Майкъл Ридпат
Последна сделка (9)

9.

Рано следващата сутрин се срещнахме с Крейг на летището, след което с чартърен самолет и наета кола се добрахме до един високотехнологичен парк, разположен сред гори и плетеница от магистрали в провинцията на Ню Джърси. Направихме презентацията за „Лукстел“ — сериозна компания за доставка на телекомуникационни съоръжения и потенциален клиент за комутатора на Крейг, а следователно — поне на теория — и възможен източник на финансиране. Моето присъствие се налагаше заради необходимостта да отговоря на очакваните трудни въпроси относно оттеглянето на „Ревиър“.

Въпроси имаше. И наистина бяха трудни. Обясних, че промените в пазара са накарали „Ревиър“ да се отнася по-предпазливо към допълнителните инвестиции, но че не сме загубили доверието си в качествата на бъдещия продукт. Не бих казал, че думите ми се приеха безрезервно, но това беше очаквано, освен ако не ги излъжех право в очите. Крейг, разбира се, ми бе намекнал нещо подобно, но не се изненада, когато го отрязах.

„Лукстел“ харесаха комутатора на „Нет коп“. Крейг обеща 99.99% надеждност на работата и числото ги впечатли. Особено им допаднаха вградените по проект възможности за зашифроване, които щяха да се окажат направо безценни, когато по Интернет потечаха големите потоци данни. Защото търговският трафик означава пари, а електронните пари имат нужда от максимална защита при обмена.

Но старите лисици казаха, че е малко рано за обещания да купуват, да не говорим за инвестиране. Имали нужда първо да видят работещия чип. Това всъщност си бе старият като света парадокс на инвестирането: кое е първично, прототипът или парите?

Крейг подкара наетата кола към летището в Нюарк. Мълчеше, стиснал зъби, и държеше волана по-здраво от необходимото.

Опитах се да му влея доза оптимизъм.

— Намерим ли парите, тези хора са ни сигурни клиенти.

— Ще ги намерим — заяви Крейг с глас, изпълнен повече с вяра, отколкото с убеденост. И след малко заяви: — Трябва да успея, разбираш ли?

— Знам.

— Не, не знаеш. За теб това си е просто поредната сделка — промърмори той раздразнено. — Като се издъни, голяма работа, има други, които ще станат. Но аз съм вложил всичко в „Нет коп“. И трябва да успея. Защото алтернативата е… просто няма алтернатива.

— Такъв като теб лесно би си намерил работа — подметнах аз.

— Хм… аз пък мисля, че изобщо не ставам за наемен работник. Скъсах си гъза за Гари Олек. И няма да допусна тази грешка още веднъж.

Гари Олек бе направил десетки милиони с продажбата на софтуерната си компания преди година. Само че техническият гений зад успехите бе Крейг. Олек, благодарение дипломата си на счетоводител, на личния си чар и на финансовия си нюх, беше станал изпълнителен директор и собственик на контролния пакет акции. Крейг бе спечелил малко парици от продажбата, които веднага бе изсипал в „Нет коп“. За разлика от него, Олек обаче бе натрупал състояние.

— Олек ми открадна идеите и забогатя от тях. Комутаторът на „Нет коп“ си е мой и този път аз ще направя парите. И няма да позволя на някаква банка или инвестиционна фирма да ме спре. Разбира се, че „Лукстел“ ще купуват комутатора ни. Не само те, ами и всички шибаняци на пазара. Чуваш ли какво ти казвам?

— Чувам те.

Той се поотпусна.

— Съжалявам, Саймън. Знам, че се опитваш да ми помогнеш. Но всичко се стоварва на моя гръб. И все пак ще намеря парите. И ще продавам шибания комутатор. И ще накарам и „Сиско“, и „3-Ком“ и всички останали копелдаци да забележат „Нет коп“. Не се безпокой.

Но аз се безпокоях. По целия път обратно към Бостън.

