Брет Батълс
Чистачът (7)

6.

Разделиха се на международното летище на Лос Анджелис. Куин каза на чирака си, че ще се срещнат в дома му, за да преговорят всичко.

Прибра колата си, черно купе БМВ М3, от ВИП паркинга, където я беше оставил, преди да замине на почивка. Прекосяването на града отне малко повече, отколкото беше планирал, но все пак стигна достатъчно бързо в ресторант „Тейст оф Саям“ на Сънсет Булевард в Холивуд. Не беше най-известният или най-големият тайландски ресторант в Ел Ей, но беше любимият на Куин. Любимата му маса беше свободна, така че той седна и поръча пад кимао^[1] с пилешко и както винаги избра да го прокара със светла тайландска бира „Синг“.

От време на време някой от келнерите се спираше да каже „здрасти“. Всички се усмихваха и казваха колко се радват да го видят пак, или го питаха защо не е идвал от толкова време. Той им благодареше и обясняваше, че не е бил в града, после обещаваше, че вече няма да отсъства толкова дълго.

Преди няколко години беше направил услуга на едно от момичетата, които работеха тук. По някакъв начин девойката бе успяла да си завъди „обожател“, който се беше самоубедил, че тя изпитва силни чувства към него. И бе започнал да я преследва денем и нощем. Веднъж тя се прибрала и го заварила в кухнята да й приготвя вечеря. Куин научи какво става и убеди натрапника, че има и по-добри начини да си прекарва свободното време. След това нямаше повече проблеми.

Келнерката, на която беше помогнал, се беше върнала в Тайланд, но персоналът не беше забравил направеното от Куин, всички се радваха да го видят и освен това никога не трябваше да плаща храната си. Това беше едно от правилата на Дъри, които съзнателно бе нарушил: „Никога не използвай научените умения, за да помагаш на външни“. „Външни“ означаваше хора извън занаята или не пряко свързани със съответната задача. Теорията на Дъри гласеше, че ако го направиш, ще разкриеш слабо място, което противникът може да използва.

Куин беше наясно с това и се опитваше да не се възползва прекалено често от ресторанта. Но беше трудно: тук храната винаги беше добра, а келнерките — привлекателни.

Докато чакаше поръчката, бръкна в джоба си и извади гривната и я огледа. Металните квадратчета бяха свързани с тънки телени халкички. Всяко квадратче беше гравирано с различна шарка. Рисунките му напомниха гербове. Нито един обаче не му беше познат. Квадратчетата бяха дебели три-четири милиметра.

Отначало Куин си помисли, че всички са плътни, но върху квадратчето до закопчалката видя тънка чертичка вървяща покрай долния ръб. Преди обаче да успее да я проучи, му донесоха храната и той прибра гривната в джоба си.

Както обикновено яденето беше точно това, от което имаше нужда. Когато поиска сметката, в отговор получи усмивка и обичайното „безплатно е“. Остави на масата двадесетачка за бакшиш и си тръгна.

 

 

Работата му предоставяше възможността да живее навсякъде по света. След внимателно обмисляне бе избрал Ел Ей. Местоположението беше възможно най-доброто. При нужда чрез международното летище можеше бързо да стигне почти навсякъде по света. Нещо, което беше важно за професионалния му живот. След това идваше времето. Топло, ниска влажност. Почти никакви насекоми. И никакъв сняг. Нещо много важно за него.

Беше роден в Уорроуд, Минесота, малък градец на брега на езеро Удс, на един хвърлей от канадската граница. В добрите му времена няколко хиляди души се бореха с горещината и комарите през лятото и студа и снеговете през зимата. И почти всеки от тях редеше благодарности, че не трябвало да живее в голям град.

Всички, с изключение на Куин. Веднага щом можеше да се измъкне, той го направи. Сега неговият дом бе Калифорния.

Къщата му на Холивуд Хилс се намираше на тиха виеща се уличка високо над хаоса в долината. Беше разположена върху половин акър доста стръмен наклон и заобиколена от висока каменна ограда в комплект със стоманена порта, затваряща автомобилната алея.

Нейт вече го чакаше.

