Брет Батълс
Чистачът (24)

23.

Блъсна Дюк в апартамента и затвори вратата с ритник. Старата жена изникна някъде отдясно и възкликна:

— Какво става?

Дюк — беше се сринал в някакво старо кресло, завито с плат — понечи да се надигне.

— Не мърдай — изръмжа Куин. После се обърна към жената. — Какво има зад тая врата? — И кимна към дъното на помещението.

— Кой сте вие? — попита тя възмутено.

Куин се втренчи в Дюк и попита на английски:

— Какво има зад вратата?

— Баня — отговори дебелият.

Куин се обърна към жената и й каза на немски да влезе в банята. Тя не помръдна, така че той изръмжа на Дюк:

— Може би тебе ще те послуша. Кажи й, че ако не влезе в банята, ще я застрелям.

— Какъв ти е проблемът? — попита Дюк.

— Кажи й!

Дюк се обърна към възрастната жена.

— Фрау Рус, влезте в банята, докато ние разговаряме.

Този път жената се подчини. Куин се обърна към Дюк и каза сухо:

— Стани.

Дюк се опря на ръце, за да се надигне, и се изправи.

— Какво е станало, Куин?

Куин не каза нищо. Гледаше го в очите.

— Кажи де. Не ме плаши.

— Хайде да оставим всичките тия глупости от сорта на знаеш-защо-съм-тук. Съгласен ли си?

Ръката на Дюк внезапно се стрелна под сакото му, но Куин го очакваше. Сграбчи Дюк за косата с лявата си ръка и опря ножа в гърлото му.

— Много внимавай.

Дюк се вцепени.

— Казах: много — продължи Куин. — Ръцете настрани. Бавно.

Дюк понечи да каже нещо, но Куин го прекъсна:

— Млъквай.

Дюк вдигна ръцете си встрани.

Куин пусна косата му и бръкна под самото му. Измъкна пистолет. Глок.

Пъхна го в джоба на якето си.

— Нещо друго?

— Не.

Куин натисна по-силно с ножа.

— Не — повтори Дюк. — Нямам друго.

— Сядай — заповяда Куин.

Отдръпна ножа и позволи на Дюк да седне в креслото. По челото на дебелака беше избила пот. Пред креслото имаше масичка за кафе. Куин бутна на пода струпаните върху нея списания и седна на ръба.

— За кого работиш?

— Не е твоя работа.

Куин размърда ножа.

— Не ме изнервяй. И без това съм ядосан.

— За Борко — бързо отговори Дюк.

— Само за Борко ли?

Дюк нервно погледна ножа.

— Той ми е единственият контакт.

— А не Дал?

— Това име не ми говори нищо.

— Ужасно мразя да ме лъжат.

— Не лъжа — отговори Дюк. Куин приближи ножа до гърлото му. — Добре де, добре. Чувал съм името на тоя Дал. Обади се веднъж на Борко, докато имахме среща. Само това знам.

Куин се втренчи в него, без да казва нищо.

— Кълна се.

— Дай тогава да поговорим за помпената станция. За какво я използват?

— Да не мислиш, че са ми казали? — попита Дюк. — Борко дори не ме пусна вътре.

— Без тия. Базата на Борко не е тук. Той има нужда от местен човек. Човек, който познава града и може да организира нещата. — Куин вдигна ножа към очите му. — А това си ти. Така че не ми се кълни.

— Куин, аз към никой. Наемник. Също като теб. — Дебелакът трепереше. — Борко не ми казва нищо. Вярно, аз наех станцията, но само толкова. Нямам представа какво правят там.

— Помисли си. Може би забравяш нещо. Нещо, което Борко може и да не ти е казвал направо. Нещо, което си чул или си разбрал сам.

Дюк мълчеше. Погледът му обаче подсказа на Куин, че знае много повече.

— Е?

Дюк се поколеба, после каза:

— Имам само предположение.

— Давай.

— Искат да разкарат Офиса от пътя си. Не зная защо. Борко се е оправил с това. Мисля, че е работил с някого отвътре.

— С кого? — попита Куин. — С Питър ли?

Дюк не отговори.

— Добре де — каза Куин, — но защо да ликвидират мен? Та аз само работя за Офиса.

Дюк се поколеба.

— Казвай.

— Ти си специална поръчка.

— Специална поръчка? Някой ме е нарочил?

— Това е всичко, което чух, всичко, което зная.

Куин изчака малко, за да схване напълно значението на думите му. Специална поръчка? Възможно ли беше да е истина? Дори да беше, това хвърляше твърде малко светлина на случващото се.

— Каква е целта им? — попита Куин.

— Вече ти отговорих — тросна се Дюк.

С плавно движение Куин плъзна острието по ухото му. По врата на дебелия мъж започна да се стича кръв.

— Недей! — викна той и затисна раната с ръка.

— Каква е задачата? — попита Куин.

— Казах ти, че…

Ножът помръдна.

Дюк вдигна умолително ръце.

— Добре де, чакай. Чух нещо. Но не можах да го разбера.

— Какво?

— Някакво съкращение. Буквено — отговори Дюк и затвори очи, сякаш се напъваше да си спомни.

— Какви букви?

— Чакай де! М ли беше?… МИ… Не, не, М… О… МОМП. Да, МОМП.

— Какво означава?

— Откъде да знам?

— Лъжеш. — Куин беше сигурен, че Дюк крие нещо. — Какво означава?

— Не знам.

— Тогава какво знаеш, по дяволите?

Дебелакът погледна надолу и не отговори.

— Какво? — настоя Куин.

— Просто едно име, което не бях чувал никога.

— Кажи го.

— Кампобело.

Куин присви очи, умът му направи връзката на мига.

— Трябва да има още нещо — настоя той.

— Не — отговори Дюк. — Нищо друго.

Куин леко поклати ножа.

— Кълна се — извика Дюк. — Това е всичко, което чух.

— Голям помощник си ми, знаеш ли?

— Казах ти всичко, което знам.

— Съмнявам се. — Куин поклати глава. — Къде мога да намеря Борко?

— Никога не сме се срещали два пъти на едно и също място. Той ми се обажда и се срещаме. В ресторант, бар или някъде другаде. Нямам представа къде е отседнал. Най-вероятното място е помпената станция. Или поне ходи там от време на време.

Куин вече беше мислил за тази възможност. Вторачи се в Дюк. Дебелакът сведе очи.

— Последен въпрос. Колко ти платиха, за да ни вкараш в капана?

Дюк запелтечи:

— Аз… не съм… те…

— Колко? Десет хиляди на глава? Или двадесет? Надявам се, че за мен си взел поне двадесет и пет хиляди. Толкова са предложили на Гибсън.

Дюк беше стиснал здраво уста.

— Къде е екипът ми?

— Не зная.

— Лъжеш.

— Не лъжа — умолително каза Дюк.

— Не ти вярвам. — Куин измъкна пистолета на Дюк от джоба си.

— Не ме убивай!

— А ти защо ни прати на смърт?

Опря дулото в челото му и дръпна спусъка.