 

 

Върнах се в офиса едва късния следобед. Даниел беше излязъл, защото нещо ставало с „Био-уан“. Не бях сигурен къде точно е Джон. Огледах купчината документи, които крещяха за вниманието ми от табличката „Входящи“: „Тетраком“, „Нет коп“, някакъв бивш директор от „Макдоналдс“ с идеята да сложи началото на нова верига кафетерии, предложение за компания, специализирана в търговия по пощата с шведски стоки… всички изискващи време и концентрация.

Извадих папката на „Тетраком“. Сделката се оформяше добре. Даян беше отишла без мен в Синсинати и бе посетила компанията. Бях й казал, че не мога да преспивам в друг град, защото Лиза има нужда от мен, и тя бе показала разбиране.

Занимавах се с конкретната си работа близо четвърт час, когато се появи Джон.

— Човече, казвам ти, тези с постелките са големи образи!

Вдигнах поглед към него.

— Заседание на борда?

— Да. И после сесия по генериране на луди идеи. Беше невъобразимо!

— Защо, какво се случи?

„Националната компания за креватни постелки“ беше боледуващ производител на висококачествени постелки, закупена неотдавна с помощта на „Ревиър“ от Анди Макардъл, специалист по маркетинг. Идеята му беше да преориентира компанията към производството на онова, което американците наричат „комфортери“ — комбинация между щампована постелка и лек юрган за завиване. Арт бе сключил сделката с помощта на Джон и бе вкарал Джон в борда на директорите.

— Помниш ли, че ти разказах за договорите от миналата пролет, които подписаха за изпълнение през есента?

— Да.

— Ами оказа се, че някакъв ненормалник поръчал неколкостотин хиляди юргана с щампи на костенурките нинджа, които сега никой не иска да купува. Складовете са препълнени. Пращят от стока. Голям проблем.

— Така изглежда.

— Та, предложих им значи да се върнат към традиционните юргани с мили сюжети върху тях. Цветя и така нататък.

— Доста радикално.

— Не чак толкова, колкото щурите идеи на Макардъл. Хванал се и направил подробно проучване на вкусовете на несемейните. Установило се, че има голям недостиг на юргани при категорията под трийсет години и заключението му е… — Джон ме погледна въпросително.

— Предавам се.

— Да заложим на голотията.

— На голотията?… Какво значи това?

— Ами не е ли ясно? Да заложим на голите сюжети. Да зарежем костенурките. Ще щамповаме голи женски тела върху юрганите и те ще се разграбват като топъл хляб от всички младежи под трийсетте, на които им е втръснало от цветя или костенурки по завивките. И компанията забогатява.

— Господи! И какво казаха на това?

— Попитаха защо не голи мъже? Защото, нали се сещаш, самотните жени също се завивали.

— А Макардъл?

— Каза, че идеята била интересна и щял да я обмисли внимателно.

— О, боже!

— Да, именно „О, боже“!

— Ще го оставиш ли да го направи? — попитах аз.

— Да, в малък мащаб. Компанията и без това никаква я няма, а на мен ми е любопитно какво ще излезе.

— Каза ли на Арт?

— Няма никакъв смисъл. Той вече е загубил всякакъв интерес към тази сделка. Сега е мое отроче. Чай?

— Благодаря — съгласих се аз и Джон излезе, за да донесе. След две минути се върна с моя чай и кафява мътилка с бяла пяна за себе си.

— Не мислиш ли, че трябва да опиташ нещо по-позитивно? — поинтересувах се аз, когато ми подаде чашата.

— Задавал съм си този въпрос, но не намирам смисъла. Ако компанията се провали, вината си е на Макардъл, а не моя. Иска ми се нещата да си останат такива.

Не бях убеден, че това е правилното отношение, но не възразих.

 

 

Същия следобед дойде да ме посети сержант Махони. Придружаваше го друг детектив, когото той ми представи като служител в щатската полиция, макар да не ми приличаше на такъв. Поканих ги в малката приемна.

