Брет Батълс
Чистачът (23)

22.

Събуди се след четири часа. Вече беше съмнало. Софи лежеше на една страна, покрита с пухената завивка. Ако навиците й не се бяха променили, щеше да се размърда чак след няколко часа.

Откри дрехите си във всекидневната, където ги беше захвърлил. Докато ги обличаше, огледа помещението. Малко неща се бяха променили, докато го беше нямало. Снимките, пукнатините по стените, тапицираното кресло, всичко си беше както в първата нощ преди две години, когато Софи го доведе тук.

Беше я срещнал между две задачи. Кратката му ваканция, както го беше нарекъл в началото, се превърна в двумесечна връзка. Дори тогава не знаеше защо остана. Софи му харесваше, беше му хубаво с нея. Но нямаше много повече. Единствената причина, която можеше да изтъкне, беше, че бе изкарал дълго време сам, преди да се появи тя. Не беше от най-звездните причини, за да започнеш връзка, но пък бе твърде обичайна за Куин.

Видя я на съботния открит пазар за антики близо до Тиргартен^[1]. Софи беше дошла с приятели. Куин ги следва известно време, докато Софи не спря сама пред щанд, където се продаваха стари книги. Лесно се разговориха и Куин използва обичайното си прикритие, че е банков консултант и помага на един от международните си клиенти да сключи сделка в Берлин. Тя не се задълбочи в това, а и малко хора го правеха. Банкерството беше сред професиите — освен ако човек не е от занаята — които бяха загадка за обществото. Все пак Куин беше достатъчно начетен, така че ако случайно попаднеше на някой от гилдията, можеше да проведе приемлив професионален разговор.

Още първата седмица той се изнесе от хотела и се премести в апартамента й. Правеха любов с часове. Често, след като страстта им се утолеше, тя го извеждаше през трапезарията до кухнята и после през един прозорец на къса издадена част от покрива в задната част на сградата. Беше я превърнала в градинка. Имаше дървена маса, няколко стола и пет-шест саксии, в които растяха домати.

— Моята ферма — казваше тя.

С часове седяха на масата, пиеха вино или бира, гледаха звездите и разговаряха за какво ли не.

Но след известно време правилото на Дъри за романтичните обвързвания проработи и Куин изчезна — тръгна си една сутрин, докато Софи спеше. Кратка бележка беше единственото му сбогом.

Докато си обуваше обувките, не можа да не си помисли, че го прави пак. Спря за миг и се ослуша дали не се е събудила. Но единственият шум, който идваше от спалнята, беше дишането на дълбоко заспал човек.

Ку’дам вече беше претъпкан с хора, туристи и берлинчани. Задачата на Куин беше спешна, но крачките му бяха спокойни. Провери парапета на стълбата в търговския център. Все още имаше само една лепенка. Залепи второ квадратче до първото — така екипът му щеше да разбере, че все още е в безопасност. След това се сля с тълпата и се насочи към търговския център.

За момента единствената му собственост беше онова, което носеше в раницата: телефон, пистолет плюс три резерви пълнителя, шестте останали камери, монитор, за да проверява ъглите на камерите по време на монтажа предната вечер. Освен това имаше няколко лични карти, нож, комплект шперцове и аптечка за първа помощ. Имаше и бинокъл с ограничено нощно виждане. Парите нямаше да са проблем. Имаше достатъчно банкови сметки на имена, които знаеше само той и които не можеха да се проследят.

Онова, което нямаше, беше компютър. Неприятно, но това не бе краят на света. Никой друг освен Куин не можеше да получи достъп до данните на неговия харддиск. Той просто щеше да се самоизтрие, ако някой се опита да го хакне. А и по-голямата част от информацията беше качена на дискети, които бяха в Ел Ей. Информацията, от която имаше нужда, се намираше във външната памет на сигурно място в джоба му. Ако му дотрябваше, можеше да използва безбройните интернет клубове из целия град.

Най-непосредствената му нужда беше от дрехи. Намери един универсален магазин и си избра достатъчно неща, които да му стигнат за няколко дена. Плати в брой, след това се преоблече в тоалетната на магазина. Щом излезе, отиде до най-близкия уличен телефон.

— Бихте ли ме свързали със стаята на господин Макдоналд?

Стоеше в телефонна будка пред някаква хлебарница. Мобилният му телефон беше в раницата. Докато не купеше зарядно устройство, трябваше да икономисва батерията колкото може повече.

— Съжалявам, господине — отговори мъжки глас. — Господин Макдоналд си замина тази сутрин.

— Данке — отговори Куин. И окачи слушалката.

Пое дълбоко дъх. Макдоналд беше името, с което се бе регистрирал в „Четирите сезона“. Дори ако Орландо беше напуснала стаята като предпазна мярка, нямаше да се отпише. Това само потвърждаваше онова, което очакваше. По някакъв начин Борко беше проследил сигнала на комуникациите им до хотела, докато Куин беше в помпената станция. Налагаше му се да предположи, че са хванали Орландо.

Позвъняването в хотел „Доринт“ даде същия резултат.

По вратата зад гърба му се почука и Куин се обърна. Една тийнейджърка нетърпеливо се беше втренчила в него през стъклото. Куин й кимна, отвори вратата и излезе от будката.

Сега главният му приоритет беше намирането на Орландо и Нейт. И вече знаеше точно откъде да започне.

Дюк оперираше от Берлин вече доста време. Всъщност прекалено дълго. А това беше добре, защото бе правил различни неща. Глупави неща. Неща, които умните хора в занаята не биха направили, независимо колко дълго живеят някъде. Дюк не беше толкова умен. Просто имаше късмет.

