Брет Батълс
Чистачът (28)

27.

Минаха през апартамента, тръгнаха по коридора и по западното стълбище слязоха до първия етаж, а не направо на партера. В дъното на коридора Куин забеляза четирима пожарникари. Махна на Орландо да остане на стълбището и нехайно тръгна към тях.

— Кой сте вие? — подвикна единият на немски. И четиримата бяха горе-долу с еднакъв ръст и с пълна пожарникарска екипировка.

— Какво открихте? — попита Куин с тон на човек, който има право да пита.

— Нищо — отвърна друг пожарникар.

— Може да е било фалшива тревога — заключи Куин. — Но трябва да сме сигурни, нали? Двама от вас да дойдат с мен. Останалите двама да продължат да проверяват, за да сме сигурни, че не сте пропуснали някого.

— Кой сте вие? — отново попита първият мъж.

— Криминални разследвания. Който е вдигнал тази тревога, го е направил нарочно. Трябва да го намерим и да разберем защо. И то бързо.

— Да, хер, веднага — отговори първият пожарникар. — Аз ще дойда с вас.

— И аз — обади се мъжът до него.

Останалите двама продължиха да проверяват стаите, а Куин поведе доброволците към западното стълбище.

 

 

Куин и Орландо захвърлиха екипировката на пожарникарите зад театър „Имакс“ на Потсдамер Плац. Без съмнение щяха да я намерят и да им я върнат, след като свършат с обясненията как са били нокаутирани и съблечени.

Пожарникарската екипировка предостави на Куин и Орландо съвършено прикритие. Макар тази на Орландо да й беше с няколко номера по-голяма, никой не обърна внимание на още една двойка пожарникари, които излязоха от „Мандола“ с някакъв багаж.

Минаха почти цяла миля, преди Куин да реши, че е безопасно да спре такси.

— Къде да ви откарам? — попита шофьорът, след като се настаниха отзад.

— В Нойкьолн — отговори Куин.

 

 

Намериха един празен магазин на Карл Маркс Щрасе, на по-малко от миля от помпената станция. Куин лесно отвори задната врата с шперцовете си.

— Тук отдавна не е влизал никой — отбеляза Орландо.

Беше права. Върху всичко имаше фин слой прах.

Куин мина по късия коридор в предната част на магазина, където беше скромната витрина. Имаше само няколко лавици и пълни с боклуци кашони. Прозорците бяха боядисани с бяла боя, за да не може да се гледа вътре.

Изведнъж някъде зад него се появи слаба светлина.

— Ти ли светна? — подвикна Куин.

— Да. Ела — отговори Орландо от задната част на магазина.

Беше влязла в едно помещение встрани от коридора. От фасунга на тавана висеше една-едничка слаба крушка. Орландо натисна ключа и светлината угасна. Още едно докосване и светна отново.

— Това е единствената, която свети — обясни тя.

Вероятно помещението беше служило или за склад, или за офис. Беше някъде пет на три метра.

— Можем да се настаним тук — каза тя. — Да си купим спални чували и може би надуваеми дюшеци. Ще е като у дома.

Думите й накараха Куин да се сепне.

— В другия край на коридора има баня. Водата не е спряна, но има само студена.

— Орландо… — почна Куин.

Тя го погледна.

— Какво?

Той наведе очи към пода, печелеше още малко време, за да подреди мислите си.

— Борко ми каза нещо. Вероятно е само блъф.

Тя се втренчи в него с немигващи очи.

— Какво каза?

— Каза, че ако имам нужда от още една причина да отстъпя, трябвало да ти кажа… — Куин направи пауза.

— Какво? Какво да ми кажеш?

— Да звъннеш вкъщи.

Известно време очите й го гледаха, без да го виждат, лицето й остана безизразно. Направи крачка напред, толкова внезапно, че Куин се стресна.

— Дай ми телефона си.

— Сигурно лъже.

Тя посегна към якето му.