— Как се движат нещата? — попитах го аз.

— Бавно, но сигурно. Бавно, но сигурно — натърти той. — За мен това е най-добрият начин.

— Някакви заподозрени? Искам да кажа освен мен.

— На този етап още не сме сигурни. Но има прогрес.

Нямаше никакъв шанс Махони да сподели с мен кой мисли, че е убил Франк, дори да имаше някаква идея. Но бях любопитен да видя как ще реагира на подмятането ми за моето участие в списъка.

— Успяхме да стесним интервала от време, когато е станало убийството на господин Кук. Проверката в телефонната компания показа, че се е обадил на Джон Чалфонт в три и двайсет и четири следобед онази събота. Говорили са около две минути. Господин Чалфонт си спомни разговора. Сега знаем, че в този час той още е бил жив.

— По това време със сигурност си бях тръгнал — казах аз.

— Господин Чалфонт казва, че е позвънил на господин Кук и по-късно. В предния разговор обсъдили някои подробности по сделка, която са движили заедно, и господин Чалфонт искал да му съобщи какво мисли. Господин Кук не вдигнал слушалката и се задействал телефонният секретар. Установихме, че записът е бил направен в четири трийсет и осем.

— Ясно.

— Въпросът ми е къде бяхте между три двайсет и четири и четири трийсет и осем?

— Разхождах се по плажа. Нали ви казах. Впрочем… към четири и трийсет и осем не е изключено вече да съм пътувал за „Нет коп“.

— Да, казахте ни това — съгласи се търпеливо Махони. — Неприятното е, че не успяхме да намерим никой, който да ви е видял там долу. Издирихме двама, които са се разхождали по Шанкс Бийч в събота следобед, но нито един от тях не си спомня да е виждал по плажа някой отговарящ на вашето описание. Същото се отнася и до колата ви, която на всичко отгоре е лесно запомняща се.

— О! — Дявол да го вземе! Как бе възможно никой да не е забелязал моя „Морган“? Тъмнозелена, издължена и ниска, колата ми напомняше за гигантите от 40-те години, макар да бе само на десет.

— Можете ли да се сетите за някой, който ви е видял? Спирахте ли да зареждате например? Влизахте ли в магазин?

— Не — въздъхнах аз. — И съм сигурен, че в будката на входа на плажа нямаше никой…

— Така е, не е имало — потвърди Махони.

— И сте сигурни, че никой не забелязал колата ми? Не мога да се представя как може някой да я е видял и да не я запомни.

— Да, трудно е да си го представим — каза Махони. Сините му очи трепнаха и той се усмихна с вбесяващата си полуусмивка. Явно си мислеше, че ме е притиснал.

— Но аз бях там, сержант.

— Правим всичко, за да намерим потвърждение на това, което ни разказахте, господин Ейот. Сега нещо друго… Според Даниел Хол двамата с него сте обсъждали състоянието на вашия тъст миналата седмица. Вярно ли е това?

— Не — бързо реагирах аз.

— Той казва, че двамата сте дискутирали парите, които господин Кук ще направи от инвестициите на „Ревиър“ в „Био-уан“. — Махони въпросително повдигна вежди, очаквайки от мен да внеса разяснение.

Тогава си спомних разговора.

— О, да, да. Вярно е. Наистина дискутирахме това. Или по-скоро той направи някаква забележка в този дух. Даниел е маниак на тема кой колко пари прави, особено сред партньорите. Мен този въпрос не ме интересува много.

— Не ви интересува значи?

— Точно така.

— Разбрахте ли какво гласи завещанието?

— Да.

— И вероятно сте научили, че съпругата ви е много богата жена?

— Е, ще стане в близко бъдеще — безизразно казах аз.

— И парите й ще ви бъдат доста полезни, нали?

— Не ви разбирам.

