Брет Батълс
Чистачът (10)

9.

В хотел „Рекс“ Куин взе две съседни стаи. Докато се качваха с асансьора, Нейт каза:

— Мисля, че мога да спя цял ден.

— Няма да стане — отвърна Куин.

— Защо?

Куин си пое дълбоко дъх. Нейт все още беше неопитен и имаше много да учи.

— Сега е почти обед — обясни той. — Ако легнеш да спиш сега, никога няма да се приспособиш към новото време. Ще се срещнем долу след половин час. Ще се разходим и ще огледаме района.

Вратата на асансьора се отвори и излязоха в коридора.

— Бъзикаш ли се?

Куин го погледна в очите.

— Разбираш ли какво става тук?

Нейт понечи да отговори, но втренченият поглед на Куин го спря.

— Точно така — продължи Куин. — За това си се подписал. Искаше да влезеш в играта, така че ето те вътре. Всичко до мига, когато Гибсън се опита да ти счупи ченето, беше просто теория. Нищо повече. Разбрано?

Нейт отговори с почти незабележимо кимване.

— Това е действителността — каза Куин. — Така човек се оправя с разликата във времето. Така се слива с местните. Така наблюдава гърба си през всяка шибана секунда, защото ако не го правиш, си мъртъв. Разбра ли ме?

— Да — отговори Нейт почти шепнешком.

Куин го изгледа твърдо още миг, след това тръгна по коридора.

— Във фоайето — напомни, без да се обръща. — Точно след половин час.

 

 

Когато Куин излезе от асансьора, Нейт вече го чакаше. И двамата се бяха преоблекли. Нейт държеше малък сребрист цифров фотоапарат. Куин вдигна вежди в ням въпрос.

— Очевидно не сме местни — обясни Нейт. — Очаква се да носим фотоапарат.

Куин лекичко се усмихна и каза одобрително:

— Чудесно.

Излязоха навън.

Според всички учебници Виетнам беше комунистическа държава. Но какво беше комунистическото в Хо Ши Мин Куин не можеше да проумее.

Оглеждаше се и се чудеше дали някой друг освен членовете на правителството е чувал нещо за Карл Маркс. Улични търговци, магазини, ресторанти, клубове и барове, хотели, деца тичаха по улицата и продаваха сувенири и незаконни копия от „Тихият американец“ на Греъм Грийн — това беше град Хо Ши Мин.

— Пощенска картичка… ти купи… много хубава… погледни.

— Мистър, мистър, ти американец?

— Оригинална запалка „Зипо“. От война. Работи.

— Америка номер едно. Спайдърмен. Майкъл Джордан.

— Аз гладен, ти купува.

Почти толкова настойчиви като децата бяха и мъжете с обикновени и велорикши. Онези, които нямаха пътници, намаляваха, когато минаваха край Куин и Нейт, и викаха:

— Ало, обиколка града. Ще заведа. Само два долара. Евтино.

— Зная бар хубаво. Бързо закара там. Много евтино.

— Горещо пеша, мистър. Аз вози.

— Момичета търси? Зная място. Хайде, хайде.

Куин беше идвал много пъти в Азия: Банкок, Сингапур, Хонконг, Токио, Сеул, но тук нещата изглеждаха малко по-грубички. Имаше повече енергия, повече острота. Усещането беше като за място, едновременно древно и откриващо себе си в момента. Вековни храмове врата до врата с ресторанти с маси на улицата, открити само преди дни. Река Сайгон, която си беше изровила път през земята много преди появата на първия човек, сега беше пълна с начинаещи предприемачи, които предлагаха разходки с лодка. И деца. Навсякъде деца. Щастливи, игриви, гладни, развълнувани, любопитни деца. Можеше само да се догажда какво си мисли Нейт.

Купиха си газирана вода от жена, която беше разположила малка хабачи^[1] на един ъгъл до очукан фризер със сладолед. Готвеше нещо, което приличаше на свинско или пилешко. Куин отказа предложението да опита, отвори кутийката и я изпи до половината. Следобедната жега и влажността го изцеждаха още откакто бяха излезли от хотела. Онова, което всъщност искаше, беше обикновена вода, но и содата щеше да свърши работа.

Още двадесет минути разглеждане бяха достатъчни.

— Гладен ли си? — попита Куин.

— Много — призна Нейт.

Хабачи имаше навсякъде, но Куин още не беше толкова отчаян, че да опита храната, която предлагаха. Освен това нито една не предлагаше сянка.

Започнаха да търсят „истински“ ресторант. Нейт забеляза едно заведение в малка уличка встрани от лудостта на главния булевард. На табелата пишеше „Май 99“. Ароматът от вратата беше достатъчен, за да ги примами да влязат.

Вътре имаше няколко млади жени, облечени в традиционни виетнамски дрехи — спускащи се върху бели панталони цветни туники. Една от жените, малко по-възрастна от останалите, с кок на тила, стоеше до входа. Поклони им се и каза:

— Добре дошли. Говорите ли английски?

— Да — отвърна Куин.

— Ще ядете ли?

— Да.

— Заповядайте.

Заведе ги на една маса до бара, издърпа един стол и с жест покани Куин да седне. После мина от другата страна и направи същото за Нейт.

Таванът беше от бамбук, а стените бяха покрити с рогозки. Навсякъде бяха окачени снимки на красиви плажове.

Една от младите келнерки, с тъмнозелена туника, дойде, каза нещо на виетнамски и после разигра пантомима с въображаема чаша в ръка и отливане от нея. Куин я разбра и каза:

— Бира. — И посочи неоновата реклама над бара. — Бира „Тайгър“.

Тя кимна.

— И за мен — каза Нейт и посочи рекламата, а после себе си.

