Брет Батълс
Чистачът (4)

3.

Тръгна към вдлъбнатината, която беше забелязал в снега.

Агентът на АТО се надигна от земята и забърза да го настигне.

— За какво се сърдиш?

Куин спря.

— Какво правиш тук, Нейт?

— Как така какво правя? Нали ми каза да дойда.

— Казах ти да дойдеш в Колорадо. Не съм ти казал да дойдеш на местопроизшествието. И изобщо не съм ти казвал да се правиш на служител на АТО и да ходиш в полицията.

— Какво толкова? Помислих, че е добра възможност да използвам наученото. Не мисля, че съм навредил.

Заради това изявление, Куин се изкуши да направи нещо повече от това пак да хвърли Нейт на земята, но се овладя и попита:

— Как може да си сигурен? Как може да си сигурен, че не си навредил? Може би точно сега началник Джонсън седи в офиса си и се чуди защо федерални служители са го посетили два пъти в един и същи ден, и то заради пожар, който е просто нещастен случай. Може би докато си обикалял наоколо, си стъпил върху нещо, което може да е било важна улика. Говори ли с някого другиго?

Нейт поклати глава.

— Не. Само с началника на полицията.

— Дай ми гривната — нареди Куин.

— Какво?

— Гривната. Дето ми я показа преди малко.

— А, да — каза Нейт и погледна ръката си. Беше празна. — Сигурно съм я изпуснал, когато ме блъсна и паднах.

— Намери я.

Изчака, докато Нейт намери гривната и я донесе, взе я и я огледа. Беше от свързани квадратни пластинки с някакви шарки. Някои бяха повредени от огъня, но иначе бе изненадващо запазена. Куин я прибра в джоба си.

— Мислиш ли, че има някакво значение? — попита Нейт.

— Върни се при колата си и ме изчакай.

— Как ще науча нещо по този начин?

Куин го погледна в очите.

— Днешният урок е: прави каквото ти казват.

Нейт отвърна на погледа му за миг, после сведе очи и без да каже и дума, се обърна и тръгна.

Куин пък тръгна към дърветата. Първите снежинки вече започваха да падат от небето.

— Само това ми липсваше — промърмори той и ускори крачка.

Стигна до дърветата и се наведе. Не беше дупка от шишарка и още по-малко от клон. Беше стъпка. Всъщност стъпки.

Отначало не можа да разбере дали водят към къщата, или идват оттам. По-внимателният оглед разкри, че правят и двете. Някой се беше приближил към къщата от гората, а после той или тя се беше върнал, стъпвайки в следите си. Всъщност може да беше направил и няколко прехода. А можеше да са били повече хора. Беше невъзможно да се определи. Апрески. Вероятно марка „Сорел“, ако предположението на Куин беше вярно.

Тръгна покрай следите. Заваля по-силно, но следите бяха достатъчно дълбоки, така че щеше да мине известно време, преди снегът да ги затрупа.

На стотина метра от къщата имаше по-широко утъпкано място. Неизвестният бе стоял зад прикритието на няколко бора и вероятно бе потропвал с крака, за да се стопли.

„Оттук си гледал пожара — каза си Куин, представяше си сцената. — За да се увериш, че се разгаря хубаво.“

Но защо неизвестният се беше върнал?

Защото сега си личеше, че горните следи определено са насочени към къщата.

Куин се зачуди за причината, но не му хрумна никакъв отговор. Реши засега да не мисли за това и продължи по дирята навътре в гората.

И забеляза в тези следи нещо различно. Тук не беше минавано няколко пъти.

„Окей — помисли Куин, — нашият човек се приближава към къщата от някакво място в гората. Пали пожара. Връща се в гората. Намира си място да се скрие и да се увери, че си е свършил работата добре. И после какво?“

Единственият възможен отговор, който можа да измисли, беше, че огънят не се е разпалил от първия път.

„Или — осъзна той внезапно — се е появил някой, който е можел да попречи на намеренията на подпалвача.“

Не беше докладван обаче друг труп. Само този на Тагарт. Единственото, което Куин можеше да определи от следите със сигурност, беше, че убиецът не е напуснал местопрестъплението по същия път, по който е дошъл.

 

 

Куин седеше в експлоръра пред вила Фарнам и говореше по мобилния си телефон с Питър, шефа на агенцията, наричана простичко Офиса.

— Определено не е нещастен случай.

— Свидетели? — попита Питър.

— Изглежда няма.

— И Тагарт е единствената жертва?

— Да — потвърди Куин. — Освен ако няма нещо друго, което смяташ, че би трябвало да зная.

