Майкъл Ридпат
Последна сделка (30)

30.

Регистрирах се в един мотел в покрайнините на Провидънс. Целия ден бях внимавал дали не ме следят, но не бях открил опашка. Вечерях анонимно в евтиния анонимен ресторант и се чувствах в безопасност.

Вече бях почти сигурен, че знам защо е бил убит Франк. Доктор Катаро бе споделил с него загрижеността си по отношение лекарството на „Био-уан“. Франк бе започнал да задава въпроси и някой го бе премахнал. А после бе убил Катаро и Джон. Аз на свой ред бях започнал да питам и се бяха опитали да ме застрелят.

Но кой стоеше зад всичко това? Списъкът от възможни имена бе дълъг, но се оглавяваше от двама: Арт Алтшуле и Томас Иневър. Проблемът беше, че не разполагах с доказателство. А и имах нужда от още информация за ефекта от вземането на неуроксила.

Имаше още една клиника, която можех да посетя. Не бях сигурен къде се лекува леля Зои, но допусках, че е някъде в Бостън. Тя сигурно участваше в изпитанията от фаза три, така че имаше добър шанс нейната клиника да не е сред цитираните в онзи доклад от медицинското списание.

Беше вече късно, но все пак позвъних у тях. Отговори ми Карл. Гласът му беше особен.

— Карл? Саймън Ейот се обажда.

— О, Саймън, как си?

— Извинявам се, че звъня толкова късно…

— Няма нищо, току-що се върнах от болницата.

— Болницата? — Досещах се какво следва. — Леля Зои?

— Да — потвърди с измъчен глас подозренията ми Карл. — Снощи получи инсулт.

— Господи! Как е? Зле ли е?

— Доста зле — изморено каза Карл. — Жива е, но лекарите казват, че инсултът бил масивен. В кома е, но не мислят, че ще излезе от нея. Въпрос на време е…

Обхвана ме вълна от отчаяние. Не знаех какво да кажа. Дори да знаех, едва ли щях да мога да го изрека.

— Саймън… Саймън! Чуваш ли ме?

— Да — прошепнах аз. — Страшно съжалявам, Карл.

Той не ми отговори веднага. След това намери сили да попита:

— Да не става дума за страничния ефект, за който подозираше, Саймън?

Исках да го излъжа, да му кажа, че не знам, да го оставя да си мисли, че нито той, нито аз носим някаква отговорност за инсулта на жена му, но не можех. А и знаех, че скоро и сам щеше да научи.

— Да — потвърдих аз.

— Дявол да го вземе! — избухна Карл. После въздъхна толкова дълбоко, че се чу по телефона. — Трябваше да я спра, нали?

— Ти не си знаел, Карл. Както и аз. Сега знаем, но е твърде късно.

— Да, късно е — каза Карл много уморено.

— Ще те оставя да се опиташ да починеш. Но имам един последен въпрос, ако не възразяваш. В коя клиника ходеше Зои?

Оказа се клиниката на доктор Недърбрук. Първата, която бях посетил днес — онази без инсултите. Когато бяхме разговаряли, доктор Недърбрук едва ли бе знаел какво се е случило със Зои. Но скоро и той щеше да регистрира първия си случай на негативен страничен ефект. Интересно ми беше дали Иневър щеше да игнорира този случай, или щеше да се опита да го скрие.

— Довиждане, Карл. Предай обичта ми на Зои.

— Ще го направя — обеща той и затвори.

Легнах на леглото в мотелската стая.

Поредната жертва за славата на „Био-уан“.

 

 

На следващата сутрин си купих „Уолстрийт Джърнал“ и го прегледах по време на една от онези великолепни американски закуски, на които можеш да разчиташ в евтините крайпътни заведения. По стар навик погледнах колоната с котировки на NASDAQ. Акциите на „Био-уан“ бяха излетели в космоса с деветнайсет долара до ниво шейсет и три!

