Брет Батълс
Чистачът (15)

14.

Тъкър каза на шофьора нещо на виетнамски, след това се облегна на седалката и се ухили на Куин.

— Усмихни се, друже. Щом си свършим работата, можеш да си вървиш по пътя.

— И каква ще е тази работа? — попита Куин.

Тъкър не отговори.

Куин вдигна рамене, сякаш искаше да каже, че не му пука много какъв ще е отговорът. В много отношения това беше вярно. Сега основната му цел беше да оцелее. Не можеше да си позволи да повярва, че Тъкър просто ще го пусне, след като си свършат „работата“. Но докато не се появеше възможност за бягство, трябваше да участва в играта.

Мълчаха. Без да поглежда часовника си, Куин предположи, че е малко преди десет. Докато таксито пътуваше през града, той си отбелязваше маршрута наум. Хотел тук, там бамбуково скеле, триетажна пагода, син фенер, увиснал зад прозорец. Макар да беше в град, където не беше идвал никога, знаеше, че ако му се удаде възможност, ще може да се върне до познатите му райони.

След няколко минути навлязоха в район, който приличаше основно на жилищен. Имаше не само блокове с апартаменти, но и къщи. Тъкър се наведе напред и каза нещо на шофьора, той кимна и зави в следващата пряка. Тук къщите бяха различни. По-големи и по-добре поддържани. Две преки по-нататък таксито спря до висока бяла стена. В левия й край имаше врата. Пред нея стояха двама виетнамци. Изгледаха таксито с подозрение. По стойката им Куин разбра, че са въоръжени.

Тъкър плати на шофьора и каза на Куин:

— Стигнахме.

Куин отвори вратата и слезе. Един от мъжете до оградата направи крачка към него. Лицето му беше напрегнато и безизразно. Но щом от колата се появи Тъкър, мъжът се успокои.

— И какво сега? — попита Куин.

— Ще влезем да си побъбрим. — Тъкър кимна към вратата. — Ти върви напред.

Преди да минат, двамата мъже го претърсиха внимателно и дадоха пачката навити виетнамски донги и картата на града на Тъкър. Добре че Куин си беше дал свободна вечер и бе оставил инструментите на занаята си в хотела. Но картата представляваше проблем. На едната й страна беше написан адресът на офиса на Орландо. Трябваше да си я върне.

Единият пазач отвори вратата само колкото да могат да влязат.

Зад оградата имаше голяма бяла двуетажна къща, заобиколена от добре поддържана градина. Няколко прозореца светеха. От единия се носеше музика — темата на Енио Мориконе от „Мисията“, ако Куин не се лъжеше.

Входната врата се отвори и на прага застана едър мускулест мъж. Беше бял, макар и не толкова бял като австралиеца. Може би имаше малко латинска кръв, реши Куин. Или просто прекарваше повече време на слънце.

— Това е Пери — каза Тъкър. — Той носи отговорност тук да не се счупи нещо.

— Това включва ли и мен? — попита Куин.

Тъкър се засмя.

Без да се усмихва, Пери се отдръпна, за да им направи път. Щом влязоха, Куин се почувства така, сякаш е прекрачил от Виетнам направо в английска провинциална господарска къща. След вестибюла имаше голяма всекидневна, пълна с тъмни антикварни мебели. Приличаха повече на френски, отколкото на английски. Причината за английското излъчване бяха картините по стените: ловджийски кучета, коне, птици, но не и на хора.

— Твоя ли е къщата? — попита Куин. — Малко деветнадесети век, а?

— Насам. — Тъкър посочи един коридор в дъното на дневната.

Куин вдигна рамене. Докато вървеше през стаята, внимателно си набелязваше всичко, което можеше да му помогне в случай на нужда. Имаше няколко неща, които можеха да свършат добра работа: една ваза, малка бронзова пластика на спящо куче, кристален пепелник. Но никое от тях не беше в прекия му обсег.

