Брет Батълс
Чистачът (42)

41.

Куин накара Нейт да паркира точно зад беемвето, с опрени една в друга брони. Оставаше само толкова място, колкото да не се пречи на движението. Пред беемвето имаше бетонна стена. Ако Дъри и Тъкър се върнеха, щяха да видят бая зор.

Както Куин подозираше, охраната на хотела беше ограничена. Участниците в конференцията не бяха толкова високопоставени, че да нарушат обичайната работа. Ако участваха правителствени глави, хотелът щеше да е напълно затворен. Обаче, след като повечето участници бяха университетски професори и представители на други граждански професии, охраната си беше нормална за случая, тоест само леко подсилена.

Куин обаче знаеше, че това съвсем не означава, че ще е лесно.

„Свети Мартин“ сякаш беше съставен от поредица служебни коридори. Или поне Куин остана с такова впечатление, докато вървяха през хотела. Това бяха коридорите, които позволяваха да се върши работата, нужна за успешното функциониране на един хотел, без да се досажда на гостите. Навсякъде имаше знаци, които насочваха движението към кухните, залите за приеми, конферентните зали и така нататък. Служителите на хотела крачеха по коридорите, някои по-бързо, други по-бавно, но никой не хвърляше към тримата повече от един поглед.

Те не бяха единствените по тези коридори, които не бяха служители на хотела. Куин различаваше охраната на конференцията на мига. Полиция или може би военни. Облечени в костюми, те се преструваха на служители и за разлика от същинските служители, проявяваха по-голям интерес към тройката. На два пъти ги спираха, но и двата пъти Куин показваше новата си полицейска значка и обясняваше, че правят последна проверка на районите извън охраняемата зона преди началото на обяда.

Най-голямата им пречка беше раната на Куин. Той определено куцаше и полагаше върховни усилия това да изглежда като нещо естествено, някаква стара рана. Обаче често се налагаше да протяга ръка и да се опира на рамото на Нейт.

На едно табло за обяви пред една от залите намериха разписание на събитията през деня. Официалният обед на участниците в конференцията щеше да се състои в балната зала „Ати“. На следващото кръстовище потърсиха името на балната зала сред указателните стрелки и го откриха.

— Проверка — тихичко каза Куин след две минути.

Бяха минали по дълъг коридор и отново следваха стрелките, които ги насочиха надясно. Постът беше разположен на следващата пресечка. Двама мъже в тъмни костюми стояха до висок човешки бой детектор за метал. Отстрани имаше рентген за проверка на чанти, като тези на летищата.

Куин ги накара да забавят крачка. Намерението му беше да завият по коридора точно преди поста.

— Куин — тихичко каза Орландо. — До стената. От другата страна на детектора за метал.

Куин погледна. До стената имаше шест кашона, подредени върху ръчна количка.

Почти физически усети как до него Нейт се напряга.

— Може да не са те — промърмори Орландо.

— Те са — отсече Куин.

Очите му доловиха някакво движение в коридора. Двама мъже се приближаваха от другата страна на поста. Изглежда, единият обясняваше нещо на другия. Другият само слушаше — приличаше на служител на хотела. Носеше същото бледомораво сако и черни панталони, каквито Куин беше видял да носят и другите дребни хотелски началници. На всеки няколко секунди кимаше, сякаш получаваше указания.

Говорещият беше Лио Тъкър.

Куин спря. Двамата вече бяха на пет-шест метра от тях.

— Обърнете се и ме гледайте — нареди той на Орландо и Нейт. — Ние водим разговор. Съвсем обикновен. Разбрано?

Първа се обърна Орландо, после и Нейт. Сега бяха с гръб към поста.

— Видяхте ли мъжете, които се приближават? — попита Куин.

— Да — отговори Орландо.

Нейт започна да обръща глава.

— Спри — заповяда Куин.

Нейт замръзна.

— Високият е Лио Тъкър. Изглежда, инструктира другия.

Куин погледна покрай Орландо към кашоните. Тъкър вече беше съвсем близо. Посочи струпаните един върху друг кашони. Другият мъж кимна и тръгна към тях.

