Брет Батълс
Чистачът (38)

37.

Макар да спа малко, това бе най-добрият му сън от няколко дни. Нямаше значение, че бяха принудени да се свират в студеното задно помещение на изоставения магазин или че се налагаше да спят в спални чували върху надуваеми дюшеци. Винаги ставаше така. В нощта преди голяма операция Куин спеше като труп.

В 5:30 сутринта очите му се отвориха. Беше напълно буден. Първото, което направи, бе да провери как е Нейт. Челото му беше влажно, но не горещо. Температурата, която беше вдигнал по-рано, изглежда, спадаше. Куин стана и внимателно заобиколи дюшеците.

Отби се за кратко в банята, после излезе и купи кафе и няколко сандвича. На връщане за последен път се обади на Къртицата. Разговорът беше кратък, говореше предимно Куин. Когато свърши разговора, мина покрай една вестникарска будка. На тезгяха имаше купчина „Берлинер Моргенпост“. Заглавието на първа страница привлече погледа му.

„Полицията напада терористична група“ пишеше на немски. Адресът на атакуваното жилище беше на Софи. Тя дори беше спомената като възможен член на организацията. Той продължи да чете:

Единият от подозираните терористи беше убит, когато хвърли граната по работещите под прикритие полицаи. На сградата бяха причинени значителни щети. Полицията бе принудена да хвърли сълзотворни гранати, за да изкара останалите от терористичната група. Според полицейските източници най-малко двама души са успели да избягат.

Останалата част от репортажа беше от другата страна на сгъвката и Куин не можеше да я прочете. Разбира се, всичко това бяха глупости. Обаче Борко очевидно разполагаше с достатъчно връзки, за да прикрива собствените си следи.

Куин се върна в скривалището. Нейт и Орландо още спяха. Той остави кафето и сандвичите до главите им, ако някой се събуди, после влезе в банята.

Загледа се за миг в отражението си в огледалото. Не се беше бръснал няколко дни и изглеждаше доста мърляв. На пода до мивката беше сложена найлонова пазарска торба. Вътре имаше четки за зъби, паста, гребен, дезодорант, четка за коса, самобръсначки и пяна за бръснене плюс някои неща за първа помощ.

Куин се обръсна и си изми зъбите. Вече по-чист и спретнат, изгаси лампата и се върна в помещението. Орландо пиеше кафе седнала. Нейт също беше буден, но се бе свил в спалния чувал и надничаше през една дупчица.

— Ужасен студ — каза с приглушен от чувала глас.

— Пийни кафе — предложи му Куин.

— Не можеш ли да го излееш върху спалния ми чувал?

— Е, значи си по-добре — усмихна се Куин.

— В сравнение с кога?

— С вчера.

— Предполагам. — Нейт бавно седна и чувалът се плъзна от главата му върху раменете. Той бавно завъртя глава, вратът му изпука. — Определено съм по-добре. Вчера едва можех да се обърна. Това си е направо подобрение.

— Ще можеш ли да се справиш?

Нейт дори не се замисли.

— Да.

— Ако не можеш, кажи си — предложи Орландо делово.

— Добро ти утро и на теб — каза Нейт.

— Говоря сериозно — отвърна тя.

— Аз също. Ще се справя. — Нейт бавно се протегна и взе последното кафе. — Искам да кажа, че ако питате дали мога да пробягам една миля, а след това да ударя на някого кроше, трябва да отговоря с „не“. Но мога да карам кола.

— Дори с прецаканото си рамо? — попита Орландо.

— Боже — възкликна Нейт, — трябва да глътнеш хапче за щастие или нещо такова.

— Нейт… — предупредително каза Куин.

— Виж — младежът погледна Орландо, — разбирам, че не ти е лесно. Зная, че би искала вместо мен да бяхте намерили Гарет. Ако бях на твое място, щях да изпитвам същото. Но аз съм тук и имате нужда от моята помощ, за да го освободите. Рамото ми е преебано. Чувствам се като парцал. Но щом казвам, че мога да се справя със задачата, значи мога.

Известно време Орландо и Куин само го гледаха. После тя каза:

— Щеше да е достатъчно да отговориш с „да“.

Коравото изражение на Нейт омекна.

— Да.

— Извинявай — добави тя.

Нейт й се усмихна и махна с ръка.

— Е, сега всичко наред ли е? — попита Куин. — Защото трябва да тръгваме.

От подслушването на разговорите по време на видеонаблюдението Орландо бе научила, че транспортирането на заразените с детски паралич ментови бонбони ще започне в 8:30 сутринта. Единствената възможност всичко да бъде унищожено беше между мига, когато бонбоните напуснат помпената станция, и пристигането им в сградата на Кайзердам, където се приготвяха пликовете с подаръците. В най-добрия случай им оставаше един наистина много малък промеждутък.

Нейт разкопча докрай спалния чувал и започна да се изправя, простенваше от болка.

— Има аспирин в банята, ако ти дотрябва — каза Куин.

— Може би ще е най-добре да излапам цялата опаковка.

 

 

Информацията, която Къртицата беше дал на Куин, излезе точна. Мястото, където се приготвяха пликовете за „добре дошли“, беше стара административна сграда от камък, разположена на ъгъл със също такива стари каменни сгради.

Куин я наблюдаваше от кафене „Айнщайн“ на ъгъла от другата страна на улицата. През последния половин час няколко души влязоха в сградата. Повечето бяха млади, вероятно студенти. Всички бяха облечени в удобни дрехи. Куин ги определи като хората, наети да помогнат в пълненето на пликовете.

Телефонът му иззвъня. Обаждаше се Орландо:

— Бусът тръгва.

През последния час беше заела позиция на покрива на същата жилищна сграда, където беше стояла преди две нощи. Този път наблюдаваше как Борковите бандити товарят ментовите бонбони в един бял бус.

