Брет Батълс
Чистачът (33)

32.

Борко караше през града, сякаш нямаше никаква цел. Очевидно проверяваше дали няма опашка. Куин се държеше на разстояние, но не изпускаше поршето от очите си.

След двадесет минути шофирането на Борко стана по-целенасочено. Най-накрая сякаш избра една определена посока. Което означаваше само едно. Не ги беше забелязал.

 

 

Поршето спря пред един западнал хотел в южната част на Берлин, известна като Шонеберг. Куин паркира мерцедеса на пряка и половина оттам.

Щом Борко влезе в хотела, Куин и Орландо слязоха, забързаха натам и спряха в сенките до входа. Оттук Куин можеше да вижда фоайето.

— Трима са — прошепна той. — Единият явно е нощният дежурен. Другите двама определено не са гости на хотела.

— Хора на Борко?

— Предполагам.

— Но той дойде сам.

Куин кимна.

— Вътре трябва да има нещо важно. Нещо, което трябва да държат под око.

Знаеше какво си мисли Орландо. Знаеше освен това, че трябва да каже нещо, за да не пораснат надеждите й прекалено много, но не му даваше сърце да го направи.

— Имаме две възможности — каза той вместо това. — Или ще продължим да следим Борко, когато излезе, и ще търсим по-добра възможност да го пипнем сам, или ще се опитаме да открием какво толкова важно има вътре.

— Аз оставам — заяви Орландо. — Ти прави каквото искаш.

 

 

След три минути вратата на хотела се отвори и се чуха гласове. Борко и един от двамата мъже излязоха.

Куин се криеше до колата, паркирана зад поршето. Орландо бе приклекнала в сенките до ъгъла на сградата. Куин рискува да надникне и видя двамата да крачат към колата на Борко. Пазачът спря до предницата на поршето, а Борко се качи. Куин пропълзя до предницата на колата. Сега разстоянието между него и пазача бе само три метра. Двигателят на поршето заработи, Борко се отдели от бордюра и потегли.

Преди пазачът да успее да се върне в топлия хотел, Куин се изправи зад него и обви врата му с ръка. С другата му нанесе два бързи и силни удара в ченето и го нокаутира. Измъкна пистолета му и го хвърли под една от паркираните коли, след това повлече изгубилия съзнание в сенките до сградата.

— Сигурен ли си, че е в безсъзнание? — попита Орландо, вече бе изскочила от скривалището си.

— Абсолютно.

Вместо да чакат другия пазач да излезе и да провери какво става с другаря му, извадиха пистолетите си и влязоха в хотела. Другият пазач стоеше до асансьорите. В мига, в който ги видя, посегна към кобура под мишницата си, но Орландо стреля и го улучи в рамото. Той извика от болка и изпусна пистолета на плочките. Куин се втурна напред и го удари в лицето. Мъжът залитна, блъсна се в стената и се свлече на пода.

Нощният дежурен посягаше към телефона.

— Не! — викна Куин. — Ела тук.

Мъжът неохотно излезе иззад рецепцията и се приближи.

— Има ли стая, където можем да го заключим?

Мъжът кимна.

— Помогни ни.

 

 

След като заключиха двамата пазачи в някаква малка канцелария до фоайето, Куин се обърна към рецепциониста.

— В коя стая са? — Вярваше на инстинкта си.

— В трета.

— Има ли някаква парола? — попита Куин шепнешком, щом стигнаха до вратата.

— Не зная.

— Тогава просто почукай. Кажи им, че шефът им им праща нещо за ядене.

Рецепционистът се поколеба.

— Хайде! — изсъска Куин, вживял се в самоналожената роля на насилник.

Мъжът почука. Куин чу стъпки, приближаваха се.

— Кой е?

— Херберт — отговори служителят. — Шефът ви каза да ви донеса нещо за ядене.

Вратата се отвори. На вратата застана младеж на двадесетина години.

— Крайно време беше. Умирам… — И млъкна, като видя Куин. Посегна към пистолета си, но вече беше твърде късно.

Куин блъсна рецепциониста през прага върху него и повали и двамата наведнъж. От сблъсъка младежът изтърва пистолета си. Орландо се вмъкна и затвори вратата.

Втори човек скочи от едно кресло вдясно от Куин и посегна към оръжието си — оставено на масичката до креслото узи. Куин го простреля в рамото и куршумът го отхвърли в креслото.

Куин и Орландо стояха в средата на стаята с насочени срещу пазачите пистолети.

— Има ли други? — попита Куин ранения. — Не ме лъжи!

— Няма — изръмжа той в отговор.

