Брет Батълс
Чистачът (3)

2.

Закуската в „Алисън Холидей Ин“, където прекара нощта, се състоеше от бъркани яйца и наденичка. Беше сам в сепарето, ако не се броеше местният вестник до чинията му.

Вестникът беше пълен с обичайните неща, от които се интересуват вестниците в малките градове. Няколко кратки материала изпълваха международния раздел. Единият за обуздаването на етническото напрежение в Европа, а другият за продължаващия хаос в Сомалия. Материалите за националните новини бяха по-дълги, с бележки под линия, насочващи читателите към други страници за останалата част от статиите: един боледуващ върховен съдия, процес за измама в акционерно дружество и преглед на очакваните теми в предстоящото президентско обръщение.

Но именно местните истории заемаха по-голямата част от първата страница. Или по-скоро една история. Пожарът във вила Фарнам. Историята беше продължение на статията, включена в информацията за Куин, но не съдържаше нищо ново. Просто стари сведения, преработени така, че да звучат като пресни и да задоволят любопитството на местното население. Разследващите пожара го определяха като нещастен случай. Повредени кабели. Един мъртъв турист. Нищо повече. Името на Тагарт още не се бе появило. Изглеждаше малко необичайно, но Куин подозираше, че Питър може да има нещо общо с това.

Мина келнерка с кана кафе. Видя какво чете Куин, спря и каза:

— Ужасно, нали?

Той вдигна очи. Баджът й разкриваше, че се казва Манди.

— Пожарът?

— Аха — отвърна тя. — Горкият човек.

— Познавахте ли го?

— Не. — Тя поклати глава. — Е, може и да е идвал тук да се храни. Много туристи идват. Кафе?

— Да, благодаря — отговори Куин и побутна чашата към нея.

Тя я напълни.

— Сигурно някъде има семейство. Жена. Дечица. — Тя въздъхна. — Ужасна работа.

— Наистина — потвърди Куин.

Тя поклати глава.

— Казват, че станало, докато спял. Сигурно е бил мил човек и просто се е наслаждавал на отпуската си… и изведнъж…

Жената продължи нататък с каната.

„Винаги е така“, помисли Куин.

 

 

Полицейското управление на Алисън беше на миля от „Холидей Ин“. Лицето за контакти на Куин беше шефът на полицията, казваше се Джордж Джонсън.

Куин показа за миг удостоверението си от ФБР на сержанта в приемната и бързо го заведоха в кабинета на началник Джонсън. Когато Куин влезе, шефът на полицията се изправи.

Беше висок и навремето вероятно в добра форма, но сега бе трупнал няколко килца в повече от твърде многото години, прекарани зад бюрото. Лицето му носеше следи от напрежението в работата, очите му бяха подпухнали и с торбички под тях, а долната челюст — тежка и отпусната. Обаче усмивката му бе искрена, а ръкостискането — здраво. Куин прие и двете като признаци за човек, който харесва работата си въпреки трудностите в нея.

— Агент Бенет — започна Джонсън, — не съм си имал досега работа с ФБР. Но предполагам, че това е, така да се каже, ден първи с хора като вас.

Посочи празния стол пред писалището си. Докато сядаше, Куин се зачуди какво ли иска да каже Джонсън с това „ден първи с хора като вас“, но реши, че е по-добре да не пита.

— С какво мога да ви помогна? — попита Джонсън, след като се намести на стола си.

— Честно казано, не съм сигурен, че можете да ми помогнете — започна Куин. — Не съм тук по официална работа на Бюрото.

Джонсън го погледна с любопитство.

— Тогава защо сте тук?

— Заради онзиденшния пожар.

— Пожарът във Фарнам — каза началникът, сякаш го бе очаквал.

— Точно така — потвърди Куин. — Тук съм заради жертвата. Робърт Тагарт.

Началникът бе очевидно изненадан, че Куин знае името на загиналия.

— Какво по-точно?

— Явно е роднина на специален агент от столицата. Някой по-високо в хранителната верига от мен. Бях в района по друга работа и ми се обадиха да мина и да проверя случая. По-скоро става въпрос за успокояването на нечие безпокойство, отколкото за нещо друго. Сигурен съм, че във вашите ръце всичко е под контрол.

Началникът замълча за миг, после каза:

— Затова ли и онзи дойде сутринта?

Беше ред на Куин да се поколебае.

— Не зная за кого говорите.

Началникът на полицията отвори средното чекмедже на бюрото, извади визитка и я прочете на глас:

— Нейтан С. Дрискол. Управление за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия.

— Мога ли да я видя?

Началникът вдигна рамене, подаде му я и каза:

— Не съм работил и с хора от АТО.

Визитната картичка беше висококачествена, отпечатана на емитиран от правителството картон за визитки, с релефния символ на АТО от едната страна.

— Не го познавам — каза Куин. — Но може да е тук по същата причина като мен. Ако моят човек във Вашингтон е бил много отчаян, сигурно е поискал услуги от колкото може повече места. — Върна визитката на Джонсън. — По кое време дойде?