В коридора Тъкър му нареди да отвори първата врата отляво. Влязоха в кабинет с голяма библиотека. Срещу вратата имаше голямо писалище. Зад него седеше още един бял. Носеше тъмносиня риза за фрак и изглеждаше към шейсетте, и то главно заради сребристата си късо подстригана коса. Изправи се и каза:

— Заповядайте. — И посочи двата стола пред писалището.

Куин седна на стола отдясно, а Тъкър се настани до него. Мъжът зад писалището ги изчака и седна след тях.

— Мога ли да ви предложа нещо? — обърна се към Куин. В говора му се долавяха оттенъци от Североизточна Америка. — Вода? Или нещо безалкохолно? Нямаме алкохол.

— Не, благодаря — отговори Куин.

В единия край на писалището имаше гарафа с вода и четири чаши. Мъжът наля три, постави едната пред Куин, другата пред Тъкър, а третата сложи пред себе си.

— За всеки случай, ако ожаднеете.

— Благодаря — отговори Куин. Не докосна чашата.

— Добре, тогава мисля да започваме. — Мъжът замълча за миг. — Лио — обърна се към Тъкър, — къде е Арт? Не беше ли с вас?

— Предполагам, че търси медицинска помощ. — Тъкър кимна към Куин. — Нашето момче му извъртя номер пред „Апокалипсис сега“.

Възрастният мъж се намръщи.

— Ужасно място. Прекалено шумно, твърде много нежелателни елементи. Трябва да проверя дали всичко с него е наред.

— Ще се оправи — успокои го Тъкър. — Приличаше ми на счупена ръка.

— Китка — поправи го Куин.

— Ще трябва доста време, докато зарасне — отбеляза възрастният мъж.

— Кои сте вие? — попита Куин.

Мъжът се засмя.

— Трябваше първо да се представя. Извинявам се. Казвам се Пайпър.

— Пайпър кой?

— Просто господин Пайпър.

Името накара нещо в подсъзнанието на Куин да се раздвижи. Беше сигурен, че не е работил с Пайпър — веднага щеше да го познае, ако случаят бе такъв. Но името му беше познато.

— А сега защо не ни кажеш кой си ти? — попита Пайпър.

Куин вдигна рамене.

— Разбира се. Тони Джонсън.

Пайпър отново се разсмя.

— На мен не ми приличаш на Джонсън. А ти, Лио, смяташ ли, че прилича на Джонсън?

— Не, и на мен не ми прилича.

— Лио те забеляза — обясни Пайпър. — Голям физиономист е. Вчера беше на летището, за да провери новопристигналите. Обикновено това му е работата сутрин. И те видял.

— Именно — потвърди Тъкър.

— Прочутият Джонатан Куин — каза Пайпър.

Куин дори не трепна.

— И просто решихте да ме поканите тук за… на по чаша вода?

— Просто да си побъбрим — отвърна Пайпър. — Приеми водата като любезност.

— Какво искате?

— Зависи.

— От какво?

Пайпър се усмихна.

— Знаеш ли, че има награда за главата ти?

— Това не ме изненадва — спокойно отговори Куин. — Колко вървя сега?

— Не достатъчно, че да те застрелям на място, но все пак достатъчно, за да събуди любопитството ми. Лио, каква беше сумата?

— Двадесет и пет хиляди щатски долара — отговори Тъкър.

Пайпър погледна Куин.

— Сам виждаш. Пари само за любопитство. Не си заслужават главоболията.

Куин се облегна и попита:

— И така, кой ме иска мъртъв?

— Добър въпрос. — Пайпър се подсмихна. — Нямаше име под… молбата. Надявах се, че ти може би знаеш.

Куин вдигна рамене.

— Мисля, че всички сме в мрак.

— Любопитното е, че си споменат само ти — продължи Пайпър. — Предполагам, че приятелят ти не е толкова важен.

— Приятелят ми? — попита Куин и изведнъж се напрегна.

— Не си дошъл сам — обясни Пайпър. — Някакъв младеж е с теб. Тъкър каза, че имал някакви неприятности с едно от местните деца.

Щом бяха забелязали пристигането на Куин, естествено беше, че знаят и за Нейт.

