Брет Батълс
Чистачът (35)

34.

Куин излезе от магазина и тръгна по Карл Маркс Щрасе към метростанция Нойкьолн. По пътя натам използва номера, който му бе дала Орландо, за да звънне на Къртицата.

— Получих… превода… парите бяха… повече от очакваното.

— Приеми ги като аванс срещу бъдещи поръчки — засмя се Куин. — Орландо каза, че си имал информация за мен.

— Нещо стигна… до нас… през последния час… относно местонахождението… на сина й.

— Снимката?

— Не… Гарет напуснал… Виетнам на другия ден… след Орландо… бил с бял мъж… отлетели за Хонконг… но там следите… се губят.

— Това всичко ли е?

— Мъжът… може би… говори с акцент… австралийски.

„Тъкър — помисли си Куин. — Естествено.“

— Как е успял да го изведе от страната?

— Заявил… че го е… осиновил… представил… всички документи.

— Мръсник — избухна Куин. Пайпър беше планирал всичко много добре.

— А що се отнася… до снимката — продължи Къртицата, — още е… рано да се каже.

— Значи е подправена? — избърза Куин.

— Не… не смятаме…

Куин замълча, опитваше се да осъзнае какво му казват.

— Но не мислиш, че може да откриете мястото.

— Възможно е… има някои геологически… маркери, които… може да ни помогнат… но не вярвам, че… е много вероятно.

Куин не си спомняше да е видял някакви маркери, геологически или други, но ако ги имаше, и това бе нещо. Някаква възможност.

— Но не за това си се обадил, нали?

— Мисля… че вероятно… си преценил погрешно… положението.

— Погрешна преценка?

— Биоагентът.

— Значи МОМС не е целта?

— Значи… вече знаеш.

— Дори не бях сигурен — промърмори Куин. — Ако знаеш нещо повече, кажи ми.

Настъпи дълго мълчание.

— Това е… много амбициозно — започна Къртицата. — Помниш, нали… разполагахме само с… увредената проба от тъкан… с която да работим… нервна тъкан… но може само… да предполагаме.

— Но знаете какво е?

— Можахме да… свалим документите… от адреса на… гривната.

— Разкрили сте паролата? — попита изненадано Куин.

Отново настъпи мълчание.

— Да.

— Какво открихте?

— Два файла… документ и видеозапис.

— И?

— Документът… съдържа… анализ на вируса… помогна ни да… разберем… защо бе труден… за разпознаване… защото е… изработен по поръчка.

— Изработен по поръчка?

— В документа… има кратка бележка… от Янсън… да ти я прочета ли?

— Да — съгласи се Куин, без да е сигурен, че иска да слуша.

— „Прикаченият анализ е онова… което хората, които плащат сметката… нарекоха… «пречистващ акт» — зачете Къртицата. — Вярват… че техните учени са изработили вирус на геноцида… създаден специално, за да въздейства… на населението, избрано за мишена… онова, което не са успели… да постигнат с война… смятат… че могат да направят… с тази нова… форма на етническо… прочистване.“

Светът около Куин сякаш изчезна. Колите, камионите, хората. Не можеше да ги чува, нито ги виждаше.

— Това са хора… които мислят… старомодно — заключи Къртицата, беше престанал да чете. — Някои битки… изглежда, никога… не свършват… особено когато обектите на омразата… живеят в същата страна… споделят същата вода… и въздух. Според същността… на вируса… бих казал, че равнището на омраза… е крайно високо.

— Значи знаеш каква е основата му?

— В началото… беше трудно да се определи… заради промените… но документите на Янсън… ни казаха какво да търсим… наречи го супервирус… резистентен на лечение… включително предварителна ваксинация… лесен за разпространение.

— И какъв е?

— Детски паралич — отговори Къртицата. — Едновременно… осакатява и убива.

Куин притисна телефона до ухото си. Не искаше нито да диша, нито да говори, нито да мисли. Искаше да не е замесен в това и да е някъде много далече. Но бягството не беше възможно. Гарет имаше нужда от него.