Това беше едно нещо, което харесваше у Нейт — никога не закъсняваше. Твърде ентусиазиран, малко неопитен, но никога закъснял.

Куин натисна бутона на дистанционното, монтирано под арматурното табло, изчака вратата да се изтегли встрани и вкара колата. Хвърли поглед в огледалото, за да се увери, че Нейт е влязъл, и пак натисна дистанционното, за да затвори.

Слезе от колата и извади чантата си от багажника. Подаде я на Нейт, мина покрай него и се качи по стълбите до входната врата.

Докато отключваше и отваряше, попита:

— Жаден ли си?

— Да — отговори младежът.

— Яде ли нещо?

Нейт поклати глава.

— Само оставих сака вкъщи. Трябваше да свърша нещо.

— Може би има консерва супа в шкафа. Ако няма, значи късметът ти е изневерил.

Прекрачи прага и спря пред таблото на алармената инсталация. Притисна възглавничката на левия си палец в тъчскрийн монитора, след това набра освобождаващия код. Двамата с Нейт бяха единствените, които системата разпознаваше като „свои“.

След миг ги поздрави двойно писукане — системата казваше, че преминава на стендбай режим.

Куин запрелиства менюта и доклади, проверяваше сигурността на къщата. Остана доволен — всичко беше наред — и превключи системата на „в къщата има хора“. Брой на присъстващите: двама. Това даваше възможност на системата да остане активна и въпреки това да взима под внимание присъствието им.

— Хареса ли ти тайландската храна? — попита Нейт.

— Струва ми се, че спомена някаква задача.

— Да де.

— Реши, че трябва да се опиташ да ме проследиш, така ли? — попита Куин.

— Просто се опитвам да натрупам опит — отговори Нейт, като едва успя да скрие самодоволната си усмивка. — Първо си помислих, че си ме забелязал. Определено не пое по най-прекия път. Но после се отказа и разбрах, че изобщо не си ме забелязал.

В гласа на Нейт прозвучаха триумфални нотки.

— Какво ти казах за проследяването на хора в голям град?

Част от усмивката на Нейт изчезна.

— Лесно е да се направи. Има прекалено много коли и трудно ще те забележат.

— Особено вечер, нали?

— Точно така.

— Е, колко умение е трябвало, за да ме следваш?

Нейт вдигна рамене.

— Всъщност не много.

— И колко умел трябва да съм аз, за да те забележа?

— Трябва да си най-добрият — призна Нейт.

— Опитай се да ме проследиш в три през нощта, ако искаш да видя колко си добър. — Куин се подсмихна. — Между другото, тази вечер винаги гледаше да си на три коли от мен. Тъмносин „Нисан Ултима“.

Нейт се ококори.

— С номер от Аризона. Мога да ти кажа цифрите, ако искаш. — Куин се ухили гадно. — Какво ще кажеш за едно питие?

Нейт продължаваше да се кокори.

— Знаел си, че съм зад теб?

— Дръж се възпитано де. Какво искаш за пиене?

— Аааа… скоч и газирана вода.

Куин го изгледа любопитно.

— Това е питие за възрастни. Откога го пиеш?

Нейт поклати глава.

— Никога не съм го опитвал.

— И защо ти трябва да започваш сега?

— Видях едни по телевизията да го пият — обясни Нейт. — Реших и аз да опитам.

— Защо не го запазим за шестдесетия ти рожден ден? Ще ти направя един май тай.

— И това не съм го пил — призна Нейт.

Куин отиде при вградения бар до голямата каменна камина в лявата част на всекидневната и започна да бърка питиетата.

— Как мислиш, коя беше най-голямата ти грешка?

— Когато те следвах?

— В Колорадо. Кога оплеска нещата най-много?

— А. Май че отидох при началника на полицията.

— Почти позна. Опитай нещо друго.

Нейт се замисли.

Куин му подаде едната чаша.

— Какво име използва?

Нейт изпъшка.

— Нейтан Дрискол. И преди да си ме попитал, да, зная. Човек не бива да използва никаква част от собственото си име.

— Елементарно правило.

