Брет Батълс
Чистачът (26)

25.

Нямаше друг избор: трябваше да се върне при Софи за още една нощ. По пътя натам спря още веднъж на Ку’дам. В слабото осветление на стълбището едва не го пропусна. Може би причината беше, че се бе подготвил да не види нищо. Пък и съзнанието често вижда онова, което очаква. Куин дори го пипна, за да се увери, че наистина е там.

Сиво квадратче, залепено на перилото до неговото.

Орландо.

Беше жива и свободна. Куин трябваше да се насили да започне отново да диша. Внимателно извади още една морава лепенка от раницата си и я залепи наполовина върху сивата. Ако всичко вървеше по план, трябваше да се срещнат в 10:00 на следващата сутрин.

 

 

— Кога? — попита Софи.

— Сутринта — отговори Куин.

Очакваше, че ще го попита защо си тръгва или къде отива, или защо изобщо се е върнал при нея, но тя не го направи.

— Освен ако не искаш да си тръгна веднага.

По лицето й се плъзна хитра усмивчица.

— Какво искам аз ли? Много добре знаеш какво искам!

 

 

На следващата сутрин Куин отново се събуди рано. Събра си нещата и си тръгна, преди Софи да се размърда. Макар да й беше казал, че може да се върне, прекарването на втора нощ тук означаваше поемането на голям риск. Каза си, че това е за последен път. Не можеше да изкушава съдбата трета нощ подред.

Взе такси до Потсдамер Плац и в приземния етаж на търговския център си купи сандвич. На горния етаж бяха обичайните за такова място стоки. Куин влезе в магазин „Сатърн“, специализирана верига за електроника, и си купи зарядно устройство за телефона. После слезе един етаж по-надолу и си купи ризи.

Половин час се въртя из улиците, за да провери дали не е следен, след което се насочи към спирката на надземната железница и се спусна към перона, където спираше С2. Почти вярваше, че ще я види да го чака. Но въпреки че имаше двадесетина души, Орландо не беше сред тях.

Куин зае позиция в единия край в близост с тунела за излизане. Погледна си часовника. Вече беше 10:05. Орландо закъсняваше. След три минути пристигна следващото влакче. Вратите се отвориха и слязоха трийсетина деца заедно с учителите си. Равнището на шума на спирката се повиши в аритметична прогресия.

Все още нямаше следа от Орландо. Настъпи известен хаос, когато пристигналите пътници тръгнаха към изхода, а заминаващите почнаха да се качват на влакчето. После то изведнъж потегли и спирката опустя и утихна.

Не, не опустя напълно. Някой се беше облегнал на стената в другия край. По стойката Куин незабавно реши, че е жена, макар да беше навлечена така, че на човек му беше трудно да определи.

Гледаше към него и той тръгна към нея. Когато я наближи, забеляза, че лицето й е увито в червен раиран шал така, че се виждаха само очите. Азиатските очи на Орландо.

Ако не беше толкова добре обучен, щеше да се усмихне облекчено. Вместо това с нищо не показа, че я е познал. Продължи да крачи към стълбището. Дори не я погледна повторно.

Въпреки подготовката си трябваше да използва цялата си воля, за да не се обърне и да провери дали го следва. Берлинската транспортна система беше покрита с камери и макар че беше твърде малко вероятно Борко да разполага с ресурсите да провери всички, по-безопасно беше да предположи, че може да го направи. Последното, което искаше, бе Борко да разбере, че двамата са се намерили.

На улицата Куин се смеси с тълпата. Миг по-късно тя се изравни с него.

— Нейт? — попита Орландо с приглушен от шала глас.

— Още няма знак от него — отговори Куин. — Добре ли си?

— Няколко драскотини. Нищо сериозно.

Минаха покрай майка, която буташе количка с бебе, после край една възрастна двойка, повлякла тежки пазарски чанти.

— Защо ти отне толкова време, за да оставиш знак? — попита Куин.