— За да продължите съдебния иск на сестра ви. Тя има нужда от петдесет хиляди лири, нали така? С други думи, осемдесет хиляди долара. А вие вече сте загробили много хиляди в това дело. Не е ли истина?

— Истина е — предпазливо се съгласих аз.

— Та колко по-точно сте изхарчили по делото на сестра ви?

— Около четиридесет и пет хиляди лири. На нея й струва към двайсет.

— На заем ли взехте?

— Отчасти. Останалото бяха спестяванията ни.

— И ако не намерите пари, за да обжалвате предишното решение, тези четиридесет и пет хиляди лири могат да бъдат безвъзвратно загубени, нали така?

— Точно така — признах аз.

— Разбрах още, че жена ви е молила господин Кук за заем, за да помогнете на сестра ви.

— Така ми каза тя.

— Но господин Кук й отказал.

— Изглежда. Вижте, не съм я молил да ходи при него. Идеята си беше нейна. И аз разбрах едва когато й е отказал.

Махони ме наблюдаваше внимателно.

— И тогава отидохте да го видите вие?

— Не… искам да кажа да. Но не заради това. Вече ви казах за какво отидох при него. Имахме проблем в работата, който исках да изгладя.

— И не говорихте за парите?

— Не. Всъщност Франк подхвърли няколко думи. Но аз му казах, че парите му не ме интересуват.

— Така ли? Значи господин Кук сам е повдигнал въпроса за заема, а вие му казахте…?

Поех си въздух и си наложих да говоря по-бавно:

— Франк мислеше, че съм отишъл да го моля за парите. Но това не беше моята цел. Казах му го. Казвам го сега и на вас.

— Разбирам — проточи Махони. Помисли малко и продължи: — Колко хубаво, че жена ви ще наследи всички тези пари, нали? Сега ще можете да платите съдебната такса и на адвокатите.

— Не — възразих аз. — Не е толкова хубаво. Бих предпочел Франк да е жив. А сигурен съм, че и Лиза би предпочела това.

— Естествено, господин Ейот, естествено. Е, благодаря ви за съдействието. — Разпитът беше приключил и аз изпратих сержанта и колегата му до асансьорите. Противната му малка усмивчица така и не напусна устните му.

След това ми беше страшно трудно да се съсредоточа. Бях разтревожен. Макар Махони да не ме бе обвинил направо в убийството на Франк, той неуморимо събираше косвени улики срещу мен: никой не ме бе видял на плажа, имах нужда от пари заради делото на Хелън, скарването ми с Франк. Нито един от тези факти не бе разобличителен сам по себе си, но всеки от тях поотделно водеше Махони в посоката, в която бях убеден, че той с охота върви.

Знаех, че ще намери някъде още улики. И започвах сериозно да се безпокоя.

Изглежда, Лиза бе казала на Махони за проблемите на сестра ми. Сигурно не бе видяла нищо лошо в това да му разкаже и най-вероятно бе отговорила откровено на някакъв директен въпрос. Но как ми се искаше да бе премълчала.

Което ми напомни, че смятах да се обадя на Хелън и да й разкажа за завещанието на Франк и готовността на Лиза да й предоставим част от парите, за да плати хонорарите и таксите по обжалването. Но нещо ме спря. Не ми се искаше да й давам надежди преди разследването на Махони да е приключило. Продължавах да смятам, че машината на правораздаването в САЩ ще продължи неумолимия си ход, докато не бъда изцяло оневинен и истинският извършител не бъде разкрит. Но съмненията ми се засилваха. И както се оказа, не без основание.

 

 

Бързах да се прибера у дома преди седем, за да не карам Лиза да чака, ако и тя се е прибрала по-рано, но нея я нямаше. Върна се след девет. Изглеждаше изморена и потисната.

— Нещо за пиене? — попитах я аз.

— Чаша вино би било чудесно. — Тя се тръшна на дивана.

Подадох й чашата.

— Дълъг работен ден.