— Дай ми го!

— Спокойно — каза той. — Разбира се, че ще ти го дам.

Свали раницата, клекна и извади телефона. Тя го грабна от ръката му.

За частица от секундата го отвори и набра номера. Чака с притиснат към ухото телефон близо минута, след това прекъсна обаждането и набра друг номер. Този път някой вдигна.

Тя заговори бързо на виетнамски и макар Куин да не разбираше какво казва, от нарастващото й безпокойство личеше, че не е нещо хубаво. Когато свърши разговора, ръката й с телефона се отпусна и тя затвори очи.

— Какво е станало?

Тя отвори уста, но вместо да заговори, си пое конвулсивно въздух. Отвори очи. Бяха пълни със сълзи, но бузите й останаха сухи.

— Какво има? — отново попита той.

Тя се опита да заговори, но от устата й отново не излезе нищо. Разтрепери се цялата и сълзите най-сетне започнаха да се стичат по бузите й.

— Гарет — успя да прошепне накрая. — Изчезнал е.

 

 

Отне известно време, но накрая Куин научи цялата история. Беше разговаряла с господин Во, помощника й в агенцията. Той няколко пъти се опитвал да се свърже с нея, но тъй като телефонът беше едно от нещата, които бе зарязала по време на бягството си от хотела, не могъл да я намери. Бавачката Трин била в болницата. Господин Во казал, че била жестоко пребита. Сътресение, счупен крак, порязвания и натъртвания. Никой не знаел точно какво се е случило. Трин ту била в съзнание, ту не, тъпчели я с транквиланти. Успяла да каже, че били двама. Един бял и един азиатец. Станало в парка, където Гарет си играел. Свестила се в болницата, а Гарет бил изчезнал.

Единствена следа беше под формата на визитка, пъхната грижливо в джоба на Трин, докато лежала цялата в кръв на тревата. Също като на визитките, оставяни в гърлата на жертвите на разцеплението, на нея имаше само една дума. Господин Во й я казал буква по буква. Д… А… Л…

Главата на Куин се замая. Дал? Във Виетнам? Защо? Изобщо това възможно ли беше? Беше твърде странно. Но доказателството беше визитката. Също както при разцеплението, Дал искаше да знаят кой носи отговорността.

— Трябва да намерим Борко — каза Орландо. — Веднага. Ще го накараме да ни заведе при Дал.

— Дори не знаем дали Дал е в Германия — подметна Куин.

— Не ме интересува. Трябва да тръгваме. Трябва да намерим Гарет. — Тя вече беше свръхвъзбудена, очите й се стрелкаха из помещението. Тялото й потрепваше нервно, ръцете й мърдаха непрекъснато, докосваха раменете, лицето. Но краката й оставаха вкопани в пода, парализирани от нерешителност.

Куин пое дълбоко дъх; надяваше се, че тя ще направи същото. Трябваше да се успокои, за да мисли рационално. Опита се да постави ръка на рамото й, но тя я отблъсна.

— Ще го намерим — увери я той, опитваше се да говори спокойно и уверено. — Но помисли малко. Още не се е съмнало. Не знаем къде е Борко. Не знаем и как изглежда Дал.

— Не можем просто да си седим тук.

— Не — каза Куин. — Можем. — Този път постави двете си ръце на раменете й и ги задържа там, въпреки че тя се опитваше да ги махне. — Орландо, точно сега не бива да постъпваме глупаво. Привързването повече ще навреди, отколкото ще помогне. Вероятно точно на това се надяват.

— Не! — Тя продължи да се опитва да се измъкне. — Те държат сина ми!

Той я привлече към себе си и я прегърна здраво. Тя постепенно престана да се дърпа и опря глава на гърдите му. Нямаше хълцане, чуваше се единствено дълбокото бързо дишане на паниката и яда.

— Чуй ме — започна Куин. — Ще съберем информация и ще действаме от позиция на силата. Това ще направим.