— Не съм сигурна дали си забелязал, но не се вписвам твърде сред хората тук — отвърна тя. — Не можах да ида там през нощта, когато ни предадоха. Затова си намерих безопасно място и зачаках. Нямаше как да си покажа физиономията на дневна светлина, така че вчерашният ден отпадна. Можах да изляза чак по тъмно. Тогава разбрах, че си жив.

— Сега също е ден.

— Да. И не ми е много гот да съм навън. Хайде — подкани го тя, — запазила съм апартамент в „Мандола Суитс“.

— Какво? — Куин спря и за първи път я погледна право в очите. — Хотелите са първото място, където ще ни търси Борко.

— Нали все трябва да отседнем някъде?

— Ами ако някой те е забелязал, когато си се регистрирала?

Тя поклати глава.

— Няма начин. Направих го по телефона. Поисках куриер да вземе ключа и да ми го донесе на гарата на Фридрихщрасе. Той сигурно реши, че съм помощничка на някакъв тип. То си е така де. — Тя бръкна в джоба си и измъкна една магнитна карта.

 

 

„Мандола Суитс“ беше отличен избор, особено като се имаше предвид положението им. Хотелът беше създаден за продължителен престой. Имаше няколко дискретни изхода, което означаваше, че гостите може никога да не минават през фоайето. Във всяка стая имаше обзаведена кухня. А най-хубавото беше, че се намираше точно на Потсдамер Плац. Тяхната стая беше на петия етаж и гледаше към Лайпцигер Щрасе. За съжаление Орландо бе успяла да запази апартамент само с една спалня, така че на Куин щеше да му се наложи да бивакува на дивана.

Щом се съблякоха и Орландо свали шала, Куин забеляза синина на скулата й.

— Пепелник — обясни тя, след като той я посочи с пръст.

— Ти ли падна върху него, или той върху теб?

— Задникът, който го хвърли, ме целеше в тила, но аз се обърнах в последния момент.

Куин се беше вторачил в нея, държеше да научи повече.

Орландо седна на дивана.

— Някак си са се включили в нашия сигнал. Знаеха къде си. И са успели да ме засекат. Вероятно ужасно са се изненадали, че бях в съседство с мястото, където беше отседнал.

— Тогава как не те пипнаха?

— Щом сигналът ни беше заглушен, знаех, че разполагам само с няколко секунди — обясни тя. — Грабнах пистолета, свих се зад дивана и го насочих срещу вратата. Мисля, че техният избор на момент беше малко неточен. Вероятно са искали да прекъснат комуникациите ни и в същия миг да нахлуят при мен. — Тя вдигна рамене. — Аз бих го планирала така. Бяха трима — продължи тя. — Улучих първия веднага щом влезе. Втория, когато хукна към спалнята. Последният ми създаде най-големите неприятности.

— Той ли хвърли пепелника?

Тя кимна:

— Да. Но доста дълго няма да може да хвърля нищо. Не можех да чакам да видя дали ще дойде още някой, така че събрах каквото можах и се измъкнах. — Тя кимна към него. — Сега е твой ред.

Куин й разказа за бягството от сферата, за разговора с Дюк и връщането в сферата предишната вечер.

— Нарочно ли се опитваш да ме изкараш некадърна? — попита тя.

— Нямах намерение да изтъквам това.

— Чувствителността ти е трогателна — измърмори Орландо. — А Нейт?

Лицето на Куин се изопна.

— Досега трябваше да се обади.

— Няма да се обади.

— Знам.

Орландо го погледна за момент.

— Ще го намерим.

Куин кимна, но не каза нищо. Надяваше се чиракът му да е още жив, когато го намерят.

Помисли малко, после извади мобилния си телефон.

— Мисля, че е време за едни сериозен разговор с Питър.

— Е, приятно прекарване. — Тя стана и отиде в банята.

Докато набираше, Куин чу шума на душа.

След миг Мисти вдигна.