— А ти какво очакваш? — сопна се тя. — Нямаше ме на работа половината седмица. Не мога да ти опиша колко работа се бе насъбрала.

Избухването й ме сепна, но казах кратко:

— Така е.

— Не си единственият с напрегната работа, нали ме разбираш!

— Добре, знам — опитах се да я успокоя аз. Седнах до нея и сложих ръка върху раменете й.

Тя отпи от виното.

— Съжалявам, Саймън. Просто… просто фирмата е много зле. Парите се свършиха. Даже не бях предполагала колко сме зле. Съгласих се този месец да се откажа от заплатата, но дори това няма да помогне.

Въздъхнах.

— Няма ли откъде да намерите оборотни средства?

— Според Хенри, не. Спасението е да приключим колкото може по-скоро с документирането на изпитанията на ВР56 върху животни. Това ще ни постави в добра позиция пред потенциални инвеститори.

Новините не бяха добри. Лиза бе вложила всичко в своя ВР56. И ако „Бостън пептидс“ фалираше преди лекарството да реализира потенциала си, разочарованието й щеше да бъде трудно за описване.

Пристиснах я до себе си и тя се сгуши под ръката ми. После се разплака.

 

 

На следващата сутрин пристигнах на работа малко по-късно от обичайното. Даниел още не беше дошъл. Поздравих Джон, който преглеждаше „Уолстрийт Джърнал“ и едновременно с това набиваше поничка с боровинково сладко.

— Четиридесет и четири и половина — съобщи той, без да вдига поглед.

— Пълзи нагоре — коментирах аз.

— „Пълзи“ е правилната дума.

Отворих уебстраницата на „Челси“, за да науча подробности по снощния им мач. Интернет е дар от бога за английските футболни запалянковци в Америка. Момчетата отново бяха победили, този път с два на нула.

Джон ме прекъсна:

— Ей, Саймън! Чу ли за „Бостън пептидс“? — Явно искаше да ми съобщи поредната клюка.

— Не, какво се е случило?

— „Био-уан“ ги купуват. Арт и Даниел подготвят сделката от вчера.

Хванах се за главата.

— Не може да бъде!

Джон явно се изненада от реакцията ми:

— Но това ще е добре за Лиза, нали така? Тя има акции на фирмата. А и „Био-уан“ ще дадат на „Бостън пептидс“ средства за разширение на развойната им дейност.

— Лиза никак не харесва „Био-уан“, Джон. — Там, където рисковите инвеститори виждат качване на акциите Лиза виждаше една голяма и лоша биотехнологична компания. За която щеше да се наложи да работи.

Даниел влезе в офиса с торбички под очите и видимо тежко куфарче в ръката.

— Чух за „Бостън пептидс“ — изпреварих го аз. — Джон вече ми каза.

— Добра сделка — каза Даниел, отвори куфарчето и започна да подрежда документите по бюрото си.

— За „Био-уан“.

— И за „Бостън пептидс“. Лекарството е перспективно за лечение на паркинсона, а „Био-уан“ имат мускулите да го изтеглят до пазара.

Въздъхнах. Търговската логика ми бе ясна.

— Презентацията е днес следобед — съобщи Джон. — Идваш ли?

— А ти как мислиш?

— При тях на Кендал Скуеър в два.

— При тях?

Даниел се захили.

— Да. Иневър без притеснение предупреди, че нямал време да идва при нас.

Беше нечувано компании да правят презентации за партньорите на друго място, освен при нас. И обикновено идваха идеално подготвени. Ние се появявахме с малко закъснение или отменяхме срещата. Но в случая с „Био-уан“ балансът на властта отдавна се бе изместил от инвеститор към инвестиран.

— Ти ще ходиш ли? — попитах Даниел.

— Разбира се. Всичките проклети сметки ги направих аз.

— Значи ако има грешки, ще знам към кого да се обърна.

— Само се обади и си покойник — заплаши ме Даниел.