Потърсих обяснението на главоломния скок. Намерих материала: „Био-уан“ бе обявила подписването на маркетингово споразумение с „Вернер Уилсън“ — огромна фармацевтична компания. „Вернер Уилсън“ щяха да продават „Неуроксил-5“ в Съединените щати, както и „обещаващо ново лекарство срещу Паркинсоновата болест, разработено от Био-уан“. Несъмнено лекарството на Лиза — ВР56. Сделката бе сключена на изключително благоприятни за „Био-уан“ условия, макар да се споменаваше, че ще влезе в сила след успешното приключване на фаза три от клиничните изпитания на неуроксила, което се очакваше към края на следващия март. Следваше да се разбира, че „Неуроксил-5“ ще бъде доставян на лекарите от една от най-големите фармацевтични сили в страната. Аналитиците на Уолстрийт бяха раздухали с охота темата, фондовата борса бе реагирала по очаквания начин и котировката бе излетяла до небето. Само да знаеха…

Довърших закуската си, излязох на паркинга и се качих в малкия бял форд, който ми служеше и за офис. Обадих се на Даниел в „Ревиър“.

— Какво става, Саймън? Откъде се обаждаш?

— На път съм — уклончиво отговорих аз. — Виж, Даниел… Посетих няколко от клиниките, участващи във фаза три на клиничните изпитания. И вече мисля, че Лиза е била права. Има проблем.

— Боже господи! — възкликна Даниел. — Какъв проблем?

— Изглежда доста вероятно, че хората, вземали лекарството в течение на няколко месеца, получават инсулт.

— Ооо… — проточи Даниел. — Това не е никак хубаво.

— Никак.

— Видя ли котировката на „Био-уан“ от тази сутрин? — попита ме той.

— Да, шейсет и три.

— Ако това се разчуе, няма да се задържи дълго там.

— Едва ли. Но дръж това в тайна засега, Даниел. Нямам твърдо доказателство. Имам нужда от пълния комплект данни за клиничните изпитания от фаза две и списък на негативните странични ефекти, наблюдавани досега на фаза три. Сигурно има някакъв начин да се получи цялата тази информация от „Био-уан“. За бога, „Ревиър“ все пак е най-големият им акционер!

— Не знам, Саймън. Познаваш Томас Иневър.

— Важно е, Даниел. Открадни ги, ако трябва. — Мълчание в слушалката. — Даниел!

— Съжалявам, Саймън. Нещата загрубяха. Ти си уволнен. Убиват хора. Идеята да се открадне документация от „Био-уан“ не ми се струва гениална.

— Даниел! Моля те, това е изключително важно.

— Извинявай, Саймън. Трябва да излизам. Дочуване.

И мръсникът му с мръсник прекъсна разговора.

По дяволите! Изглежда, бях възлагал прекомерно много на приятелството с Даниел. Както обикновено, неговата първа грижа бяха собствените му интереси. Копеле!

Не бе станало дума за личния пакет акции на „Био-уан“, който Даниел притежаваше. При шейсет и три долара той сигурно най-сетне бе излязъл на печалба. Бях сигурен, че ще започне да продава. Направеше ли го след онова, което му бях казал, технически погледнато това можеше да се класифицира като злоупотреба с вътрешна информация, което се преследваше от закона, но това си бе негов проблем, не мой. Вече съжалявах, че съм му дал възможност да се измъкне от дупката, а той не бе пожелал да си мръдне пръста, за да ми помогне, но беше късно.

С кой друг можех да говоря? С Арт — изключено по принцип. Това се отнасяше и до Гил. Той съвсем ясно бе показал неудоволствието си от опитите ми да ровя около „Био-уан“. Сигурно щях да се обърна към него, когато разполагах с доказателството, но не и преди. Рави? Не го познавах чак толкова добре, че да разчитам на подкрепата му, а и ми се струваше по-вероятно той да се съобрази с позицията на Гил. А последното, което бях готов да направя в този момент, бе да се обърна за помощ към Даян.

Запалих двигателя и поех на север, към Кеймбридж. Спрях пред блестящата сграда на „Био-уан“. Информацията беше вътре, но как можех да се добера до нея? Бях видял с очите си мерките за сигурност. Нямаше как да ги заобиколя.

И тогава ми хрумна нещо. Обадих се на Крейг и го убедих да се видим следобеда в Марш Хаус.

 

 

Отправих се към Удбридж, напазарувах в Стар Маркет и тръгнах за Марш Хаус. Щеше да бъде върхът на глупостта да се върна в апартамента в Бостън, ако държах да остана жив. Марш Хаус ми изглеждаше подходящо място да се скрия за известно време. Макар че дори там нямаше да съм в пълна безопасност.