— Тръгна си преди няма и половин час — отвърна Джонсън.

Куин се насили да се усмихне.

— Неприятно ми е, че трябва да ви карам да разкажете всичко отначало, но се надявам да нямате нищо против?

Началникът поклати глава.

— Няма проблеми. Но както казах на агент Дрискол, няма какво толкова да се разказва. Беше си злополука. Това е.

— Така чух и аз. Но Андерсън, това е човекът в столицата, не е удовлетворен. Предполагам, че когато цялата ти информация идва от онова, което четеш във вестника, просто искаш да се увериш, че не пропускаш нещо.

— Ако получава информацията си от вестника, откъде знае, че загиналият е Тагарт?

— Добър въпрос — искрено отговори Куин. — Нямам представа.

Началникът, изглежда, започна да обмисля ситуацията.

— Може да е била сестрата.

— Сестрата? — повтори Куин.

— Сестрата на Тагарт — обясни началникът. — Тя е единственият човек, на когото съобщихме.

Куин кимна.

— Да, може би. Има ли нещо друго, което можете да ми кажете?

Началникът вдигна рамене, после каза:

— Не е кой знае колко.

— Всичко ще е от помощ.

Джонсън вдигна една тънка папка от купчината в десния ъгъл на бюрото, прелисти я, след това се усмихна нерешително на Куин.

— Както казах, не е много. Пожарът явно е започнал в дневната. От електрическата печка — или е забравена включена, или е дала на късо. Тагарт е бил в спалнята на горния етаж. Вероятно се е задушил от дима, преди да успее да излезе. Когато дошла пожарната, вече било твърде късно. Успели да изгасят пламъците, но вътре не било останало почти нищо.

— Как разпознахте тялото?

— Проверихме в агенцията, която дава вила Фарнам под наем, „Гус Вали ваканционни къщи под наем“. Когато е подписал договора за наемане, е оставил номер за спешни случаи. Така успяхме да се свържем със сестрата. Тя ни изпрати зъболекарския му картон. Получихме го на следващия ден. Зъбите му съвпадаха.

— А защо името му не е съобщено на пресата?

— Сестрата настоя. След като не беше тукашен, не видях никакъв проблем.

— Ще ми дадете ли телефона й?

— На сестрата? Вашият приятел не го ли знае? Имам предвид, щом са роднини?

— Вероятно. Но не ми го е дал.

Джонсън като че ли се позамисли, после отново прелисти папката, намери онова, което търсеше, надраска номера на един лист и го подаде на Куин.

— Няма какво повече да ви кажа. Беше злополука. Случват се такива неща.

— Имаше ли аутопсия?

Началникът кимна.

— Това е стандартната процедура.

— Кой я извърши? — попита Куин.

— Доктор Хорнър. В болницата Вали Сентръл.

— Нали нямате нищо против да говоря с него?

— Не — отговори началникът. — Макар че не мисля, че ще ви помогне повече от мен.

— Вероятно сте прав. Просто трябва да отметна задачите си.

Началникът взе друг лист и написа нещо на него. Подаде го на Куин. Беше адресът на болницата.

— Благодаря — каза Куин.

— Нещо друго? — попита Джонсън.

— Не мога да се сетя. — Куин стана и началникът също стана. — Бих искал да видя местопроизшествието, може ли? След като вече съм тук и така нататък.

— Заповядайте. Знаете ли къде е?

— Да.

— Обаче внимавайте. Официално все още е вероятно местопрестъпление, въпреки че точно сега приключваме нещата.

Куин му протегна ръка и каза:

— Благодаря, началник. Много ми помогнахте.

 

 

Докато бе разговарял с началника на полицията, небето беше притъмняло. Облаците бяха черни, ниски и тежки. Скоро щеше да завали сняг. Трябваше да побърза да огледа мястото на пожара, преди снегът да заличи доказателствата — ако бяха останали такива.

Докато караше през града, се обади на номера, който началникът му беше дал като телефона на сестрата на Тагарт. След четири позвънявания се включи телефонен секретар.

— Здравейте. След сигнала оставете съобщение и ще ви позвъним.

Гласът беше женски, неизразителен и труден за запомняне. Самото съобщение беше до смях обикновено. Куин не познаваше говорещата, но беше готов да се обзаложи, че която и да е, не е роднина на Тагарт.

Лесно намери вила Фарнам. Имаше знак, който забраняваше на лицата без разрешение да влизат в имота. Лентата, вероятно доскоро опъната през пътя, беше свалена и хвърлена отстрани.

Куин отби от Янси Лейн и подкара по заснежения път. Един бял джип „Чероки“ беше спрял пред останките на ваканционна къща Фарнам. Куин спря до него и се огледа.

Личеше, че къщата е била голяма, поне на два етажа. Сега беше останала само почернялата камина с щръкналия към небето каменен комин, плюс обгорелите стени. Другото беше купчина овъглени боклуци.

Ясно беше, че пожарната не е могла да направи кой знае какво. Без съмнение пожарникарите бяха насочили усилията си повече към сдържането на огъня, отколкото към спасяването на къщата. Въпреки че при сняг до коленете и температура около минус пет вероятността от разпространение на пожара беше почти нулева.