„Не — поправи се той. — Не само Гарет.“

— Коя е мишената? — попита той.

— Мюсюлманите.

— Арабите? — попита невярващо Куин.

— Не… не си разбрал… бошнаците… босненските мюсюлмани.

„Мръсен кучи син.“

— Борко е сърбин — каза на глас Куин.

— Да… но екстремист… не забравяй това.

На Куин му секна дъхът. Какво беше чул по новините? Докато чакаха у Софи д-р Гарбер да прегледа Нейт. Имаше някакво събрание, някаква среща. „Какво беше, мамка му?“

— Не става дума за конгреса на МОМС — сети се Куин, — а за Конференцията за приятелство на Балканите, организирана от ЕС. Започва.

— Утре — довърши Къртицата.

Светът, който преди миг бе изчезнал, се стовари отново върху Куин. Внезапно се почувства наблюдаван и изпълнен със съзнанието, че онова, което е научил, може да го убие всяка секунда.

— По-зле е отколкото… мислиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Изгледай… видеото.

 

 

От идеята да се създаде заболяване, което да убие определена част от населението, му се доповръща. Това беше екстремизъм в съвсем крайна форма. Ако успееха, дори щяха да надминат онова, което Адолф Хитлер бе направил на евреите през Втората световна война.

Разбира се, изборът на заболяване също говореше много. Полиомиелит. Милиони щяха да умрат. А мнозина от онези, които нямаше да умрат в началото, щяха да останат сакати и животът им щеше да свърши в безкрайни мъки. Жестоко, противно, брутално, неморално. Никоя дума, за която можеше да се сети, не му се струваше достатъчно силна.

Разкритието на Къртицата изясни поне едно нещо. Кампобело. Куин трябваше да се сети по-рано. Тагарт или Янсън се беше опитал да достави съобщението дори и след смъртта си. Имаше го на шофьорската му книжка. Не Кампобело, Невада. Остров Кампобело. Онзи край Мейн, където Франклин Делано Рузвелт имал вила. Същата вила, в която научил своята диагноза: полиомиелит.

На Крал Маркс Щрасе близо до северния край на Нойкьолн имаше малък търговски център. Куин откри заведение за бъргъри от американски тип, в което имаше няколко обществени компютъра, свързани с интернет.

Първото, което направи, бе да използва паролата, която му даде Къртицата, за да свали видеото във външната си памет. Устоя на изкушението да го изгледа на място. Наоколо имаше прекалено много хора.

После отвори нов прозорец. Имаше предчувствие и искаше да види дали е прав.

След няколко секунди влезе в сайта на „Гроб Комюникейшънс“. Един линк в левия край на екрана го заведе при предстоящите събития, обслужвани в по-голяма или по-малка степен от фирмата на Дюк. Повечето имена в списъка бяха на немски организации, провеждащи срещи и конференции. Но две изпъкваха:

Международната организация на медицинските специалисти

А на няколко реда по-надолу:

Конференция за приятелство на Балканите под егидата на ЕС

Кликна на конференцията. Имаше списък на страните, приели поканата да участват, и кого изпращат като свои представители. „Гроб Комюникейшънс“ организираше няколко прояви, включително утрешния тържествен обяд по случай откриването на деловата работа, който щеше да се състои в хотел „Свети Мартин“ само няколко часа след срока на Борко за доставка.

 

 

Всички държави членове на ЕС имаха представители, както и Русия, Украйна и Швейцария. Но звездите в програмата бяха Хърватия, Словения, Македония, Сърбия, Черна гора и Босна и Херцеговина. Всяка държава изпращаше по десетина участници. Според списъка повечето бяха общественици с влияние. Правителствените представители бяха от средното ниво на йерархията, вероятно хората, които в действителност вършат работата. Куин забеляза, че най-голямата делегация е от Босна.

Облегна се назад и остави всичко добре да проникне в съзнанието му. След няколко минути влезе в сайта на „Гроб Комюникейшънс“. Изпрати един последен мейл до Къртицата, после излезе навън и звънна на Питър.

— Куин, какво става?