— Куин се обажда.

От другата страна настъпи мълчание.

— Мисти? — попита той.

— Извинявай — каза тя с разтреперан глас, — просто… чухме, че си мъртъв.

— Кога се предполага, че се е случило това?

— Преди две вечери — отговори тя. — В Берлин.

— Не се чувствам умрял.

— И слава богу. Искаш да говориш с Питър, нали?

— Разбира се.

След няколко секунди Питър се обади.

— Господи, Куин, какво става?

— Ти ми кажи.

— Борко се хвали, че те е премахнал заедно с целия ти екип. Изглежда знае, че работиш за мен.

— Сериозно? Кажи ми, Питър, а ти за кого работиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Работата с Дюк беше капан — отговори Куин. — Излиза, че е бил гъст с Борко. Зная, зная, че е шокиращо — каза той с безизразен глас. — Обаче искаш ли да чуеш нещо още по-интересно? Каза ми, че Борко е отговорен за разцеплението. И че е имал помощ отвътре. Ти си единственият, който много държеше да работя с Дюк. Умоляваше ме. Сега излиза, че Дюк е работил за Борко. А Борко е човекът, който елиминира Офиса. Виждаш как се получава, нали?

— Да ти го начукам! Как изобщо може да си го помислиш?! — избухна Питър. — Твърдиш, че съм набъркан в заговор, при който загинаха мои близки приятели? Смяташ, че бих направил подобно нещо?… Майната ти!

— Ти си човекът, който искаше да дойда тук.

— Аз нямам нищо общо! Доколкото знам, Дюк просто ни помагаше. Как бих могъл да знам, че не е така? Та аз дори не мога да изляза от шибания си офис. И нямам никого другиго освен теб.

Куин се замисли. Колкото и да изглеждаше, че Питър е замесен, все пак нещо не се връзваше. Познаваше Питър отдавна. Въпреки многото си недостатъци началникът на Офиса никога не се беше обръщал срещу някой от своите хора. За това Куин беше склонен да му повярва. Но това не означаваше, че няма да вгорчи живота на Питър.

— Ако не си ти, тогава кой? Може би трябва много внимателно да огледаш служителите си. Как е моралът?

— Върви по дяволите — отговори Питър. — Тук всички са чисти.

— Откъде си толкова сигурен?

— Просто съм сигурен, и толкова.

— Щом казваш.

— Как е положението? — попита Питър.

Куин си пое дъх.

— Нейт е изчезнал.

— Мислиш ли, че е мъртъв?

Куин се поколеба, после обясни:

— Не. Мисля, че са го хванали.

— Използват го като застраховка?

— Така предполагам.

— Хванаха ли още някого?

— Не.

— С кой друг работиш?

— Няма нужда да знаеш.

— Просто се опитвам да помогна.

— Сериозно? — саркастично каза Куин. — Това е чудесно, защото имам нужда от малко информация.

— Каква?

— Всичко, което има някаква връзка със случилото се. Тагарт, Джилс. — Куин замълча за миг. — Участието на Офиса. Трябва да ми кажеш всичко.

— Това какво общо има?

— Разцеплението и задачата в Колорадо са свързани — обясни Куин. — Разбери го най-после.

— Нямам представа какво става.

— Питър, не се ебавай с мен. Напоследък се наслушах на „не знам“. Кажи ми какво става.

— Няма нищо за казване — отвърна Питър.

Куин стисна зъби.

— Не правиш кой знае какво, за да спечелиш доверието ми.

— Сигурен ли си, че зад разцеплението стои Борко?

— Доста — потвърди Куин. — Операцията му тук ме кара да вярвам, че е свързан и с Тагарт. Питър, губим време.

— Не мога да ти кажа.

Куин си пое дълбоко дъх.

— Тогава нека те замеря с още едно име. Дал.

— Дал? — Питър очевидно се изненада. — Откъде чу това? Гибсън ли ти каза?