— Мамка му! — възкликна Куин. — Просто ме следвайте.

Промъкна се между Орландо и Нейт и извика на немски:

— Стой!

И се затича накуцвайки към поста. Двамата мъже до детектора за метал вдигнаха очи и единият посегна към закачената на колана му радиостанция. Мъжът, който се беше навел над кашоните, спря. Но не и Лио Тъкър. Той хвърли изненадан поглед към Куин, след това побягна по коридора.

— Не пипайте кашоните! — извика Куин. — Отрова!

Служителят веднага отскочи.

— Спрете го — каза Куин и посочи бягащия Тъкър.

Двамата пазачи не реагираха достатъчно бързо. Куин измъкна полицейската значка, вдигна я във въздуха и извика:

— Терорист!

Това вече предизвика реакция. Единият пазач хукна след Тъкър, но другият остана на поста си. Когато Куин претича през детектора, той силно запищя.

— Почакайте — каза останалият на поста полицай.

Без да спира, Куин го погледна и му подвикна през рамо:

— Не позволявай на никой да пипа кашоните! — И хукна по коридора.

— Спрете! — каза полицаят.

Куин погледна през рамо. Мъжът беше застанал пред отвора на детектора за метал, решен да не пусне Нейт и Орландо да минат. Посегна към радиостанцията си, но Орландо го халоса така, че той рухна.

Куин се обърна, без да догледа останалото, не искаше да рискува ново нараняване. Отпред коридорът свършваше със стена, но пък се разделяше вляво и вдясно. Тъкър и полицаят, който го гонеше, бяха изчезнали и Куин не ги видя накъде. Затича по-бързо. Стигна до разклонението и едва не беше повален от Тъкър, който изхвърча от левия коридор. Зад ъгъла лежеше полицаят. Не мърдаше.

Куин сграбчи сакото на Тъкър и го дръпна с всички сили. Австралиецът почти го повлече по десния коридор. Опита се да се изхлузи от самото, но това го забави достатъчно, за да може Куин да извади пистолета и да го ръгне с него в гърба.

— Спри.

— Я се таковай. — Тъкър продължаваше да се бори с ръкавите на сакото.

— Спри!

Сакото се смъкна от рамото му. Единственото, което Куин можеше да направи, без да натисне спусъка, бе да стовари дръжката на пистолета в тила на австралиеца. Тъкър залитна и падна на колене. Беше замаян, но в съзнание.

Куин бързо го претърси. Очевидно, за да не предизвиква алармите на детекторите за метал, Тъкър не носеше оръжие. Куин го стисна грубо за брадичката и повдигна главата му.

— Къде е Гарет?

Мина известно време, преди погледът на Тъкър да се проясни.

— Майната ти.

От коридора, където беше постът, се чуха стъпки. Куин се отдръпна от австралиеца и зае такава позиция, че да може да държи в шах както него, така и коридора.

Орландо изскочи иззад ъгъла, стискаше пистолета си с две ръце. Видя Куин, спря и попита:

— Добре ли си?

— Нищо ми няма — отговори той, макар кракът да го болеше жестоко. — Кашоните?

— Обезопасени са. Нейт е при тях.

— А другият полицай?

— Жив е — отговори тя забързано. — Трябва да се махаме оттук.

Куин погледна Тъкър и каза студено:

— Идваш с нас.

— Никъде не мърдам.

— Чудесно — каза Куин и вдигна пистолета.

— Няма да стреляш тук вътре.

— Да видим. — Куин лекичко обра спусъка.

— Добре де, добре — изсумтя Тъкър. — Ще ви кажа къде е момчето, но само ако ме изведете оттук и ме пуснете.

 

 

Намериха Нейт при поста — пазеше кашоните и уплашения шеф на залата, който беше попаднал между фронтовете. Пазачът лежеше в безсъзнание.

— Време е да тръгваме — каза Куин.

Нареди на шефа да бута количката. Нежеланието на германеца изчезна веднага щом Куин му показа пистолета си. Орландо беше в най-добра форма, така че пое пазенето на Тъкър. Това позволи на Куин да поведе групата, а на Нейт се падна да играе ролята на ариергард.