Денят беше ясен и хладен. Есенните слънчеви лъчи се отразяваха от жълтото и червеното в блатната трева, така че цялото тресавище сякаш трептеше във въздуха. Потокът долу тихо ромолеше. Не се виждаше никой. Бяхме само белите чапли и аз.

Отключих с ключа на Лиза. Домът си беше както при последното ми идване. Беше студено. Намерих дърва, накладох печката и я запалих. Направих си сандвич — не бях обядвал — и зачаках Крейг. Потопих се с удоволствие в спокойствието на това място.

Не след дълго пристигна и Крейг. Носеше мощен лаптоп и модем. Остави ги на кухненската маса, свърза каквото трябваше и за нула време всичко работеше. Влезе в Интернет и се захвана да търси уебсайта на „Био-уан“.

— Колко време ще отнеме това? — попитах го аз.

— Нямам идея. Часове. Може би дни. Ще видим.

— А ще можеш ли да проникнеш вътре?

— О, да. В „Нет коп“ следим всички нововъведения на хакерите и ги изпробваме в мига на тяхната поява. Само така може да сме сигурни в надеждността на нашия комутатор. Все нещо ще свърши работа и тук.

Седнах до него и се загледах в екрана, докато той ровеше из сайта на „Био-уан“. Забелязах, че си записва адреса на електронната им поща.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попитах го аз.

— Да. Нека подходим към задачата професионално. Значи пица… с повече аншоа. И кафе… истинско и хубаво.

Качих се на колата и запраших към Удбридж за пица. Намерих деликатесен магазин, където предлагаха най-различни видове смляно кафе, така че купих четвърт арабика и се върнах с напазаруваното. Не след дълго от кухнята се разнесе ароматът на голямо количество аншоа и прясно сварено силно кафе.

— Как върви? — с надежда го попитах аз.

— Струва ми се, че напипвам възможност за проникване — отговори ми той. — Доколкото схващам, между „Био-уан“ и „Бостън пептидс“ има новоустановена връзка, нали така?

— Да, „Био-уан“ ги купи съвсем наскоро.

— Отлично. Това дава надежди, че още не са изчистили всичко около връзката. Би ми помогнало, ако имам паролата на някой в мрежата на „Бостън пептидс“ — каза Крейг. — Случайно да ти е известна паролата на Лиза?

— Не. Мога да дам някои предположения. Но нея сигурно са я извадили от списъка на потребителите с достъп.

— Най-вероятно — съгласи се Крейг. — Друг?

— Я почакай.

Позвъних на Кели. Не й стана приятно, че й се обаждам.

— Не трябва да ме търсиш на работа — сряза ме тя шепнешком.

— Кели, трябва ми паролата ти за достъп до компютърната ви мрежа.

— Ти луд ли си?

— Говоря сериозно. Вече съм сигурен, че Лиза е била права за неуроксила. Но за да се уверя, трябва да вляза в базата данни на „Био-уан“. За делта ми трябва твоята парола.

— Но аз нямам достъп до тези данни. Те се обработват само в отдел „Клинични изпитания“.

— Не се безпокой за това. Трябва да започнем отнякъде.

— Не мога, Саймън. Ще ме изхвърлят.

— Кели, умират хора!

Мълчание.

— Добре, но… но малко ми е неудобно.

— От мен?!

— Да, „леонардодикаприо“ — слято в една дума с малки букви.

— Аха, сега те разбирам. — В този момент Крейг ми подаде листче, на което беше написал нещо. — Момент… аха… и опитай се да влизаш колкото може по-малко в системата през следващите двайсет и четири часа.

— Добре — въздъхна примирено тя.

— Чудесно! — възкликна ентусиазирано Крейг. — Сега ще мога да се включа към мрежата на „Био-уан“, създавайки впечатлението, че съм машина на „Бостън пептидс“.

— И компютърът на „Био-уан“ няма да разбере измамата?

