Брет Батълс
Чистачът (37)

36.

Качиха се на подземната железница и седнаха колкото може по-далеч от другите пътници. Куин беше дал на Нейт якето си, но дори с вдигната яка то не можеше да скрие синините по лицето на младежа. След няколко минути Нейт заспа.

— Стигнахме — каза Куин след половин час и нежно побутна чирака си, щом влакчето започна да навлиза в спирката.

Пътят от гарата в Нойкьолн до временната главна квартира не беше дълъг, но трябваше да спират два пъти, за да може Нейт да си почине. Втория път Куин го вкара в една закусвалня и купи сандвичи и голямо кафе.

— Заповядай — каза и му подаде чашата.

— Нищо не искам.

— Ще те сгрее.

Седнаха на една маса и останаха, докато Нейт не изпи половина кафе.

— Не мога повече.

Куин взе стиропорената чаша и я хвърли в кошчето.

— Да тръгваме тогава.

 

 

След десет минути стигнаха до магазина. Орландо я нямаше, но Куин и не очакваше да е там. Списъкът с нещата, които трябваше да намери, не беше лесен за изпълнение.

— Доста уютно — каза Нейт, после погледна двата надуваеми дюшека и спалните чували. — Не сте ме очаквали.

— Не и толкова скоро — отговори Куин. — Ще изляза за още един дюшек и чувал, когато Орландо се върне. Засега можеш да използваш моя. Синият.

— Не съм уморен.

— Хайде, хайде. Направо заспиваш прав. Лягай.

Нейт се усмихна.

— Може би за няколко минутки.

И се напъха в спалния чувал.

— Да не ти е студено?

— Добре ми е. — Гласът на Нейт вече беше тих шепот. След секунда очите му се затвориха и той заспа.

Орландо се върна след час.

— Взе ли всичко? — попита Куин.

Тя кимна.

— Разбира се.

Той се усмихна, после й разказа какво е станало.

— Съжалявам — каза тя, когато чу за Софи, и сложи ръката си върху неговата. — Слава богу, че успя да измъкнеш Нейт.

— Да — потвърди той с глух глас. — Слава богу.

— Вината не е твоя.

— Така ли?

Очите й бяха меки и изпълнени със съчувствие. След малко каза:

— Защо не ми покажеш видеото?

— Окей — отговори Куин. Знаеше, че се опитва да отвлече мислите му и да освободи съзнанието му от смъртта на Софи. Беше й благодарен за това.

Вдигна монитора от пода и й го подаде. Външната памет вече беше пъхната в страничния порт.

— Пусни го. Аз вече го гледах.

Орландо вдигна глава, очевидно в очакване да й каже още нещо, но той си замълча. Тя натисна „плей“, а Куин се премести така, че да може да наднича през рамото й.

За миг екранът остана празен, после се появи изображение на мъж.

— Кой е този? — попита Орландо.

— Тагарт — обясни Куин. — Всъщност Янсън.

Кадърът показваше само главата и раменете на Янсън. Осветлението не беше добро. Мъжът беше само няколко отсенки по-светъл от черния фон зад него. По звука Куин предположи, че е бил заснет в малко помещение, но нямаше как да се определи със сигурност.

Янсън се вгледа в камерата за миг, после заговори:

— Аз съм доктор Хенри Янсън. Вирусолог. Работил съм из цял свят за различни организации, включително ООН и федералната служба за контрол на заболяванията. Споменавам го само за да ви накарам да обърнете внимание на онова, което ще кажа. Кой съм аз няма значение, но фактът, че гледате това, означава, че не съм в състояние да ви предам следната информация лично.

През последните шест месеца работих нелегално. Тази операция предприех сам. Към мен се обърна организация, която се нарича ХФА. Доколкото мога да определя, става дума за група сръбски екстремисти. Предполагам, че вече сте прочели документа, който беше качен заедно с този видеозапис, и знаете какъв е планът на ХФА. Ето още няколко подробности.

За ръководител на операцията по разпространението беше нает американец на име Дал. За да са сигурни, че всичко ще върви по план, ХФА наеха група, ръководена от техен сънародник на име Борко. Доколкото можах да разбера, неговата основна задача е осигуряването на безопасност.

ХФА се състои от верни на Слободан Милошевич хора. Мисля, че смъртта му в затвора, преди процесът срещу него за военни престъпления да е завършил, ги изпълни с нови сили. Казват, че бил убит. За тях той се превърна в мъченик за идеята. Милошевич смяташе, че Босна и Херцеговина принадлежат на Велика Сърбия. Затова какъв е най-добрият начин да му се отдаде почит? Нима има по-добър начин от това да завършат неговото дело? ХФА смята, че с елиминирането на бошнаците това ще бъде постигнато. Същевременно в момента са изложени на натиск да действат бързо заради все по-засилващото се движение за помирение в Сърбия. В резултат бе избран нов умерен президент, който се застъпва за обезщетения заради извършените жестокости.

Поради това проектът беше ускорен. Натискът да се постигнат резултати бе огромен. Ръководството на ХФА се състои от фанатици и не се вслушва в нищо освен в това, което иска да чуе. Научният екип тук първо се опита да обясни трудността на тяхната поръчка. После единият от изследователите бе намерен мъртъв в стаята му, а след два дни членовете на семействата на останалите бяха посетени от хора, свързани с ХФА. Никой друг не беше наранен. Но и нямаше защо. След случилото се членовете на екипа отговаряха само с „да“. Нямаше значение дали исканията са невъзможни. Така че документът, който притежавате, отразява по-скоро онова, което ХФА се надяваше да постигне, отколкото това, което наетите от нея учени постигнаха в действителност. Разбира се, никой не докладва това на ХФА.