— Откри ли вече кой е двойният агент? — отговори той на въпроса с въпрос.

— Казаха ти, няма двоен агент.

След онова, което беше научил в Брюксел, той също започна да си мисли, че няма, но искаше да чуе цялата история от Питър.

— Тогава кой е подхвърлил информацията на Борко, за да те докопа?

— Зная, че си говорил с Бъроуз. Значи си разбрал, че Джилс работеше за нас.

— Аха — отговори Куин. — Защо просто не ми каза?

— Имах клиенти. Доверието не бива да се нарушава.

— Но въпреки това ми даде Бъроуз.

— Дадох ти името на човек, с когото можеш да говориш — обясни Питър. — Това е всичко.

Куин поклати глава. Питър просто се опитваше да си запази доброто име. Дори в отчаяно положение не беше готов да изложи на опасност почтеността си. Не заради някакъв морален кодекс, а защото ако го направеше, можеше да изложи на опасност бъдещата си работа.

— А какво ще кажеш за Джилс?

— Тя не беше само временно наета. Започна да работи за мен на пълно работно време преди половин година. Не оперативна работа. Беше тук при мен и работеше по планирането на проектите. Възложих й задачата при Тагарт, защото й имах доверие и защото работата трябваше да се свърши както трябва.

— И защото не си искал да прахосваш времето на някой от главните ти играчи за толкова проста задачка — предположи Куин.

Настъпи мълчание.

— И това също — чу се накрая.

— Значи е знаела всичко — заключи Куин. Парчетата от пъзела се наместиха. — И преди да я убият, са я накарали да проговори.

И двамата потънаха в мълчание за няколко секунди.

— Чуй ме, Питър. Трябва да направиш точно каквото казвам. Ако не ти се обадя до двадесет и четири часа, затвори границите. Летища, пристанища, гранични пунктове. Всичко.

— Защо?

Куин затвори, без да каже нещо повече.

 

 

Таксито го остави на една пряка от жилището на Софи. Не беше възнамерявал да се връща толкова скоро, но когато след разговора с Питър й се обади, Софи каза, че сутринта Нейт се бил събудил за малко. Куин не можеше да пропусне възможността да поговори с чирака си и да провери дали той може да му каже нещо, което да му помогне.

Обаче първо звънна на Орландо и й разказа какво е научил от Къртицата. Искаше му се да пропусне частта с отвличането на Гарет, но знаеше, че не бива. Реакцията й беше няколко мига мълчание и едно стегнато:

— Какво ще правим по въпроса?

Куин описа плана, който беше измислил. Не й хареса, но не можеше да предложи нищо по-добро. Направиха преглед на списък с неща, които можеше да им дотрябват. Макар някои от тях да бяха доста необикновени, Орландо беше убедена, че ще може да набави всичко.

Докато Куин крачеше към жилището на Софи, видя д-р Гарбер да излиза. Затича се да го настигне. Лекарят хвърли нервен поглед през рамо, когато го наближи, но го позна и спря.

— Как е той? — веднага попита Куин.

— Добре, колкото може да е след една нощ. Скоро ще е съвсем наред. Дотогава трябва да се пази.

— Благодаря. Оценявам много високо всичко, което направи.

Куин се готвеше да се обърне и да тръгне към дома на Софи, но нещо в поведението на лекаря го накара да се забави.

— Няма да идвам повече — каза доктор Гарбер.

— Какво?! Защо?

— Дори за мен е твърде опасно. Всички те търсят. Тази сутрин имах посетител. Човек, когото никога не бях виждал. Но той, изглежда, знаеше, че с теб сме работили заедно. Казах му, че от две години не съм те чувал. Не съм сигурен, че го убедих, но ми предложи да му се обадя, ако те видя.

— Даде ли ти телефон?

Докторът бръкна в джоба си и извади визитка. На обратната страна беше написан телефонен номер. На предната, професионално напечатано с черно мастило, се мъдреше името на Дал.

— Заповядай — каза докторът и я подаде на Куин. — Така поне няма да се изкуша.

 

 

Софи почти не му продума, когато му отвори, и веднага отиде в кухнята. Куин влезе при Нейт.