— Не исках да се объркам — обясни Нейт. — Между другото, използвах само малкото си име.

— Достатъчно е — каза Куин и отпи глътка от питието си. — Сбъркал тази сутрин в Колорадо и убит след десет години в Сейнт Питърсбърг например, защото някой те е разпознал по името, което си използвал пред началника на полицията. — Вдигна чашата в подигравателен тост. — Да се надяваме, че това все пак няма да стане.

Когато Куин купи къщата, тя беше стотина квадрата, плачещи за ремонт. Когато свърши с обновяването, беше два пъти по-голяма и от старата постройка почти нямаше следи.

Основният етаж беше на равнището на улицата и чрез фалшиви стени, рафтове за книги и мебели бе разделен на трапезария, всекидневна, кабинет и кухня. Само банята беше отделена. Трите спални и основният кабинет бяха на долния етаж, под равнището на улицата.

Къщата създаваше усещане за топлина, което отчасти се дължеше на многото дърво. На Нейт му напомняше на проста фермерска къща, кацнала върху хълма, представа, прекалено близо до фермерските корени на Куин. Самият той предпочиташе да я сравнява с удобна планинска хижа.

Куин пренесе напитката си през стаята и дръпна пердетата, които покриваха цялата задна стена.

— Страхотна гледка — подхвърли Нейт.

По-голямата част от стената беше стъклена. Нейт беше прав — гледката към града беше поразителна. Светлини заливаха долината на Ел Ей, докъдето поглед стига. Най-близко беше Сънсет Стрип. Малко по-нататък лежеше Сенчъри Сити, а още малко по-вдясно беше черното нищо на Тихия океан.

— За теб това беше добро пътуване — отбеляза Куин. — Ако си умен, си научил доста неща.

Нейт тъкмо се готвеше да отпие, но вместо това спря и свали чашата.

— Умен съм.

— Колко неща?

— Никога не използвай истинското си име. Нито малкото, нито фамилията — започна Нейт. — Никога не говори, щом са ти казали да мълчиш. Никога не посещавай мястото, където се провежда операция, освен ако не ти е наредено. — Замълча за миг, после добави: — И никога не проявявай инициатива, освен ако не ти кажат.

— Прав си. Умен си. Някой ден ще можеш да проявяваш колкото искаш инициатива. Някой ден животът ти ще зависи от това. Но сега?

— Животът и на двама ни зависи от твоите решения — отвърна Нейт, повтаряше максимата, която Куин му набиваше в главата още от първия ден, когато започна да чиракува.

Преди Куин да успее да отговори, мобилният му телефон звънна. Той си погледна часовника. Беше почти полунощ.

Отиде до масата, където бе оставил телефона.

— Ало?

— Трябваш ми в столицата. — Беше Питър.

— Работиш до късно.

— Виж, имаме една голяма операция, която набра скорост и изглежда ще имаме нужда от твоята помощ. Това е приоритет.

— Има ли нещо общо с нашия приятел в Колорадо?

— На този етап подробностите не са твоя грижа. Ще бъдеш информиран, когато пристигнеш. Запазил съм ти място в самолета, който излита в седем сутринта. Пратил съм ти подробностите по мейла.

— Мисля, че май пропуснахме един етап. Всъщност аз не работя за теб. Първо трябва да ме попиташ. Това се нарича предложение за работа.

— Технически все още си на заплата.

Очите на Куин се присвиха. Питър намекваше за минимума от две седмици по случая Тагарт, от които Куин в действителност бе изработил само два дни. Но имаше неписано правило, че минимумът се отнася само за определената работа, за която е бил нает. Питър прекаляваше.

Питър очевидно прие мълчанието на Куин за съгласие и продължи:

— Ще се видим следобед. — И прекъсна.

— Какво има? — попита Нейт.

Куин му каза основното, като през цялото време си мислеше, че трябва да обмисли наново въпроса с работата само за един клиент.

— Значи заминаваш? — попита момчето.

— Да. — Куин допи питието си. — Заминавам. — Хвърли поглед към Нейт, който за негово раздразнение се усмихваше. — А ти ще ме закараш до летището.