Куин огледа помещението. В ъгъла имаше легло. И на леглото човек. Орландо също погледна към леглото и Куин видя на лицето й разочарование. Разочарование и зараждащ се страх. Човекът на леглото беше прекалено голям, за да е синът й.

Куин свърши с огледа на стаята. Вляво имаше две врати, една до друга. До едната имаше масивен скрин, а върху него телевизор.

— Къде водят? — попита той и посочи вратите.

— Килер и баня.

Куин погледна мъжа в креслото.

— Имаш ли друго оръжие?

Пазачът се поколеба, после вдигна крачола си и показа в кобур на глезена един „Валтер“.

— Извади го бавно и го хвърли насам — заповяда Куин.

Мъжът изпълни нареждането.

— Нещо друго?

Мъжът поклати глава. Куин отиде до него, грабна узито от масата и го преметна през рамо. После насочи вниманието си към човека на леглото. Бял, на двадесетина години.

Нейт.

 

 

Куин погледна тримата си пленници, след това се приближи до вратата на килера.

— Вие двамата влезте вътре — каза на пазачите. — А ти — обърна се към рецепциониста — можеш да се настаниш в банята.

Хотелският служител и мъжът на пода се изправиха и тръгнаха в указаните им посоки.

— Хайде и ти — каза Орландо на ранения.

Той запъшка, но се изправи. Младежът отвори вратата и двамата се напъхаха в тясното помещение.

— Телефоните — нареди Куин и протегна ръка.

След като пазачите му предадоха мобилните си телефони, той затвори вратата и я заключи.

Рецепционистът вече беше седнал на тоалетната чиния.

— Имаш ли телефон? — попита Куин.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Нямам. Долу на рецепцията е.

Куин го затвори и с помощта на Орландо избута скрина и пред двете врати.

 

 

Куин пренесе Нейт на гръб през празното фоайе и излезе на тъмната улица. Орландо избърза пред тях и отвори задната врата на мерцедеса. Внимателно сложиха Нейт на седалката.

— Куин? — Очите на Нейт бяха полуотворени.

— Всичко е наред — отговори Куин.

Нейт замърмори нещо, но очите му се затвориха и главата му се отпусна назад.

Куин затвори вратата и каза на Орландо:

— Съжалявам.

— Къде ще го заведем? — попита тя, сякаш не го бе чула.

Куин замълча за миг.

— Зная едно място.

Качиха се в колата, Куин запали и се обърна към Орландо.

— Ще намерим и Гарет.

Единственият й отговор беше кратка безцветна усмивка.

 

 

Когато Куин спря до бордюра, Софи стоеше на входа на бара и се сбогуваше с някакъв клиент.

— Не смятах, че ще се върнеш — каза тя, след като той слезе от мерцедеса и го заобиколи, за да се качи на тротоара.

— Трябва ми помощ — отговори той.

Тя направи няколко крачки към колата, но спря, защото Орландо отвори вратата и слезе.

— Коя е тази? — попита Софи.

— Приятелка — отвърна Куин, отиде до задната врата и я отвори. С помощта на Орландо измъкна Нейт от задната седалка.

— Какво му е? — попита Софи.

— Зле е.

— Това го виждам. Какво е станало?

— Не е важно.

— Ти ли…

— Не.

Нейт изстена.

— Не разбирам — продължи Софи. — Какво става?

— Приятелят ми е бил упоен — обясни Куин.

— И освен това пребит, то си личи.

— Да — потвърди Куин и тръгна към сградата, следван плътно от Орландо.

— Къде го носиш? — озъби се Софи. — Той трябва да отиде в болница.

— Не мога да го откарам в болница.

— Защо?

— Просто не мога.

Стигнаха до входа за апартамента.

— Почакай. — Софи сложи ръка на рамото му. — Нищо не мога да направя за него.

— Нали имаш свободно легло? Това е всичко, което искам. Друг ще дойде да се погрижи за него — успокои я той.

Софи не помръдна.

— Софи, моля те — каза Куин. — Отвори вратата.

Тя мина край тях и отвори.

— В какво ме забъркваш?

— По-добре да не знаеш.

 

 

Настаниха Нейт в стаята за гости. Куин донесе от банята вода и хавлии, за да почисти раните на младежа.

— Дай на мен. — Орландо взе една хавлия и кимна към вратата. — Приятелката ти вероятно има въпроси. — Гласът й беше безизразен.

Той неохотно кимна.

Софи седеше на кухненската маса. Преполовена бутилка вино и чаша й правеха компания. Ръцете й бяха събрани като за молитва, очите й бяха широко отворени и вторачени в тях, но без да ги виждат.