Въпреки признатите си математически способности, той имаше склонността да разменя цифри, така че например 568 понякога се превръщаше в 586. Джон и аз изпитвахме искрено наслаждение да изчакаме възможно най-неудобния момент, за да посочим грешката.

Щях да си държа очите отворени на четири.

— О, Саймън — обади се Даниел, — Арт ме помоли да ти кажа да му се обадиш веднага като дойдеш.

— За „Био-уан“ ли?

— Предполагам.

Арт беше заел обичайната си поза, облегнат в скъпото си кожено директорско кресло. С една ръка притискаше слушалката до ухото си, а с другата лениво поклащаше кутия диетична „Д-р Пепър“. Арт прекарваше на телефона повече време от всички останали партньори на фирмата, взети заедно. Това бе работата, която обожаваше да върши. Говорене вместо мислене. Можеш лесно да си прекараш двайсет и четири часов „работен“ ден на телефона, без да пипнеш нищо и без да вземеш никакво решение.

Показа ми с жест да седна. Кацнах на малкото столче от другата страна на бюрото. Знаех, че няма да си направи труда да свърши разговора по-бързо. Така и стана. Беше внушителен едър мъж, прехвърлил петдесетте, с ниско подстригана сива коса. Тренираше в залата ежедневно и по-голямата част от масата му представляваше мускули, а не тлъстина. Беше служил в морската пехота — факт, който не пропускаше да ми напомня — и все още се държеше като корав пич от филмите.

Гордостта на бюрото му беше фотография на младеж в униформата на един от футболните колежи на Средния запад. Момчето изглеждаше като по-млада, но по-масивна версия на самия Арт. Беше естествено Чък, синът на Арт. Арт се гордееше с него почти толкова, колкото с „Био-уан“.

След десет минути той най-сетне постави слушалката на вилката и каза:

— Предполагам си чул. Купуваме „Бостън пептидс“. — Множественото число означаваше „Био-уан“. Той се идентифицираше толкова тясно с тази компания, че в собствените си очи бе неотличим от нея.

— Поздравления — неутрално казах аз.

— „Био-уан“ е акционерна компания и по тази причина още не сме напълно готови да обявим сделката официално. Освен това преговаряме директно с „Венчър Фърст“ — инвеститорите на „Бостън пептидс“. Управата на „Бостън пептидс“ още не знае за сделката. Следваш ли мисълта ми?

— Но имате нужда от тяхната подкрепа — казах аз, — защото без Хенри Чан „Бостън пептидс“ не струва и пукната пара. — „И не представлява нищо особено без Лиза“ — искаше ми се да добавя.

— О, те няма да съжаляват, напротив. Но засега искаме да ги държим настрана. Така че е крайно важно да не споделяш това с Лиза.

— Разбирам нуждата да се пази в тайна специфична техническа информация, която има отношение към някакви цени — казах аз, — но предполагам няма нищо нередно все пак да съобщя на жена си.

— Не, най-категорично не — заяви Арт и за по-убедително се наведе напред, — особено в конкретния случай. Това не само би било крайно непрофесионално, но ще бъде и проява на нелоялност към фирмата. Обсъдихме ситуацията с Гил и той споделя загрижеността ми.

Преглътнах тежко.

— Добре… Мисля, че разбирам.

Арт се облегна обратно в креслото си.

— Ще се стараем да те държим колкото е възможно по-встрани, но, Саймън, нека не се заблуждаваме — в малка фирма като нашата просто е невъзможно да държиш някого в пълно неведение. Освен това тук не работим по този начин. — И той късо ми се усмихна. — Така че каквото и да чуеш, дръж го за себе си, окей?

— Разбирам — повторих аз. Направи ми впечатление, че не спомена за презентацията този следобед. Добре, щом той не искаше да говори, аз също можех да мълча.

— Добре. И кажи на Даниел да дойде при мен, ако обичаш.

Освободен по този начин, аз си тръгнах.