— Защо Гибсън изобщо ще ми казва нещо?

Сега беше ред на Питър да замълчи. Когато заговори, в гласа му кипеше едва прикрит яд.

— При всяко произшествие по време на разцеплението… имаше съобщение. До вчера не осъзнавахме, че има някакъв шаблон. Всички съобщения бяха еднакви. Бяла визитка, пъхната в гърлото на жертвата. Достатъчно навътре, за да не може да бъде открита без аутопсия.

— Направили сте аутопсии? — възкликна Куин. Това не беше част от рутинната процедура. Причината за смъртта обикновено бе достатъчно очевидна.

— Не сме — отговори Питър. — Но местните власти стигнаха до една от нашите жертви преди нас. Техният съдебен лекар откри визитката. След като научихме, проверихме и останалите.

— И какво е съобщението?

— Една-единствена дума. Дал. Кучият син искаше да знаем кой го е направил.

— Гибсън не носеше визитка — подхвърли Куин.

— Може да се е отървал от нея, преди да го хванеш.

— Невъзможно. — Куин се притесни, че покушението срещу него се отличава от другите по тази подробност. После си спомни думите на Дюк, че е бил специална поръчка. — Срещал ли си го някога?

— Не знам… — Питър май беше наистина объркан. — Той е от доста време в занаята, но доколкото знам, никога не сме работили с него. — За миг замълча. — Но сега го искам. Намери го и ще ти дам тройна премия.

— Значи трябва да ми помогнеш.

Питър въздъхна.

— Добре. Но първо трябва да проверя нещо.

— Стига глупости!

— Ще ти се обадя.

И преди Куин Да успее да каже нещо, затвори.

 

 

Когато Орландо дойде, Куин каза:

— Искам да се свържеш с твоя приятел. Провери дали е открил нещо.

Косата й беше влажна. Беше облякла една от белите хавлии, които предлагаше „Мандола“.

— Къртицата? Нямам му телефона. Той си го сменя всеки ден.

— Тогава как се свързваш с него?

— Пращам му имейл, а той ми отговаря с номера.

— Окей, ще намерим компютър.

Тя въздъхна уморено.

— Добре.

— Почакай малко. — Куин я погледна в очите. — Колко си спала нощес?

— Достатъчно.

— Колко?

— Може би час.

— Свита в някой вход?

— Нещо такова.

— Оставаш тук. Аз ще се свържа с него.

— Може и да не иска да говори с теб.

— Ще съм много убедителен. Дай ми имейла му.

Тя му го даде.

— Ще ти трябва и шифърът. Без него нищо няма да разбереш, дори да ти отговори.

 

 

На Ку’дам Куин намери интернет кафе, плати за час компютърно време и седна в задната част, където щеше да е по-трудно някой да наднича през рамото му.

Включи компютъра и влезе в един от многобройните сайтове, където се предлагаха безплатни имейл адреси. Отне му по-малко от три минути да регистрира нова самоличност. Съставянето на късото съобщение до Къртицата отне повече време.

Правиш една оценка за мен. Гривна, която получих в Колорадо. Каза да се свържа направо с теб за потвърждение. Можем ли да поговорим?

Дж. К.

Натисна „изпращане“. Сега беше само въпрос на чакане. Остави прозореца с пощенската кутия отворен и отвори друг, за да влезе в интернет страницата на една печатница в Челси, Масачузетс. Използва една „задна врата“, която тайно беше вкарал в техния сървър, после сам се отпрати към фирма доставчик на хартия в Балтимор, Мериленд и оттам в компютрите на Правителствената административна служба (ПАС) във Вашингтон, окръг Колумбия. Сега вече беше лесно да се прехвърли в системата на ФБР по канали, които Орландо бе изградила много отдавна.

Влезе и прекара тридесет минути в преглеждането на списъка с изчезнали лица, които можеха да са Тагарт. Дори можа да отметне половината от тях по своя списък.