Гривната, която е у вас, съдържа проба от нервна тъкан, чиито връзки са разрушени от вируса. Научих, че този вирус ще се съхранява в непропусклива кутия и после ще бъде вложен в някакво средство за разпространение. В кутията има химическа смес, която по своя състав и температура наподобява естественото обиталище на вируса. Разработена е така, че да запази вируса жив няколко седмици.

Това не е детският паралич, който познаваме. Този вирус е обработен така, че да е много по-злокачествен и разрушителен.

Не ми беше казано какво ще е крайното средство за разпространението му. Както вече казах, това е част от операцията, която контролира Дал. Зная обаче, че няма време за губене. Не ми беше казано и кога ще започне разпространението на вируса, но усещането ми е, че ще стане по някое време другия месец.

Това не бива да се позволява. Пресметливото унищожаване на бошнаците е отвратително само по себе си. Обаче задачата за създаването на такъв прицелен биологически агент надхвърля възможностите на работещите тук. Може би това е над възможностите на хората изобщо. Онова, което искам да кажа, е, че изработеният по поръчка вирус е дефектен, но не ме разбирайте погрешно. Той ще опустоши Босна.

Същинското им постижение обаче е, че без да искат, създадоха супервирус, който няма да го е грижа към коя етническа група принадлежи човек. Той ще инфектира всеки, а по-вероятно всички, които се окажат на пътя му. Ако бъде пуснат, ще създаде пандемия, каквато не сме виждали досега.

Те трябва да бъдат спрени.

Янсън се наведе напред и картината внезапно изчезна.

Орландо гледаше смаяна и почти не дишаше. Когато за пръв път гледа видеото, реакцията на Куин беше почти същата.

— Искаш ли да го гледаш пак? — попита я той.

— Не — отговори Орландо. — Мисля, можем да направим заключението, че ментовите бонбони са неизвестното средство за разпространение.

Куин кимна.

— Пакетът с вируса сигурно е разположен в средата. Като при ментовите бонбони с течен пълнеж.

Тя го погледна.

— И все пак това няма значение. Нашата главна цел е да си върнем Гарет.

— Разбира се — съгласи се Куин. — Но не можем да ги оставим да получат вируса.

Орландо отмести поглед. Гласът й почти не се чуваше:

— Знам.

 

 

Беше почти полунощ. Куин бе в помпената станция. Знаеше, че изкушава съдбата, но работата трябваше да се свърши. Между другото този път имаше помощ.

В скривалището им Орландо наблюдаваше монитора и го информираше какво става. След като вече нямаха достъп до комуникационната й екипировка, импровизираха с мобилните си телефони. Телефонът на Куин беше прикрепен към ръката му с тиксо, а кабелът на хендсфри минаваше под якето му до ухото. В раницата си носеше пистолета и някои от покупките на Орландо. Пистолетът трябваше да бъде използван единствено в краен случай. Тази акция трябваше да завърши, без никой дори да заподозре, че е бил тук.

Орландо го насочваше през двете помещения в мазето и до стълбата.

— Безопасно е — каза тя.

Куин се качи по стълбите, отвори люка и каза:

— Влизам във въздушния шлюз.

— Всичко е наред — каза Орландо. — Работи се единствено в стерилното помещение.

Куин мина по платформата до вертикалния въздушен шлюз в тунела, натисна бутона и светлината се смени със зелена. Той влезе в тунела, затвори вратата, качи се внимателно по стълбата и се протегна да отвори следващия люк.

— Стой — обади се Орландо. — Някой току-що влезе през главния въздушен шлюз.

Куин застина.

— Окей — каза тя. — Влезе в стерилното помещение. Продължавай.

Куин отвори люка и въздухът от тръбата нахлу покрай него в сферата и му напомни колко е уязвим само с дебелия си черен пуловер и черни панталони, без защитен костюм.

Закатери се по скелето, стигна горния край и се разположи под стерилното помещение. Свали раницата и я върза за металните пръчки. После я отвори.

Произведеният в Чехия експлозив семтекс беше прекалено мощен за операцията, но Куин трябваше да се погрижи всичко в помещението над главата му да бъде разрушено. Лошото на задачата беше, че трябваше да почака, преди да го задейства. Няколко от кашоните с ментови бонбони вече бяха изнесени. Възможно беше изобщо да не са в сградата. Ако Куин взривеше семтекса сега, може би щеше да пропусне тези кутийки и същевременно да предупреди Дал и Борко, че е по петите им. Разрушаването на вируса трябваше да е координирано.

Разположи семтекса в няколко точки под лабораторията, закрепи към взривното вещество радиодетонатор и извади от раницата малка кутия. Беше най-елементарно реле. Всичко, което трябваше да направят, бе да задействат релето с едно от дистанционните взривни устройства, които бе купила Орландо, и до детонаторите щеше да бъде изпратен сигнал. А после — бууум.

Куин закрепи релето при единия детонатор и отново провери всичко. Удовлетворен, развърза вързалките, които държаха раницата, и я нагласи на раменете си.

Сега всичко беше само въпрос на време.