигнат до Денвър точно навреме, за да хванат полета в 19:00 за Лос Анджелис. Нейт се натика в отделението за добитък отзад, а Куин разпускаше с чаша шабли на мястото си в първа класа. След около час извади компютъра си и написа доклада.

Беше само една страничка. Куин обичаше краткостта.

— Претоварване с факти — му казваше Дъри, неговият ментор. — Никой не може да те обвини за това. Зарежи пълнежа и мненията. Никой не иска тия глупости. А ако ги иска, значи не си заслужава да работиш за него.

Добър съвет, но беше минало доста време, преди да го усвои. Когато започна да работи по почистването и прибирането, знаеше, че задачата му е просто да предаде каквото е намерил и да се разкара.

Любопитството не се прощаваше. Но беше потискащо. Винаги имаше десетки въпроси без отговор.

— За какво ти е притрябвало да знаеш повече? — веднъж го попита Дъри, когато продължи да разпитва, след като една задача беше почти изпълнена.

— Просто работата изглежда недовършена — отговори Куин. — Поне веднъж искам да знам за какво става въпрос.

— За какво става въпрос? — повтори Дъри. — Чудесно. На това мога да отговоря. Виждаш ли този тип тук?

Стояха на непавиран път откъм южната страна на Тихуана, Мексико. Беше доста след полунощ. На земята само на няколко крачки от тях лежеше тялото на мъж към тридесетте.

— Виждам го — потвърди Куин.

— Този тип е бегач. Нали разбираш, вестоносец. Но съвсем лесно би могъл да бъде и чистач.

— Искаш да кажеш като нас?

— Като мен. Ти си само чирак. Ще си късметлия, ако изкараш тази година, както си я подкарал.

— Внимавам — отговори Куин възмутено.

— Не, не внимаваш. Нещо още по-лошо — дори не го осъзнаваш.

Куин стисна зъби, но не каза нищо.

— Искаш да знаеш за какво става въпрос, така ли, Джони? — продължи Дъри. И посочи трупа на земята. — Точно за това става въпрос. Колкото повече знаеш, толкова по-вероятно е да свършиш като него. Ние идваме, събираме каквато информация е поискана. Може би почистваме малко, ако е нужно. После се измъкваме. Това е задачата. — Очите на Дъри се впиха в очите му. — Момченце, убий любопитството си. За твое добро. По дяволите, и за мое също, защото докато не започнеш да работиш самостоятелно, аз нося отговорност за твоите бели.

Трябваше да се стигне дотам след половин година насмалко да го застрелят, за да научи урока. Въпреки това не можеше напълно да потисне жаждата си да научи повече. По-късно осъзна, че въпреки казаното от Дъри любопитството е важна част от работата. Прочете доклада си за Тагарт. Знаеше, че остават много неща, за които няма отговор. Кой беше предизвикал пожара? Защо Джилс е била там? И кой, по дяволите, беше Тагарт? Въпроси, които го човъркаха, но вероятно никога нямаше да научи отговорите им.

От друга страна, информацията, която беше успял да събере, не бе много повече от това, което вече беше казал на Питър по телефона. Единствените пропуски бяха отбиванията в кабинета на съдебния лекар и „Гус Вали недвижими имоти и ваканционни къщи под наем“. А онова, което бе научил там, само потвърждаваше малкото, което той вече знаеше. Изключение правеше пробата от белодробната тъкан, която Куин бе включил като нещо споменато от Джонсън.

Едва след като прибра компютъра, се сети, че има още нещо, което е пропуснал да включи в доклада си — сребристата гривна, която Нейт бе намерил край къщата. Отначало си беше помислил, че не означава нищо, но сега, след откриването на Джилс, реши, че може би е сбъркал.