Преди да продължи, Куин отвори друг прозорец и го използва, за да влезе в „Мап Куест“ за САЩ. След това написа: „Кампобело, Невада“ в съответното поле и после натисна „търси“. Беше възнаграден с карта на Кампобело, Южна Каролина. Опита отново, но резултатът остана същият.

Прехвърли се от „Мап Куест“ на „Гугъл“. За следващата му задача една обикновена търсачка щеше да е достатъчна. Той написа „Кампобело, Невада“ в прозорчето, а после натисна „търси“.

След няколко секунди му беше представен списък с над десет хиляди попадения, но нито едно от тях не беше за Кампобело, Невада. В тях бяха подчертани или Кампобело, или Невада, но не и двете заедно. Той запрелиства първите няколко страници. В Италия на остров Пантелерия имаше град на име Кампобело ди Мазара. Освен това в Италия се произвеждаше и зехтин с наименованието „Кампобело Ризерва“, както и балсамов оцет. Вероятно идваха от същия район.

В Канада имаше остров Кампобело, Франклин Делано Рузвелт имал лятна къща на него. В Сейнт Луис имаше пицария „Кампобело“ и хижа „Кампобело“ в ранчото „Бар Н“ в Западен Йелоустоун. Но нямаше Кампобело, Невада.

Куин се облегна на стола и се протегна. Завъртя глава наляво-надясно и чу силно изпукване.

След като Кампобело не водеше доникъде, реши да провери дали вече не е получил мейл. Издърпа прозореца с курсора на мишката напред и натисна бутона. Имаше едно съобщение. Натисна на линка, за да го отвори.

501587331862хс2

„Чудесно“, помисли си Куин.

 

 

Отиде в една близка градинка. Грееше слънце и времето се беше постоплило. Но все още беше студено и имаше съвсем малко хора.

Куин извади телефона, използва шифъра, който му беше дала Орландо, за да извлече телефонния номер от съобщението на Къртицата, после набра номера. Телефонът звънна само веднъж, преди някой да вдигне. Нямаше поздрав, а само мълчание, нарушавано от нечие тихо дишане.

— Куин се обажда.

— Как да… съм сигурен? — Гласът беше безизразен, електронен и правеше паузи съвсем не на място. Сигурно минаваше през някакъв електронен филтър, за да маскира самоличността на говорещия.

— Не можеш — отговори му честно Куин. — Как аз да съм сигурен, че ти си онзи, за когото те мисля?

— Няма как.

Куин продължи:

— Разбра ли какво има на предметното стъкло?

Настъпи дълго мълчание.

— Както… казах преди малко… как да съм сигурен… че ти си… наистина Куин?

— По дяволите, няма как. Ще трябва да ми се довериш.

— Доверието… не ми е… присъщо.

— Доверяваш се на Орландо, а тя ми имаше достатъчно доверие, за да ми каже как да се свържа с теб.

— Може да си го… изтръгнал от нея… чрез други средства.

— О, за бога! — възкликна Куин. — Или ми вярваш, или не.

— Къде е тя?

— В безопасност.

— Виждал ли… си я скоро?

— Преди час.

Пак настъпи мълчание.

— Чу се… че е мъртва.

— Заговори се, че и аз съм мъртъв.

— Значи… си чул.

— Можем ли да минем на въпроса?

От другия край на линията се чу някакво раздвижване. Очевидно Къртицата сменяше позата си.

— Предметното стъкло… беше много повредено… отнема ни доста време… може би след няколко дни… ще ти пратя мейл… кога да ми се обадиш.

— Почакай — обади се Куин, предусещаше, че Къртицата ще затвори. — А надписът на гривната?

— Той също… създава затруднения.

— Значи още нямаш нищо?

— Засега.

Куин се беше надявал на малко новини, нещо, което поне да ги насочи в правилната посока.

— Окей — каза той. — Имам още една молба.

— Какво… искаш — попита гласът.

Куин му каза.