— Хайде, стига — отговори Нейт, усмивката му бе изчезнала. — Просто искам да си ида вкъщи и да си легна.

— Ще спиш на дивана — нареди му Куин. — Тръгваме в пет сутринта.

 

 

Беше потънал дълбоко в света на нищото. Усети далечно разтърсване, придружено от глас:

— Куин, събуди се.

Куин се насили да се надигне, след миг вече беше съвсем буден. Нейт се беше навел над него.

— Какво има? — попита Куин.

— Алармата ти се включи — отговори Нейт шепнешком. — Мисля, че отвън има някой.

Алармата? Би трябвало да я чуе. Имаше допълнително табло в спалнята.

Стана и отиде до таблото на стената. На него мигаше червена светлинка. Чак сега осъзна, че пулсирането в главата му изобщо не е пулсиране, а ниският вибриращ тон на алармата. Не беше спал добре в Колорадо, а денят бе минал в разследване и пътуване и беше дълъг. Сега, в къщи, бе заспал толкова дълбоко, че дори не беше чул алармата. „Небрежният Куин — помисли си. — Наистина, наистина небрежен.“

— Провери ли монитора на горния етаж? — попита Куин.

— Да. Пише: „Проникване през задната ограда“. Насочих камерата в задния двор, но не видях нищо. Да не е котка?

— Съмнявам се — отговори Куин. Системата беше настроена така, че да пренебрегва всичко, което е прекалено малко. — Колко е часът?

— Почти три.

Куин трябваше да се качи горе и сам да провери монитора на алармената система. Все се канеше да монтира допълнителен дисплей в спалнята си, но все отлагаше.

— Въоръжен ли си? — попита Куин.

Нейт вдигна дясната си ръка. Държеше „Валтер П99“, 9-калибров. Деветмилиметровият ЗИГ на Куин беше в сейфа горе в дневната.

Куин нахлузи черното долнище от анцуг, което винаги държеше най-отгоре на скрина, и тръгна към стълбите. Качи се горе, спря и се ослуша. Тишина.

Единствената светлина в къщата идваше от мъждукащия телевизор с изключен звук в хола и от пълната луна, чиито лъчи проникваха през прозорците. Иначе целият горен етаж беше тъмен.

Куин отиде на пръсти до таблото на алармата до входната врата, докосна горния десен ъгъл на екрана с левия си палец и вля живот в монитора. Първото, което направи, беше да изключи алармата. След това бързо прегледа информацията от камерите, които наблюдаваха имота му. В задния двор нямаше никого, нито при задната ограда, нито до къщата. Ако някой беше прескочил оградата, щеше да е записано в твърдия диск на системата. Куин можеше да го прегледа по-късно, ако се наложеше. Нейт — надничаше над рамото му — каза:

— Може да е котка.

— Може.

Куин превключи към картина на предната част, след това отново докосна монитора и включи зума на камерата за близък план. Започна да я плъзга от ляво надясно, движеше я бавно, така че да не пропусне нищо. После спря и каза:

— Не е котка.

Някакъв мъж беше клекнал на верандата под прозореца на банята. Нейт понечи да каже нещо, но Куин му вдигна пръст да мълчи. Банята беше точно зад ъгъла, съвсем близо до тях, и имаше вероятност, макара и слаба, онзи да ги чуе. Куин бързо прегледа с останалите камери, за да се увери, че нарушителят е сам, после се върна към първата картина. Непознатият не беше помръднал.

Куин махна на Нейт да му даде пистолета си. Нямаше нужда да вади своя от сейфа. Валтерът щеше да свърши работа. Нейт му го подаде.

— Заглушител? — прошепна Куин.

Нейт кимна, отиде до дивана, където бе метнал коженото си яке, и извади от единия джоб заглушител. Върна се и го подаде на Куин. Той бързо го зави на цевта на оръжието и прошепна:

— Стой тук. Щом чуеш едно почукване на предната врата, отвори.

— Ами ако той те докопа първи?

Куин се намръщи и повтори:

— Щом чуеш единично почукване на предната врата, отвори.

Нейт кимна.

— Окей.