— Нищо — отвърна Питър и Куин усети, че лъже. — Началникът на полицията разполага ли с нещо друго?

— Подхвърли нещо, което не знаех — отговори Куин.

— Какво?

— Каза, че говорили с някаква жена, която заявила, че е сестрата на Тагарт. Знаеш ли нещо за това?

— Просто довърши нещата и ми изпрати доклада си — каза Питър, без да отговори на въпроса.

— Не се ли интересуваш от причината за смъртта?

— Не. Ти откри всичко, което трябваше да знаем.

— Какво си направил? — попита Куин. — Наел си човек, на когото нямаш доверие, за да премахне този тип? И сега се тревожиш, че не си е свършил работата както трябва?

— Не сме убивали Тагарт — каза Питър след кратка пауза. — Той не ни е от полза мъртъв.

— Кой беше той? Добре, Питър, както и да е. Трябва да съм заминал оттук до довечера. Ще получиш доклада ми сутринта. — Куин за момент спря. — Има някои неща, които искам да проверя.

Питър изчака малко, после попита:

— Какво по-точно?

— Няма кола. Тук, на самото място, в полицейския доклад също не се споменава нищо. Тагарт не може да е дошъл пеша.

— Може да е взел такси.

— Тук на човек му трябва собствен транспорт.

Миг мълчание. После Питър каза:

— Кадилак.

— Какво?

— Караше бял кадилак.

— Благодаря — каза Куин. — Това ще ми е от помощ.

— Вероятно го е взел онзи, който е запалил пожара. Вече отдавна е изчезнал.

Куин беше на същото мнение, но нямаше да навреди, ако провери. Обаче му се стори странно, че Питър толкова държи да приключи бързо със случая.

— Какво друго? — попита Питър.

— А?

— Каза някои неща.

— Е, не, няма друго — излъга Куин.

 

 

— Съжалявам, агент Бенет, но пожарникарите не са видели кола — заяви Джонсън. — Мой пропуск, би трябвало да се сетя. Все пак сме малко управление и нямаме много произшествия. Въпреки това трябваше да ми направи впечатление.

— Не бих се тревожил твърде — каза Куин. — Може да го е докарал някой приятел. Или просто да си е наел такси.

— Възможно е — отговори Джонсън. — Ще проверя.

— Може сестрата на Тагарт да знае нещо. Поне каква кола е карал — подхвърли Куин: надяваше се да забави полицейското издирване, докато не проведе своето собствено.

— Добра идея. Ще я попитам.

— Дръжте ме в течение, ако откриете нещо — каза Куин. После помоли началника да му прати по факса копие от окончателния полицейски доклад — даде му номер, който щеше да изпрати документа право в пощенската кутия на неговия имейл. Накрая затвори телефона и слезе от колата.

Снегът продължаваше да вали, макар и не толкова силно. Чу вратата на черокито да се отваря, после да се затваря. Миг по-късно Нейт застана до него.

Стояха един до друг и гледаха останките на вила Фарнам. Дишането им бе единственият звук, който нарушаваше тишината.

След почти две минути Нейт се обади:

— Откри ли нещо?

Куин — не отговори веднага — каза:

— Какви бяха инструкциите ми, когато ти се обадих?

— Зная, прецаках работата. Просто трябваше да чакам в хотелската стая, докато не ми звъннеш. Точно както ми каза.

— Защо? — попита Куин.

Нейт се поколеба.

— Защото можеше да объркам всичко?

— Защото — отговори Куин и се обърна да го погледне — ти казах да направиш точно това.

— Съжалявам.

Куин го гледаше, лицето му беше безизразно.

— Казах ти и какво ще ти донесат съжаленията.

Нейт се загледа в земята, после вдигна очи към Куин.

— Съжаленията ще ме убият.

Куин се обърна и тръгна да огледа паркинга. Нейт мълчаливо го последва.

Куин не очакваше, че ще намери още нещо. Следите вече бяха почти затрупани от снега, а и пожарните коли бяха утъпкали всичко. След няколко минути се отказа. Дори Тагарт да беше имал „Кадилак“, вече нямаше никакви следи от него.

„Е — помисли си Куин, — къде ли е сега?“

Загледа се в пустошта, предъвкваше тази мисъл. Ако Питър беше прав, колата вероятно бе на стотици мили оттук, зарязана на някой случаен паркинг. Но имаше и друга възможност. И колкото повече мислеше за нея, толкова по-вероятна му се струваше.

Качи се в колата и излезе на Янси Лейн. Хвърли поглед в огледалото и видя, че Нейт го следва с черокито. Поне едно нещо, което нямаше нужда да му се казва.

Куин отвори телефона си и звънна на местната информационна служба.