Брет Батълс
Чистачът (36)

35.

Куин отиде в кухнята. Беше се надявал да измъкне повече от Нейт. Може би, след като си починеше още малко, чиракът му щеше да си спомни и нещо друго. По-възрастният мъж можеше да е бил Тъкър. Или Пайпър. Ако бе така, значи мъжът, когото всички наричаха Дал, беше в града. Което можеше да означава, че и Гарет е тук.

— Кой си ти? — Софи беше влязла безшумно след него в кухнята и го гледаше.

— Какво?

— Чу ме. Кой си ти?

— Все същият човек от първия ден, когато се срещнахме.

— Не — възрази тя. — Човекът, когото срещнах, няма нищо общо с теб. Всичко беше лъжа, нали?

— Софи, моля те.

— Всичко е лъжа.

Той се вгледа в нея за миг.

— Ти никога не би повярвала истината.

Тя се намръщи, после седна на масата с гръб към него. Куин знаеше, че трябва да каже още нещо, но просто не му беше до това. Имаше прекалено много други неща, върху които да се съсредоточи. Без да каже дума, той се обърна и се върна в спалнята.

— Благодаря — каза Нейт, когато Куин му подаде чашата. — Как ще…

Въпросът му беше прекъснат от приглушен звън. Беше на входната врата. Куин изскочи от спалнята. Софи беше само на крачка от вратата. Спря, преди да отвори, и се обърна към Куин.

— Полицията е — каза намръщено. — Обадиха ми се сутринта и ме помолиха да им звънна, когато те видя.

Отвори вратата и стъпи на площадката.

— Софи! — изкрещя Куин.

Беше твърде късно. Отдолу се чу стрелба. Софи залитна назад, по блузата й избиха кървави петна. Погледна Куин, сякаш искаше да му каже нещо. После очите й се подбелиха и тя рухна на пода.

Куин извади пистолета си скочи към нея. Софи потрепери и се отпусна. Нищо не можеше да се направи. Тя беше мъртва.

Куин се притисна към стената до вратата и се заслуша дали някой не се качва по стълбите. Първо не се чуваше нищо, после чу стъпки на долната площадка. След две секунди нещо тежко се удари в едно от стъпалата близо до горната площадка.

Куин се хвърли по корем зад дивана в мига, когато взривът разтърси сградата.

Щом ревът на експлозията заглъхна, се изправи и се втурна обратно в спалнята за гости. Нейт се надигаше от леглото с бавни, но решителни движения.

— По дяволите, това пък какво беше?

— Ръчна граната. Ще е по-лесно, ако те нося.

— Сигурен ли си, че ще можеш?

— Снощи можах.

— Окей — съгласи се Нейт.

— Можеш ли да държиш пистолет?

— Мисля, че да.

Куин му даде своя ЗИГ, после го вдигна и го прехвърли през лявото си рамо. Нейт изстена.

— Много ли боли?

— Само ни измъкни оттук.

Когато стигнаха до вратата, чуха нещо да изтрополява на входа към апартамента. Куин се дръпна към стената, за да се предпазят от друг взрив, но нищо не се случи. Чу се само силно пукане.

— Дръж се здраво — подвикна той, хукна през вратата и мина в дневната.

Облак газ със съскане излизаше от кутийка, голяма колкото кутийка за кола. Куин беше сигурен, че е нещо по-страшно от прост сълзотворен газ.

Задържа дъха си и изтича към трапезарията в задната част на жилището. Остави Нейт на масата и отиде до прозореца. Не го беше отварял от лятото преди две години, когато той бе символ на времето за удоволствия. Сега бе единственият им изход.

Завъртя дръжката и блъсна крилата да се отворят.

— Хайде. Ти пръв.

Помогна на Нейт да прекрачи прозореца и да излезе на покрива. Последва го и затвори прозореца.

— Насам. — И посочи вдясно.

Съседната сграда беше долепена до тази на Софи, но бе по-висока с два метра.

— Няма да мога — изпъшка Нейт.

— Ще ти помогна. — Направи столче с ръце и добави: — Стъпи и ще те засиля нагоре.

Нейт изглеждаше неуверен, но го послуша.

— Добре. На три — каза Куин. — Едно, две, три.

И изтласка чирака си нагоре. Нейт успя да се хване за ръба на стената, застена, но се изкатери. Куин подскочи, хвана се за ръба и след миг беше до него.

Нейт седеше на покрива, обгърнал гърдите си с ръце. Лицето му бе сгърчено от болка.

— Наред ли си?

Младежът кимна.

— Не трябва да спираме — каза Куин и посочи следващата сграда.

Протегна ръка и помогна на Нейт да стане. Младежът се отпусна тежко върху рамото му. Стигнаха до съседната сграда. Тя беше само метър по-висока, така че прехвърлянето не беше толкова трудно. В единия край имаше врата, която без съмнение даваше достъп до стълбището на кооперацията. Куин я изрита, ключалката се строши и вратата се отвори. Той махна на Нейт да влиза и каза:

— Ей сега идвам.

— Къде отиваш?

— Трябва да погледна.

Приведе се и се промъкна до ръба на покрива. Накрая се наложи да пълзи, за да не го видят.

Надникна надолу. Пред жилището на Софи бяха спрели три коли. До едната стоеше позната фигура.

Борко.