Келнерката се усмихна и тръгна към бара.

— Мога ли да задам въпрос? — попита Нейт, когато останаха сами.

— Ако се налага.

— Това често ли ти се случва?

— Кое?

— Знаеш кое. Да се опитат да те убият в собствената ти къща и почти да успеят. Да прелетиш хиляди мили само за да се скриеш.

— Само няколко пъти годишно — отговори Куин с безизразно лице.

— Сериозно?!

Куин се усмихна, след това пъхна ръка в джоба си и извади сребърната гривна. Беше се събудил в самолета за Банкок с ясната идея, че Нейт е бил прав. Че гривната е част от цялата тази каша.

— Донесъл си я чак тук? — попита Нейт.

Куин пренебрегна въпроса. Гледаше квадратната плочка с фината черта по ръба. Определено приличаше на допълнителен слой или дори капаче. Огледа съседните квадратчета. По никое от тях не се виждаше подобно нещо.

Потърси на масата нещо, което да използва, за да го отвори. Онова, от което имаше нужда, беше джобно ножче или още по-добре пиличка за нокти. На масата обаче имаше само клечки за ядене и вилици. Зъбите на вилиците бяха дебели и нямаше да свършат работа. Клечките бяха по-обещаващи. Бяха от здрава пластмаса и завършваха с остър връх.

Една от келнерките се приближи към масата и той пусна гривната в скута си и небрежно сложи ръка върху нея.

Келнерката — беше друга, не тази, която беше взела поръчката им — беше облечена в красива златистосиня туника и крепеше на лявата си ръка поднос с две високи чаши кехлибарена бира. Миловидно лице и дълга черна коса. Докато се приближаваше, вдигна дясната си ръка и прибра кичур коса зад ухото си. Сложи бирите на масата, усмихна се и попита:

— Какво ще поръчате за обяд?

— Говорите английски? — обади се Нейт.

— О, да — каза тя. — За жалост колежката ми не знае английски, така че се сменихме.

— Няма проблеми — каза Куин.

— Ще поръчате ли нещо?

— Още не сме видели менюто — каза Нейт.

— О, съжалявам. Един момент.

Донесе им две менюта. Куин се изненада, като видя описанието на блюдата на английски. Наименованията на ястията обаче бяха на виетнамски.

— Дрехите ви са много красиви — каза Нейт.

Куин изстена наум, но се опита да не позволи на раздразнението да се изпише на либето му.

Сервитьорката погледна туниката си.

— Това е ао дай. Традиционна премяна.

— Много е красива.

— Благодаря.

Нейт все пак успя да откъсне поглед от момичето и го заби в менюто. Куин си поръча нещо, наречено бун тит нуонг^[2], надяваше се да му хареса. Нейт си избра ком чиен тат кам^[3].

— Аз съм Ан — каза тя. — Повикайте ме, ако имате нужда от нещо.

— Благодаря — каза Нейт, впил очи в нея, докато тя се отдалечаваше.

— Стига вече — изсумтя Куин.

— Какво толкова е станало?

— Може би в друг ден в някой друг живот.

— Какво?

— В момента трябва да се съсредоточиш върху това да останеш жив. — Куин хвърли поглед към бара, където Ан вече говореше с друга келнерка. — Малката ти нова приятелка ей там само те разсейва.

— А разсейването те убива — изрецитира Нейт. — Така както го представяш, дори само дишането ще те убие.

— Понякога и това се случва — попари го Куин.

Нейт се начумери.

— Просто бях учтив.

— Точно така се започва. — Куин отново насочи вниманието си към гривната. — Кажи ми, когато тръгне насам.

Беше прав — това беше нещо като капаче. Зачегърта с клечката по ръба и видя, че ще може да го отвори.

— Какво правиш? — попита Нейт и се наведе през масата.

— Гледай ресторанта, не мен — озъби се Куин.

Сложи гривната на масата, затисна квадратчето, та да е неподвижно, и вдигна капачето с клечката. То падна на масата.

Както подозираше, квадратчето беше кутийка. Вътре имаше нещо, което приличаше на парче стъкло, положено във вещество, приличащо на гума. Първото му предположение беше, че гумата е, за да предпазва стъклото, само че, изглежда, не беше изпълнила задачата си. Стъклото беше пукнато. Странното обаче беше, че гумата изглеждаше неповредена. „Горещината от огъня“, помисли Куин. Това трябваше да е причината за пукнатината.

Наведе се, за да разгледа всичко по-хубаво, и бързо разбра, че не става дума само за едно стъкло, а за две тънки пластинки. Нещо като сандвич от стъкло.

„Или предметно стъкло за микроскоп“, каза си.

Вгледа се внимателно, търсеше следи от намазка, някакво петно между двете пластинки. Но заради пропукания горен слой беше невъзможно да определи.

Сложи металното капаче на мястото му и си пое дъх. Нямаше представа какво има на предметното стъкло, но инстинктът му подсказваше, че е много важно.

— Какво е това? — попита Нейт.

— Не знам.

„Наистина, какво е това, по дяволите?“

Беше мислил да се покрият, така че никой да не може да ги намери. Просто да се крият, докато цялата история не отшуми.

Пак погледна гривната.

„Май няма да отшуми.“

 

 

Сметката беше изненадващо малка — 150 донга или по около пет долара на човек за храната и бирата. Куин остави двойно повече и стана. Нейт го последва. Ан се разбърза да им отвори вратата.

— За дълго ли сте тук? — попита.

— Не съм сигурен — отговори Нейт и хвърли поглед към Куин.

— Едва ли — отговори той.

Още една усмивка.

— Надяваме се, че ще дойдете пак, преди да си заминете.

— О — каза Нейт, — разбира се, че ще дойдем.