Тя вдигна очи към него.

— Просто искаш да не правим нищо и да чакаме?

— Да чакаме, да. Но нищо да не правим? — Той поклати глава. — Това няма да стане.

Повече от минута никой от двамата не продума. Накрая Орландо се оттласна от него. Но го направи по-нежно. Желанието за бой я беше напуснало. Засега.

— Бог знае какво правят на Гарет точно сега — промълви тя. — Трябва да намерим помощ. Можеш да използваш контактите ни в Агенцията.

— Нищо няма да му направят — успокои я Куин. — Гарет е твърде ценен. Ще му направят нещо лошо единствено ако Дал реши, че ставаме прекалено голям проблем. Точно затова не можем да се обадим на никого. Знаеш го много добре. Най-добрата възможност на Гарет сме ние. Никой друг.

Раменете й се отпуснаха и той разбра, че е осъзнала правотата му.

— Обещавам — продължи той, — ако се появи моментна възможност да си върнем Гарет, възможност, при която имаме шансове за успех, да се възползваме веднага от нея. Дотогава ще правим нещата стъпка по стъпка. Съгласна ли си?

Тя не отговори.

Куин бръкна в раницата и извади аптечката за първа помощ, която носеше винаги. Беше съвсем малка, колкото калъф за очила. Той дръпна ципа, извади малко пакетче, отвори го и изтръска две таблетки в шепата си — сънотворно. Протегна ръка към нея.

— Изпий ги.

Тя присви очи и поклати глава.

— Не.

— Вземи ги — настоя Куин. — Няма да можеш да помогнеш на сина си, ако не си наред. А няма да си наред, ако не поспиш.

— Казах не.

— Орландо, моля те. Той се нуждае от помощта ти. Аз също. Но не и ако си такава.

— Не искам — каза тя, но гласът й беше нисък. Тя не се караше с него, просто му казваше.

— Зная — отговори той с все още протегната към нея ръка.

Накрая тя взе таблетките, погледна ги за миг и без да каже и дума, ги лапна и ги глътна на сухо.

— Ще го върнем. Кълна ти се, че ще го освободим.

Все така без да каже дума, тя се обърна и отиде до стената. Седна, облегна се и извади от вътрешния джоб на якето си нещо малко и квадратно. Загледа се в него. Накрая очите й се затвориха.

Щом тя заспа, Куин седна на пода до нея да види какво държи толкова здраво. Беше прозрачно калъфче с няколко снимки. Започваше да се изплъзва от ръката й, така че той внимателно го взе с намерението да го остави на пода до нея. Погледна снимката. Гарет. И без това го знаеше. Останалите снимки в малкия албум също бяха на Гарет. Само последната беше различна. Част от снимката, която стоеше на олтара във Виетнам. Дъри.

Той остави снимките на пода. Чувстваше се малко като воайор.

Извади монитора за отдалечено наблюдение от раницата и го сложи в скута си. Уредът беше колкото книга с твърди корици и малко повече от сантиметър дебел. В горната част на плоската предна повърхност имаше цветен екран, който показваше много детайлни изображения. Под него имаше панел с ключове — приличаха на клавиши на сметачните машинки. Панелът даваше възможност на гледащия да превключва бързо от една камера към друга. Освен това имаше твърд диск, който позволяваше да се направи няколкочасов запис на картината от всички камери. Имаше и два входящи порта, за да се свързват към него външни устройства, вграден говорител и място за включване на слушалки.

След като сегашното му местоположение беше доста по-близо от едномилния обхват на камерите, Куин очакваше да няма проблеми с получаването на образ. Включи монитора, после извади от раницата слушалки „Зенхайзер“, които вървяха в комплект с него. Вкара ги в аудиослота и ги сложи на ушите си.

Навън беше тъмно. Слънцето щеше да изгрее чак след няколко часа. Куин прегледа изображенията, които идваха от шестте камери. Всичко изглеждаше тихо. Точно както очакваше в този ранен час. Той изключи монитора и го остави на пода.