— При нормални обстоятелства би трябвало да разбере. Но с помощта на една от програмите, които съм взел, ще анализирам заглавната част на пакетите, които се обменят, и ще разбера какви идентификатори използва мрежата на „Бостън пептидс“. Ще сглобя моите пакети с тази заглавна част и така системата на „Био-уан“ ще възприема потока данни от мен като постъпващ от „Бостън пептидс“ и ще ми изпрати потвърждение за право на достъп. После ще трябва да засипя сървъра на „Бостън пептидс“ с огромен обем данни, така че да не получат очакваното заключително потвърждение на компютъра на „Бостън пептидс“, което е последният елемент в установяването на протокола, така че там няма да разберат, че нещо не е редно.

— И колко време може да отнеме това?

— С моята програма около минута — усмихна се Крейг. — Стой и гледай.

Ръцете му полетяха по клавиатурата и той със замах натисна клавиша Enter за въвеждане на командния ред. Чух модема да изписуква набирането на номера, екранът се изпълни с безсмислена комбинация от странни символи, последвани от няколко реда със съобщения на английски, които не ми говореха нищо. След около минута всичко застина.

— Вътре сме! — извика възбудено Крейг.

— Впечатлен съм — признах аз.

— О, едва започваме, но поне сме където трябва. Така-а… нека първо се захванем с електронната поща на любимия на всички ни Иневър…

Отне му известно време, но в крайна сметка видях на екрана списък от съобщенията в пощенската кутия на Иневър. Отворихме няколко напосоки. Иневър явно не беше от големите писачи на електронна поща. Посланията му бяха стегнати, дори груби. Този човек можеше да изложи дори обикновено искане по-скоро като заповед, отколкото като молба.

— Добре, кои ти трябват?

Бяха стотици.

— Не мога да кажа, без да ги прегледам едно по едно — поклатих глава аз.

— Хубаво, тогава ще изтеглим всички.

Крейг започна да копира цялата пощенска кутия на Иневър от сървъра на „Био-уан“ в Кеймбридж в компютъра на „Нет коп“ в Уелсли, като даваше нужните команди от кухненската маса в Марш Хаус.

Когато приключи — а това не му отне дълго — той доволно потри ръце.

— Сега да се захванем с отдела за „Клинични изпитания“.

Помолих го да потърси данните от фаза две на клиничните изпитания с „Неуроксил-5“, както и предварителните резултати от фаза три. Оказа се трудно. След два часа непрекъсната работа той реши да си почине малко.

— Това ще е доста по-сложно — каза той и си наля чаша кафе. — Базата данни е много по-сериозно защитена от пощенската кутия на Иневър.

— Тези данни наистина ми трябват — извинително казах аз.

— Ще се добера до тях.

Четири часа по-късно още не бе успял. Наближаваше полунощ. Бях адски изморен, но се считах морално задължен да стоя буден и да се въртя наоколо.

— Мамка му! — извика Крейг. — Не мога да повярвам!

— Не става, а?

Крейг разтри очи.

— Копелетата си разбират от работата.

Прозях се.

— Виж, Крейг. Видях, че направи каквото можеше, и съм ти благодарен. Да се откажем, а?

— Ти чуваш ли се? — възмути се Крейг. — Няма да спра, докато не ти намеря тези данни.

— Да не исках да стоиш буден цяла нощ?

— Вероятно — каза Крейг и се усмихна. — Правил съм го и преди. И то много пъти. Но ти си лягай.

— Не, ще остана с теб.

— Саймън, ще ти се откачи долната челюст. Не мисли, че ако слушам прозевките ти до ухото си, това много ми помага. Повярвай ми, легни си.

Беше прав. Бях изморен и безполезен. Може би ако дремнех, на сутринта щях да съм способен наистина да помогна с нещо.

— Благодаря, Крейг. Лека нощ. Но ме събуди, ако ти потрябва нещо.

Легнах си разочарован. Бях възлагал големи надежди, че Крейг ще може да ми достави тази информация — суровите необработени данни, които щяха да докажат, че лекарството е опасно и че някой се опитва да скрие голям проблем.

Заспах с очакването, че скоро ще се събудя от триумфалния вик на Крейг, но следващото, което чух, бе сигналът на електронния будилник. Беше шест и половина сутринта. Облякох се и слязох долу. Крейг ожесточено тракаше по клавиатурата.

— Лошо, а?

Крейг се обърна към мен.

— Наистина. — Не ми се строи изморен, но видях, че е бесен.

— И така цяла нощ?

— В три излязох да се поразходя. Не помогна.

— Сега ще ти приготвя закуска. Тост?

— