Брет Батълс
Чистачът (44)

43.

Излизането от хотела беше проста работа. Просто трябваше да наведе глава и в секундата, щом вратите на асансьора се отвориха на партера, да се насочи към изхода. Неколцина служители на хотела гледаха към асансьорите — без съмнение бяха чули необичайни звуци. Но трупът на Дъри не се виждаше от малкото фоайе пред асансьорите. Куин дори чу вратите да се затварят зад гърба му, докато крачеше напред. Така бягството му получаваше допълнително прикритие.

Изчака от другата страна на улицата, в Жендарменмаркт, държеше хотела под око. От мястото, където стоеше, можеше да вижда както главния, така и служебния вход. След няколко минути Орландо и Гарет излязоха от страничната врата.

 

 

Отбиха се при д-р Гарбер без предварителна уговорка. Той не изглеждаше зарадван, но ги въведе в един от кабинетите за преглед. Превърза раните на Куин, после му даде антибиотици срещу възможна инфекция. Когато свърши с него, прегледа основно Гарет и го обяви за напълно здрав.

По молба на Куин, когато прегледът свърши, докторът ги остави сами в кабинета. Орландо беше сложила Гарет в скута си. Той изглеждаше все още малко предпазлив с нея, но все повече се отпускаше: Дъри не беше прекарал достатъчно дълго време с него, за да причини постоянна вреда.

Или поне така се надяваше Куин.

— Благодаря за пистолета — каза той на глас.

Изглежда, й трябваше известно време, за да осъзнае за какво говори.

— Няма защо — отговори накрая. — Не знаех какво друго да направя. — Погледна го в очите. — Не ти благодарих, че го спаси.

— Няма защо — каза Куин. — Не той се нуждаеше от спасяване, а аз.

Тя поклати глава и сложи ръка на рамото му.

— Благодаря.

Докосването на дланта й му хареса, но Орландо прекалено бързо си дръпна ръката.

— Ще ми дадеш ли телефона си?

Набра номера на Къртицата и каза:

— Свърши.

— Добре или… зле?

— Добре.

— А момчето?

— В безопасност.

— Значи… няма нужда… да се обаждам на никого.

— Няма нужда. Но искам да те помоля да изпратиш пробата и твоите резултати на Питър.

— Разбира се.

Следващото обаждане на Куин беше в Офиса. Щом Питър вдигна, той му разказа най-основното и накрая добави:

— Ще ти изпратя един видеозапис. Янсън го е направил. Също така ще получиш отделно проба, която можеш да използваш, за да провериш всичко повторно. Тези неща и останалите заразени ментови бонбони, които Нейт достави в посолството, би трябвало да накарат някои хора да осъзнаят, че имат проблеми с преценката.

— Бих казал, че това е много точно предположение — съгласи се Питър.

— Янсън твърди, че ХФА е подпомагала операцията. Някой трябва да се оправи с тях.

— Ще предам това.

Куин направи пауза.

— Трябва да измъкна Нейт.

— Мислех, че повече нямаш нужда от мен.

— Питър, твърде съм уморен за спорове. Просто го измъкни.

— Ще видя какво мога да направя.

— А Кенет Мъри?

— Преместиха го. Всъщност това си е повишение. В посолството в Сингапур. Там има голям трафик. Ще има достатъчно работа.

— Благодаря — каза Куин.

— Обаче Бъроуз не е доволен.

— Сигурен съм, че ще му подхвърлиш някой кокал.

 

 

На следващата сутрин по телевизията имаше репортаж. Бил предотвратен терористичен заговор за атентат някъде в Берлин. Но не се посочваше същността на заплахата. За Куин не беше особена изненада кой обира лаврите.

„В НАТО сме доволни, че нашите усилия доведоха до предотвратяването на този опит за терористичен акт“, обясни Марк Бъроуз. Стоеше пред ораторски пулт, претъпкан с микрофони. Куин не можеше да види крака на агента, но си го представи гипсиран. „По късно през деня ще отлетя за Вашингтон, за да информирам лично президента.“

Куин, Орландо и Гарет прекараха нощта в малък хотел, собственост на един приятел на доктора. За Куин това бе неспокойна нощ. Мозъкът му продължаваше да работи на пълни обороти, докато наново преживяваше събитията от предния ден. Виждаше колко близо е бил до това да загуби всичко.

На закуска Орландо и Гарет почти не говориха. Всъщност не си бяха казали много, откакто излязоха от кабинета на д-р Гарбер. Тъкмо свършиха закуската и телефонът на Орландо звънна. Тя го отвори, каза „ало“, после го подаде на Куин.

— Питър е.

— Какво има? — попита той.

— Пускат Нейт — отговори Питър. — Ще го намериш при Бранденбургската врата след десет минути.

Пътуването с таксито от хотела отне петнадесет минути. Нейт беше сам, стоеше на тротоара, когато видя Гарет, очите му светнаха.

— Здрасти, дечко.

Гарет се скри зад майка си, а тя протегна ръце да прегърне Нейт.

— Радвам се да те видя.

— И аз се радвам — отвърна той и се ухили.

— Как мина? — попита Куин.

— Не е нещо, което бих искал да върша всеки ден — отговори Нейт. — Мисля, че отначало сметнаха, че съм просто луд. Но няколко ключови думи и изречения винаги раздвижват хората. Терористи, биологическо оръжие. Ядрена заплаха.

— Ядрена заплаха?

— Имаше един тип, който просто не искаше да ми повярва. Кълна се. Искаше да отвори кашоните и сам да провери ментовите бонбони. Това беше единственото, което можеше да го накара да спре.

— Добре ли се отнасяха с теб?

— Срещал съм и по-лоши хора, откакто пристигнахме тук.

— Радвам се, че си добре — намеси се Орландо. — Тревожех се.

— Защо? Аз вече съм професионален заложник.

Орландо се усмихна, хвърли бърз поглед на Куин, после застана на бордюра, вдигна ръка и извика:

— Такси.

След секунди едно бежово такси „Мерцедес“ спря до нея.

— Къде отиваш? — попита Куин.

— Трябва да заведа Гарет у дома — каза тя и сложи ръка на рамото му. — Исках само да се уверя, че Нейт е наред.

Куин се изненада. Беше се надявал на още малко време за обсъждане и просто за разговори.

— Не можем ли… искам да кажа… надявах се… — Не можа да довърши.

Но въпреки това тя, изглежда, знаеше какво иска да каже.

— Дай ми малко време. Просто трябва да прекарам известно време със сина си. — Поколеба се. — Ще ти дам знак, когато съм готова.

— Добре — каза Куин. — Разбирам те.

Орландо помогна на Гарет да се качи в таксито, след това отново прегърна Нейт.

— Ще се оправиш — каза му. — Слушай какво ти казва Куин. В деветдесет процента от случаите съветите му ги бива.

После се обърна към Куин. Той не знаеше какво точно възнамерява да направи, затова просто протегна ръка. Тя я хвана, дръпна го и го прегърна. После го целуна по бузата. Леко и нежно. Единственото, което можеше да направи, бе да си наложи да не я целуне по устата. Тя го пусна, вгледа се в него за миг и Куин си помисли, че ще каже нещо. Но Орландо се обърна, качи се в таксито и замина.

Куин гледа след таксито, докато то не мина през Бранденбургската врата и не изчезна в Тиргартен.

Нещо мокро падна върху лицето му. Той погледна нагоре. Небето беше сиво, започваше да вали сняг.

Неволна тръпка мина по гръбнака му и той се обърна към Нейт.

— Ти всъщност бил ли си някога на Хаваите?