— Може би колега? — попита Пайпър.

— Може пък да съм го срещнал в самолета — отговори Куин.

— Да бе — изпръхтя Тъкър.

Пайпър извади от чекмеджето снимка и я сложи на писалището. Беше снимка на Куин и Нейт, застанали пред хотел „Рекс“. Обърна я така, че Куин да я види хубаво, после почука с пръст по нея.

— Още не съм успял да установя самоличността му, но инстинктът ми подсказва, че работи за теб.

Куин се усмихна.

— И какво правите двамата тук? — попита възрастният мъж.

Куин погледна надолу към ръцете си, после вдигна глава и попита:

— Каква е играта? Чакаме ли някого? Някой, който да ме вземе на екскурзия извън града? Той се връща, а аз не?

Тъкър отново се засмя.

— Приятелю, май наистина си прекарал много кофти седмица.

Пайпър се облегна назад, очите му изучаваха Куин.

— Както можеш да се досетиш, моят бизнес тук е много чувствителен. Не искам след двата месеца, които трябваше да прекарам в този ад, да ме прецака някой като теб. Така че разбираш защо съм толкова любопитен за намеренията ти. Това е единствената игра, която ме интересува.

— Тогава нямаме проблеми — отговори Куин. — Докато твоят Ромео не ме набара в бара, нямах представа, че сте тук.

— А защо да ти вярвам? — попита Пайпър.

— Не ми пука дали ми вярваш, или не.

— А би трябвало — намеси се Тъкър.

— Не — отговори Куин. — Не би трябвало. Вие си мислите, че съм тук, за да прецакам номера ви, и искате да се погрижите сега за мен, или някой отвън иска парите и утре ще ме простреля в гърба. Каква е разликата? Ако искате ми вярвайте, ако искате — недейте. Просто си изберете и да продължаваме.

Никой от двамата не продума и Куин се надигна от стола.

— Благодаря за разговора, но имам да свърша още доста неща.

Тъкър скочи на крака секунда след Куин, но Пайпър си остана на мястото.

— Кой от двамата ще ми поръча такси? — попита Куин.

Най-накрая и Пайпър се изправи, на лицето му започна да се появява усмивка.

— За теб ще е най-добре да напуснеш Виетнам.

— Утре достатъчно скоро ли е? — попита Куин.

— Напълно достатъчно. — Пайпър се засмя тихичко. — И един съвет.

Куин не каза нищо.

— Намери си нов партньор. Този е много небрежен. Лио го следва почти цял ден, без момчето изобщо да го забележи. Магазини за дрехи, няколко щанда с козметика, няколко за тениски.

Лио вдигна рамене.

— Когато го зарязах, вечеряше в един ресторант на Хай Ба Трунг.

— Ако наистина си заминавате утре, мисля, че можем да го преживеем — каза Пайпър. — Но не подлагайте търпението ми на изпитание. Двадесет и пет хилки не са достатъчни за мен да се набъркам, но не мога да говоря и от името на Лио. Или пък на Арт. Той може да реши, че тези пари трябва да са обезщетение за болката, която си му причинил. Ако вдругиден си още тук, не мога да гарантирам безопасността ти.

— Надявам се, не се сърдиш? — попита Тъкър и му протегна ръка.

Куин неохотно я стисна. После попита:

— Мога ли да си получа парите?

— Какво? О, вярно. — Тъкър извади парите и картата от джоба си и му ги върна. — Ще те изпратя до таксито.

Тръгнаха към вратата.

— Куин — повика го Пайпър и Куин се обърна. — Не зная със сигурност кой е обявил наградата за главата ти, но това не означава, че не чувам слухове.

— И какво казват слуховете? — попита Куин.

Настъпи пауза, после Пайпър каза:

— Борко.

— Борко?

Пайпър кимна.

— Той не ми е приятел и по реакцията ти виждам, че не е и твой. Ако бях на твое място, щях да внимавам.

Куин остана неподвижен за миг, поемайки тази нова информация, после кимна и си тръгна.