Клепачите му натежаха и докато заспиваше, в главата му се зароди една мисъл, която щеше да обсеби сънищата му през следващите няколко часа: „Какво ще стане, ако не мога да изпълня обещанието си?“.

 

 

Събуди се в десет сутринта и пак започна да проучва монитора. Орландо все още спеше, беше се свлякла на една страна.

Сега в помпената станция кипеше дейност. Двама мъже минаваха през сферата към обезопасеното помещение. Облечени бяха в защитни костюми и носеха кутии от твърда пластмаса с размерите на куфарче на колела. Бяха като кутиите, които Куин бе видял в мазето при хладилника.

Мъжете влязоха в централното помещение и поставиха кутиите на плота от неръждаема стомана. По-високият отвори хладилника, който беше най-близо до входа, а другият почна да отваря кутията си. Първият се върна при плота и отвори своята. Започнаха да вадят малки картонени кутии и да ги слагат на масата. Бяха общо осем.

На смени започнаха да носят кутиите до хладилника една по една. Всичко се вършеше много бавно и много методично.

При предпоследното отиване до хладилника единият мъж се препъна. Не залитна много и нямаше опасност да изпусне кутията, но въпреки това другият се втурна и я грабна от ръцете му. Бързо я занесе на масата и я отвори, наведе се, за да вижда по-добре, и започна да проверява дали вътре всичко е наред.

След миг, изглежда, се успокои. Очевидно всичко беше както трябва. Докато отново затваряше кутията, Куин успя да зърне нещо вътре. Топки или топчета, или нещо подобно. Бяха бели.

Мъжете сложиха всички малки кутии в хладилника, след това затвориха големите, с които бяха дошли, и ги пъхнаха под плота. Изглежда, си бяха свършили работата, защото си тръгнаха.

Куин почака още час, за да види дали няма да се случи нещо друго. Но помещението остана празно.

 

 

— Кафе? — попита Куин, когато Орландо най-сетне се размърда и седна.

На няколко преки имаше пазар и Куин беше рискувал да остави Орландо сама и отиде да купи малко запаси. Купи и две големи чаши кафе.

— Да — отговори тя без особено въодушевление.

Той й подаде едната чаша и след като отпи, попита:

— Как си?

— Как мислиш, че съм? — Тя забеляза оставения на пода монитор. — Видя ли нещо?

— Аха. — И й разказа за двамата мъже и действията им в стерилното помещение.

Тя помълча няколко секунди.

— Какво общо може да има това с Гарет? Те нямат нужда от него като застраховка срещу нас. Нали държат Нейт?

Куин знаеше, че е права. Нейт беше цялата застраховка, от която имаха нужда. Отвличането на Гарет беше прекалено. Нещо повече от прекалено — просто в него нямаше смисъл. Прекалено много усилия бяха вложени за провеждането на тази операция.

— Откъде са разбрали? — попита тя.

„Защото аз дойдох във Виетнам“, помисли Куин. Просто не можеше да го каже на глас.

Но Орландо не беше идиотка и вече се беше сетила за връзката.

— Пайпър му е казал. Нали? Отнякъде е знаел, че съм там, и е подшушнал на Дал.

Куин кимна. Той беше стигнал до същото заключение. Пайпър не беше толкова чист, за колкото се опитваше да се представи. Може би работеше пряко за Дал. Може би той и неговият екип бяха последвали Куин във Виетнам. Не можеше да определи кое от казаното от Пайпър е лъжа. Като се изключеше Борко. Но накрая дори и от това разкритие не беше имало полза. Ако не друго, беше придало достоверност на предложението за работа на Дюк, за да му подслади капана.

— Съжалявам. — Куин искаше да каже още нещо, но не можеше да намери думи.

— Недей — каза тя. — Аз избрах да дойда тук. Трябваше да си стоя вкъщи. Трябваше да го защитя.