— Борко още ли е там? — попита Куин.

— Тръгна преди десетина минути. — Гласът на Орландо се чуваше на къси тласъци. Куин предположи, че сигурно слиза по стълбите, за да се качи този път при Нейт, който седеше зад волана на едно самотно БМВ — Куин го беше присвоил тази сутрин.

— Общо колко кашона са? — попита Куин.

— Двадесет.

— Всичко?

— Така изглежда.

Двадесет кашона, всеки побиращ 120 кутийки, означаваше 2400 миниатюрни биологически оръжия. Умножиш ли го по шестте ментови бонбона във всяка кутийка, броят на средствата за разпространение на заразата скачаше на 14400. Имаше достатъчно кутийки, така че всеки участник да си тръгне с по няколко подаръка.

„Хапни си. Отнеси и вкъщи. Почерпи приятелите и колегите си.“

— Подсигуриха кашоните с товарна мрежа — добави тя.

„Без съмнение да се избегне блъскането им насам-натам“, предположи Куин.

— Сами ли са?

— Не — отговори Орландо и добави: — Почакай.

Куин чу звука от отваряща се врата на кола и след миг от затръшването й. Орландо продължи:

— Изглежда, са поели към Карл Маркс Щрасе. — Тези думи не бяха предназначени за Куин, а за Нейт. После добави в телефона: — Окей. Какъв беше въпросът?

— Сами ли са?

— Не. Следва ги сребриста лимузина „Мерцедес“.

Един придружител не беше достатъчен. Сигурно имаше още. Или най-малкото в различни точки покрай маршрута чакаха готови за действие подкрепления. Ако се наложи.

— Виждаш ли ги още? — попита Куин.

— На една пресечка пред нас са.

— Предположение?

— Маршрут В — отговори Орландо: това беше един от възможните пътища, по които можеше да мине доставката.

— Добре, това ни устройва — каза Куин. — Обади се, ако нещо се промени.

После затвори.

Излезе и отиде при поршето, което този ден беше избрал за свое превозно средство. Докато се качваше, видя неколцина закъснели да бързат към офисите на „Гроб Промоушънс“. Още студенти, които просто се опитваха да изкарат малко допълнителни пари. Пое дълбоко дъх и подкара.

Свърза хендсфри с телефона, пъхна слушалката в ухото си и набра един номер. Питър вдигна за по-малко от секунда.

— Значи така — каза Куин.

— Какво така?

— Млъкни и слушай. Ако нещата не се развият добре, след няколко часа ще ти звънне един колега. Ако изслушаш онова, което ти каже, и направиш каквото ти каже, може би ще имаш шанс. Но няма гаранции.

Указанията на Куин за Къртицата бяха дори още по-прости. Ако Куин не му звънне до 13:00, берлинско време, Къртицата да разкаже всичко на Питър.

— Какво става, по дяволите?

— Обещавам, че съвсем скоро ще научиш.

— Куин, аз…

Куин прекъсна връзката.

 

 

Зави по Кантщрасе на изток и звънна на Орландо.

— Къде си?

— Все още следваме маршрут В.

— Някакви признаци за други придружители?

— Само лимузината.

— Окей. Предупреди ме пет минути, преди да стигнете до мястото на срещата.

— Вече сме близо — отговори Орландо.

Куин караше внимателно, опитваше се да не привлича внимание. Когато зае позиция, Орландо още не се бе обадила. Куин паркира до бордюра, но не изгаси двигателя.

След минута телефонът му звънна.

— Петминутното предупреждение — каза Орландо.

— Положението?

— Всичко е както преди.

— Да не са те забелязали?

— Не — увери го Орландо. — За човек, който едва се движи, Нейт е доста добър.

— Не затваряй — нареди той.

После сложи раницата в скута си, извади зигзауера, провери пълнителя и остави пистолета на дясната седалка.

Запасните пълнители бяха в раницата. Куин извади два и ги пъхна в джоба си. След това сложи раницата на пода.

— Две минути — обади се Орландо. — Намират се на четири пресечки от мястото.

Куин хвърли поглед в посоката, откъдето трябваше да се покаже пратката. Още нямаше нищо. Без да се обръща, бръкна зад седалката си и хвана узито, което беше отнел от пазача на Нейт в хотела. Имаше само един пълнител, но стойността му като заплаха щеше да компенсира липсата на муниции.

— Чакай — обади се Орландо.

— Какво?

— Обръщат.

— Накъде?

— Наляво — отговори Орландо, част от спокойствието й я беше напуснала. — Завиват наляво!

Куин подкара. Чуваше, че Нейт ругае.

— Какво става?

— Блокирани сме — обясни Орландо.

— Забелязаха ли ви?

— Не — отговори тя. — Просто има много движение.

— Можеш ли да ги видиш?

— Почакай. — Настъпи мълчание. — Не. Сигурно пак са завили. Не зная къде са. Куин, трябва да ги намерим. Трябва да пипнем тези кашони. — Гласът й беше настойчив и изпълнен с отчаяние.

Куин се понесе по улицата. На една пресечка от мястото, където Орландо и Нейт бяха изгубили буса, зави по някаква улица. Очите му се стрелкаха във всяка пряка. Но буса го нямаше.

Заля го усещане за предстояща беда. Трябваше да пипнат пратката. Нямаха друг избор.

— Зарежете засадата — заповяда Куин. — Трябва да стигнем до Шарлотенбург. До мястото на доставката.

— Разбрах — отговори Орландо, след това предаде нареждането на Нейт.

Куин подкара на запад към Шарлотенбург.

Опитваше се да не се безпокои. Все още можеха да се справят. Трябваше да се справят.

Това беше последната им възможност.