Тръгнаха обратно по коридорите, по които бяха навлезли във вътрешността на хотела, но този път шефът на зала им показваше най-прекия път до гаража. Дори Тъкър не се опитваше да създава проблеми, защото и при най-малкото отклонение Орландо му напомняше, че го държи на мушка.

В гаража Куин нареди на шефа на зала и на Тъкър да сложат кашоните на задната седалка на беемвето и щом го направиха, каза на Нейт да влезе в колата и да отвори багажника.

Двете ченгета естествено бяха страшно ядосани. Тъкър и служителят на хотела им помогнаха да излязат, докато Куин и Орландо ги държаха в шах с пистолетите си.

— Пали — провикна се Куин към Нейт и когато двигателят изрева, се обърна към Орландо: — Вие с Тъкър ще се сместите отзад.

След секунди Куин остана сам с хотелския служител и двете ченгета с белезници.

— Наистина беше доста гаден ден. Но трябва да ми повярвате, че можеше да е много по-лошо.

Отиде до беемвето и отвори вратата.

— Не искам да мърдате, докато не се махнем оттук. След това правете каквото искате.

Изненадващо, но те направиха точно онова, което им каза.

 

 

Куин упъти Нейт обратно до Тиргартен, като този път се приближиха към Колоната на победата откъм югоизток. Преди да стигнат кръговото движение, Куин нареди на Нейт да спре.

Паркът беше затрупан със сняг. Пешеходците бяха малко. Оживлението се дължеше на колите по улиците.

— Тук ще се разделим — каза Куин.

— Какво? — попита изненадано Нейт.

Куин погледна чирака си в очите.

— Искам да се отървеш от кашоните. Закарай ги в посолството на Щатите. Кажи им какво има вътре. Разкажи им всичко. Няма да ти повярват. Поне в началото. Вероятно ще те заключат в килия. Но поне ще сложат кашоните под карантина. Ще минат ден или два и ще те измъкна.

Куин очакваше Нейт да отговори с някоя от нахалните си забележки, но вместо това той просто каза:

— Окей.

Куин протегна ръка и Нейт я стисна.

— Добре се справи, момче. Много по-добре, отколкото изобщо можех да очаквам.

— Означава ли това, че ще получа повишение?

Куин се усмихна.

— Съмнителна работа.

Слезе от колата пръв, после Орландо издърпа Тъкър. Но преди да затвори вратата, се наведе и каза на Нейт:

— Радвам се, че те намерихме.

Куин, Орландо и Тъкър закрачиха по Хофйегерале на югоизток. Австралиецът вървеше между двамата.

— Къде е той? — попита Куин.

— Ще ме пуснете ли?

— Няма да те спирам.

— Не ме тревожиш ти. — Тъкър хвърли бърз поглед към Орландо. — А тя.

Лицето на Орландо беше сурово. Това беше човекът, който бе отвлякъл сина й. Куин не беше сигурен какво може да направи.

— Такава е сделката, нали — каза тя.

Думите й, изглежда, задоволиха Тъкър.

— Добре.

Известно време не каза нищо, после изви глава към Куин.

— В „Доринт“ е. Където беше настанен ти.

— Добре ли е?

— Напълно.

Орландо сграбчи Тъкър за ръката и го спря.

— Не си играй с мен.

— Добре е — повтори Тъкър и пак погледна Куин. — С Дъри е. Казах му, че вече съм прекарал достатъчно време с тоя малък досадник, докато му го доведа.

— Ах, ти, кучи сине — изсъска Орландо.

— Орландо, недей — намеси се Куин. Тя беше готова да убие Тъкър, а в интерес на истината това важеше и за Куин. Но все още бяха на прекалено открито място. А освен това бяха сключили сделка.

Орландо не помръдваше. Куин видя, че за няколко секунди беше на ръба, но накрая се отпусна.

— По-добре побързайте — подкани ги Тъкър. — Няма да останат там още дълго.