Ако искаше, Куин можеше да продължи с изтъкването на доводи. Да каже, че вината за това, че Пайпър я е намерил, е негова. Тогава тя щеше да намери някакъв друг повод да се самообвинява и така щяха да продължат.

— Трябва да проверя няколко неща — каза той. — Ще ме чакаш ли тук?

— Не мога просто да седя и да не правя нищо.

— Как така нищо? — Той вдигна монитора от пода и й го подаде. След това посочи торбата с нещата, които бе купил. — Ако батерията отслабне, тук има адаптор, можеш да го включиш във фасунгата. Трябва да наблюдаваш.

 

 

Куин си купи малко компютърно време в един берлински хотел и влезе в имейл адреса, който беше създал предния ден. Както се беше надявал, имаше съобщение от Къртицата.

36.241.10

Куин взе такси до Ка Де Ве^[1], най-големия универсален магазин в Берлин и като изключим „Хародс“ в Лондон, най-големия в Европа. Намираше се до Кайзер Вилхелм Гедехтнискирхе. Седна на една маса в кафенето и използва шифъра, за да научи новия номер, на който да се обади.

— Куин се обажда — каза той, когато се свърза. — Какво имаш?

— Тагарт — отговори Къртицата.

— Знаеш кой е той? — попита Куин.

— Все още съществува… въпросът със… заплащането.

Куин се намръщи.

— Колко?

— Стандартната ми такса е пет хиляди на искане… ти отправи две искания значи десет хиляди… щатски.

— Мога да се оправя с това.

— Не и ако си мъртъв — отговори Къртицата.

— Ще ти преведа парите. Прати ми по имейла данните си.

— Кога ще ги преведеш?

— Щом получа информацията.

Настъпи кратко мълчание.

— Един вирусолог… Хенри Янсън… изчезнал от месеци… подхожда на описанието… на твоята… жертва в Колорадо.

— Може би — отговори Куин. — Но пожарът беше само преди две седмици.

— Не мога да ти помогна… с времето на събитията… но моминското име на баба му по баща… е Робъртс… искаш ли… да отгатнеш моминското име… на бабата по майка?

— Тагарт?

— Браво.

— Има ли начин да ми намериш снимка?

— Пускам мейла веднага.

— А другата работа?

— Международната организация на… медицинските специалисти.

— МОМС — повтори Куин впечатлен.

— Те ще… провеждат годишната си… конференция.

— Къде?

— В Берлин — отговори Къртицата.

„Разбира се — помисли Куин. — Че къде другаде?“

— Имам още една поръчка за теб — каза той. — И преди да кажеш каквото и да било, ще включа допълнителното заплащане в превода.

— Казвай.

Куин му разказа за отвличането на Гарет.

— Виж дали можеш да намериш някаква информация за сина на Орландо. Може да е изведен от Виетнам. Ако е така, все някой трябва да е видял нещо. По дяволите, може да успееш да разбереш за какво му е притрябвал на Дал.

— Ще се… опитам. — Къртицата направи пауза. — Надписът.

— Разчете ли го?

— По голямата част… това е адрес на протокол за трансфер на файлове… Сайт за обмяна на файлове… Надписът включва… потребителското… име, но паролата… е унищожена.

— Опита ли се да я хакнеш?

— Разбира се… но обезопасяването е… необичайно голямо.

— Прати есемес с информацията — помоли Куин.

— Изчакай.

След няколко секунди телефонът на Куин изпиука. Съобщението беше пристигнало.

— Получих го — каза Куин. — А на предметното стъкло? Тъканна проба ли е?

— Да… повредена.

— От огъня?

— Не от… огъня… от нещо… отвътре.

Куин си пое дъх.

— Още няма… сигурност за същността на онова… което го е причинило… сложно е… може би ще го… имаме утре… но едно мога… да ти кажа.

— Какво?

— Става дума… за вирус.