„По-скоро барбекю, отколкото спасителна операция“, помисли Куин, дръпна ципа на якето от горетекс, което беше купил снощи, и слезе от експлоръра. Облаците изглеждаха още по черни и натежали, виелицата заплашваше да забушува всеки миг.

Онова, което веднага впечатли Куин, беше тишината. Не се чуваше бученето на колите по далечната магистрала. Нито удари на брадва — никой не цепеше дърва в очакване на студената нощ. Никакви викове на играещи деца, нито далечни гласове. Нямаше и ветрец, който да полъхва сред дърветата. Дори снегът, който скърцаше под краката му, и шумът на собственото му дишане сякаш бяха приглушени и се чуваха някак отдалеч.

Навсякъде тишина и неподвижност. Единственото друго движение освен неговото беше покривалото от облаци, които се търкаляха и въртяха в призрачен беззвучен танц над главата му.

Но там, където слухът не можеше да му помогне, другите сетива го обезщетиха повече от достатъчно. Миризмата на изгоряло дърво, разтопена пластмаса и смърт висеше във въздуха и отказваше да си тръгне, предявила сякаш претенции за собственост върху това място. С езика и дори с небцето си Куин усещаше острия й парлив вкус.

Първата му спирка беше черокито. Той пипна предния капак на колата. Беше топъл. Куин пак пъхна ръката си в джоба и тръгна към къщата.

Началникът Джонсън бе казал, че според пожарникарите пожарът бил започнал някъде в дневната. Куин намери мястото, където смяташе, че е била външната врата, и забеляза пътечката, която тръгваше от нея през отломките.

Тръгна по нея и навлезе в останките от къщата. Някои греди покрай пътеката бяха остъргани, имаше и няколко разчистени места: следователите от пожарната бяха проучвали възможни точки на възпламеняване. Куин знаеше какво търси, но още не го бе видял.

Близо до центъра на къщата откри разчистено място до останките на стена. Разтопена пластмаса беше застинала в безформена почерняла буца. Можеше да е всичко: от купчина кутии с дискове до лампа или електрическата печка, която бе споменал Джонсън. Без да бъде срязана, нямаше начин да се определи.

Куин се огледа. Нямаше съмнение, че тази точка е най-ниската. Пожарът бе започнал оттук. Виждаха се следите, оставени от пламъците, докато са пълзели настрани и след това по онова, което бе останало от стените нагоре към втория етаж. Но затова как изобщо е започнал пожарът нямаше недвусмислени признаци.

В информацията се казваше, че помещението на втория етаж, в което е умрял Тагарт, е рухнало върху стаята в задната част на вилата. Куин се върна по обратния път и излезе от дневната, заобиколи обгорелите останки и влезе в задния двор.

Един човек се беше навел и оглеждаше снега на метър-два от къщата. Беше с гръб към Куин. На якето му имаше три големи букви: АТО.

Куин го погледна за момент — лицето му беше безизразно — после отново насочи вниманието си към къщата. Беше на три метра от мястото, където бяха открили Тагарт. За съжаление нямаше какво толкова да се види. Наполовина изгорял скрин беше единствената различима мебел. С изключение на него задната част на къщата беше унищожена докрай.

Видя друга пътечка през останките — без съмнение по нея бяха изнесли тялото. Нямаше никаква причина да отиде да огледа отблизо. Огънят сто на сто беше унищожил всякаква полезна информация.

Затвори очи, освободи съзнанието си от всичко разсейващо и се опита да си представи какво се е случило. Ако не беше злополука, значи някой бе искал да убие Тагарт. Куин си представи подпалвача убиец, как методично изпълнява задачите си. Бе дошъл или по пътя, или…

Отвори очи и се обърна към задната част на имота. Снегът бе утъпкан, вероятно от пожарникарите. На десетина метра пълноводната река от стъпки изтъняваше до няколко разхвърляни дири, след още три-четири метра снегът беше гладък, недокоснат. Така беше още трийсетина метра — до задния край на имота. После започваше гората, която опираше в края на парцела на Фарнам и обгръщаше къщата от двете страни.

И там, покрай дърветата от лявата страна на имота, Куин забеляза нещо. Вдлъбнатина в снега, може би просто от шишарка или паднал клон. А може би беше нещо друго.

Мъжът с якето на АТО се изправи и се обърна към Куин. Беше на двадесет и няколко, поне десет години по-млад от Куин. Беше и по-висок, над метър и осемдесет. Кестенявата му коса бе къса, но не прекалено. Усмихна се на Куин и тръгна към него.

— Знаех си, че ще дойдеш — каза, когато се приближи. — Виж какво намерих.

И показа една сребърна гривна. Куин посегна, но вместо да я вземе, сграбчи човека от АТО за китката, дръпна го рязко и го удари в гърдите с юмрук. Агентът на АТО падна и изпъшка:

— Защо ме биеш, по дяволите?

Обаче Куин вече се беше обърнал.