Куин седеше в едно волво комби, преди половин час го беше откраднал от Ку’дам. Беше паркирал срещу един нощен клуб на Кайзер Фридрих Щрасе. Все още беше рано и клубът нямаше да отвори още няколко часа. Но въпреки това кипеше оживена дейност: доставяха кашони с алкохол, миеха прозорците, метяха тротоарите.

Заведението принадлежеше на Дюк. Вероятно го смяташе за прикритие, но според Куин си беше жива пречка.

— Никога не изпъквай — казваше Дъри. — Никога не се фукай. Фукането ще те вкара в гроба. В тази занаят може да изкарваш достатъчно пари, но няма защо да ги пилееш. Слушаш ли ме?

Куин го слушаше. Обаче очевидно никой не беше отделил време да накара Дюк да разбере това. Защото както правеше всяка сутрин, Дюк спря пред клуба същия „Мерцедес“, с който бе возил Куин предния ден.

Беше сам. Арогантността му щеше да стане причина за падението му. Държане от вида „Берлин е моят град, тук никой не може да ме пипне“. „Глупак“, помисли Куин.

Причината да дойде толкова рано беше да провери сметките от предната нощ. Куин знаеше това от последния път, когато бе работил с него. Тогава Дюк се перчеше с бизнеса си — как обичал да започва всеки ден с проверка на бизнеса. И как специално започвал всеки ден в 11 сутринта в „Мезон дю Ша“^[2] — както не много изтънчено беше кръстено заведението.

Шаблони. Идиотски необмислени шаблони.

Дюк влезе в клуба и след двадесет минути се появи на вратата. Усмихваше се. Обърна се и каза нещо на някого вътре, после тежко закрачи към колата.

Куин завъртя ключа на волвото. Изчака, докато мерцедесът се отдалечи на половин пряка, направи обратен завой и го последва.

Дюк спря пред някаква бижутерия. Куин го изчака да влезе. Този път Дюк не се бави много. А и очевидно тук сметките не бяха много приятни, защото когато излезе, не се усмихваше.

Куин два часа го следва в обиколката на различните му точки. Дюк може и да не беше много умен в играта на разузнаване, но очевидно знаеше как да прави вложенията си. Занимаваше с по малко от всичко: нощен клуб, няколко бижутерии, няколко ресторанта, счетоводна фирма, рекламна агенция, повече от десет будки за вестници. Дори обаче всичките да бяха печеливши, нямаше да му донесат толкова, колкото щеше да му докара посредничеството в една-единствена успешна тайна операция. Разбира се, от гледна точка на Дюк, никое от другите му предприятия не можеше да го убие.

Малко след 14:00 мерцедесът зави в жилищен район и спря пред някакъв блок. Това беше нещо ново. Куин нямаше представа дали Дюк живее тук, или това е друг източник на пари, но вече му беше писнало да го следва из града. А и за разлика от всички други спирки, тази можеше да предложи възможност за разговор на четири очи.

Куин извади пистолета, ножа и шперцовете от раницата. Трябваше да е готов за всичко. Измъкна се от волвото и забърза след Дюк към стария пететажен жилищен блок. Останалите сгради на улицата бяха в много по-добро състояние. Тясна стълба водеше от тротоара към избелялата синя входна врата.

Дюк вече пъхтеше по стъпалата — килограмите наистина му тежаха. Куин го изчака да влезе, изтича по стъпалата и хвана вратата, преди да се затвори.

Спря и внимателно се ослуша, за да се увери, че Дюк не го е усетил. Чуваше го как крачи бавно и невъзмутимо. Не бяха стъпки на човек, който смята, че е в опасност. Куин ги изчака да заглъхнат, после отвори вратата и се вмъкна вътре.

Озова се в опушено фоайе. За тръбата на парното беше заключен велосипед. Отляво имаше очукани пощенски кутии. Отпред имаше друга врата, към стълбището, беше подпряна с тухла, очевидно от години. Зад нея имаше стълбище и коридор, който водеше към задната част на сградата.

Куин спря до стълбището. Миришеше на мухъл и пикоч. Сградата беше на косъм от това да бъде обявена за необитаема. Дюк не би живял тук. Сигурно беше дошъл за нещо друго.

Куин надникна в коридора. Очакваше да види дебелака, но коридорът беше пуст. Чуваше се обаче едва доловимо скърцане. Куин предпазливо тръгна натам и след секунди видя какво скърца.

Асансьор.

Скрибуцането рязко спря — асансьорът беше спрял. За съжаление нямаше табло, от което да се разбере на кой етаж е. Но сградата не беше чак толкова висока и за разлика от Дюк, Куин нямаше проблеми да се поразкърши. Върна се при стълбището и хукна нагоре.

Дюк беше на четвъртия етаж, тъкмо чукаше на една врата в дъното на коридора. Куин се спотаи и зачака.

Вратата се отвори и една възрастна жена подаде глава.

— Фрау Рус — каза Дюк. — Трябва да говоря с вас.

— Да, хер Раймерс — каза жената. — Един момент. — И притвори вратата.

Куин безшумно влезе в коридора и докато се приближаваше към Дюк, извърна глава, та той да не види лицето му. Дюк го погледна незаинтересовано, после отново насочи вниманието си към вратата.

Куин спря до него. На Дюк му трябваше цяла секунда, за да осъзнае, че нещо става. Обърна се. Куин му се усмихна и каза:

— Гутен таг, хер Раймерс.