Куин седна срещу нея, погледна чашата и видя, че е суха. Още не беше пила.

Тя вдигна очи към него.

— Джонатан, какво става? Кой е той?

— Казах ти. Приятел. Колега.

— А жената?

— Също.

— И двамата колеги? Хора, с които работиш?

Той се поколеба.

— Да.

— Това не ми прилича на банков бизнес. — Намекваше за прикритието му.

— Софи…

Прекъсна го силно позвъняване.

— Някой звъни на вратата — уплашено възкликна Софи.

— Няма страшно — успокои я Куин и тръгна да отвори.

— Кой е? — попита Софи.

— Приятел.

 

 

Д-р Гарбер беше медицинската връзка на Куин в Берлин. От дълги години бе в занаята и съответно бе станал специалист в този тип работа. Обаждане късно през нощта за помощ на някакво далечно място. Никакви бележки, никакви документи. Само грижи за пациента и срещу това пари в брой. Куин му се беше обадил, докато караше към бара на Софи.

Лекарят остана при Нейт половин час. Куин, Орландо и Софи седяха в дневната. Единственият шум, който се чуваше, идваше от телевизора. Двете жени изобщо не се поглеждаха. Изглеждаха потънали в собствените си мисли. Колкото до Орландо, Куин почти осезателно усещаше нервното й напрежение. Знаеше, че тя иска да продължат, да не спират да търсят Гарет. Софи беше не само напрегната, но объркана и уплашена. На няколко пъти Куин понечи да й каже нещо, но всеки път се отказваше. Думите му щяха да са без значение и по-вероятно щяха да разстроят Софи, а не да я утешат. Така че той разсеяно слушаше монотонния глас на говорителя, който четеше новините: загриженост заради индустриален проект в Дрезден, подготовката на конференцията на ЕС в Берлин и новото развитие около убийството на германски турист в Централна Америка.

Най-накрая д-р Гарбер излезе от спалнята за гости и Куин скочи.

— Без да проведа истинско изследване, не мога да кажа с точност какво са му дали — обясни лекарят. — Предполагам, че е нещо, за да могат да го контролират. Не срещу болките.

— Ще се оправи ли? — попита Куин.

— След малко почивка — отговори Гарбер, — скоро ще се вдигне на крака. Но за известно време не бих разчитал на него сто процента. Освен разкъсванията по лицето има и счупено ребро. Рамото му също е било измъкнато. Наместено е, но около ставата има болка и възпаление. Оставих някои лекарства на масата до леглото.

— Кога ще можем да го преместим? — попита Куин.

— След два дни.

— Два дни?! — Софи скочи. — Няма да остане тук два дни. Откарайте го в болницата, щом толкова има нужда от помощ.

— Софи — каза Куин спокойно, — казах ти, че това не е възможно. Зная, че искам твърде много.

— Не разбирам. Защо не в болницата? Ако ти е приятел, ще го заведеш там.

— Тук е в по-голяма безопасност — обади се Орландо.

Софи я стрелна с поглед.

— Не знам коя си, но не ми разправяй кое е безопасно и кое не. И изобщо не ми говори.

— Софи… — започна Куин.

— Коя е тази? — Софи посочи Орландо с пръст. — Любовницата ти? Така ли е?

Куин си пое дълбоко дъх.

— Не ми е любовница. Работим заедно.

— Не ти вярвам.

— Софи, кълна се. Просто работим заедно.

— А приятелят ти вътре? И с него ли работиш?

— Да.

— Каква е тази работа, при която някой пребива приятеля ти? При която не можеш да го заведеш в болница?

Куин въздъхна.

— Трябва да ми се довериш. Нуждая се от помощта ти. Тук е най-безопасното място, където мога да го заведа.

Софи си пое няколко пъти дъх, всеки път все по-дълбоко. Раменете й леко се отпуснаха.

— Наистина ли ти е приятел? — Гласът й вече беше тих и почти примирен.

— Да.

Пауза.

— Два дни? — попита тя лекаря.

— Не повече — отговори той.

Тя помълча малко.

— Добре. Два дни. После го махаш от къщата ми.

— Благодаря ти — каза Куин.

Д-р Гарбер тръгна към вратата и каза на Софи:

— Ще намина пак следобед. Куин ще ви даде телефона ми, в случай че имате нужда от мен.

Софи погледна Куин.

— А вие двамата? И вие ли си тръгвате?

— Орландо си тръгва — отговори Куин. — Аз ще остана до сутринта. Имам и да свърша нещо.

Софи помълча, после каза:

— Добре.

Обърна се и влезе в спалнята си.