Очите на чирака му бяха затворени. Дървеният стол все така стоеше до леглото. Куин седна и тихичко каза:

— Нейт?

Клепачите на младежа потрепнаха, после очите му се отвориха.

— Аз съм Куин.

— Куин… — Гласът на Нейт беше продран шепот. — Къде беше, по дяволите? — И се усмихна отпаднало.

— Искаш ли вода?

— Да.

На нощното шкафче имаше чаша. Куин я взе и я поднесе до устните му. Нейт отпи само глътчица, но когато Куин отмести чашата, каза, че иска още. Когато се отпусна на възглавницата, чашата беше почти празна.

— Как се чувстваш? — попита Куин.

— Сякаш някой ме е хвърлил под влака. Как изглеждам?

— Мисля, че видът ти вероятно отговаря на усещането.

— Прекрасно — сухо каза Нейт и след кратка пауза добави: — Благодаря, че се върна за мен.

— Имах малко свободно време.

Нейт се засмя, но веднага изстена от болка.

— Добре ли си?

— Да. Никога не съм бил по-добре.

— Спомняш ли си нещо?

— Повече, отколкото бих искал.

Разказа на Куин, че не видял кой го е обезвредил вечерта пред помпената станция. Стоял на пост и наблюдавал улицата повече от час, после нещо болезнено се забило в дясното му бедро. Нещо като игла, обясни той. Следващото, което си спомнял, било, че се събудил в хотелска стая.

— Понякога ме биеха направо там — каза Нейт. — Друг път ме водеха през фоайето в друга стая. Мебелите бяха изнесени. От тавана висеше въже. Връзваха ме за ръцете, задаваха въпроси и ме удряха.

— Какво те питаха?

— За теб, за Орландо. Какво правите, къде може да се криете. Как ще се свържем, ако операцията се провали.

— Не си им казал — отбеляза Куин.

Нейт се усмихна.

— Напротив. Но посочих друго място.

Куин не можеше да не се впечатли. Това не беше онзи Нейт, когото познаваше. Новият Нейт беше издръжлив и волеви.

— Мисля, че когато осъзнаха, че съм новак и не могат да измъкнат повече от мен, престанаха.

— Добре си се справил, Нейт — похвали го Куин. — Държа ги настрана от нас. Не бих могъл да искам нещо повече.

Телефонът му звънна.

— Искаш ли още вода?

— Не.

Куин стана и отговори на обаждането.

— Да?

— Има една… административна сграда… в Шарлотенбург… на Кайзердам — каза Къртицата в отговор на последния имейл на Куин и даде адреса. — Казаха ми… че ще приготвят… пликчета за добре дошли… за всички участници… ще ги отнесат в салона с обяда… и ще ги оставят по масите… ментовите… бонбони са един от… подаръците…

— Сигурен ли си в информацията?

— Напълно.

Куин затвори и се обърна към леглото. Нейт беше седнал.

— Помниш ли някой от хората, които видя? — попита Куин.

— Имаше главно двама мъже. — След като Нейт ги описа, Куин беше почти сигурен, че става дума за двамата пазачи, които беше затворил в килера.

— А Борко?

— Да — отговори Нейт. — Видях го веднъж. — После настъпи мълчание. — Зъл човек.

— Какво стана?

Нейт посочи лявото си рамо. Онова, което беше измъкнато.

— Борко ли го направи?

— Да. Но преди това го ритнах в топките.

— Е, сам си си го изпросил.

— Така си е — усмихна се Нейт.

— Срещна ли се с човек на име Дал?

Нейт се поколеба.

— Може и да съм.

— Какво искаш да кажеш?

— Бях доста замаян през повечето време. Много хора идваха и си отиваха.

— Можеш ли да опишеш някого?

Нейт се замисли за малко.

— Имаше един. Малко по-възрастен. Другите сякаш проявяваха уважение към него. — Нейт затвори очи. — Съжалявам, това сигурно не ти е от полза.

— Всичко е наред — успокои го Куин. — Добре се справи.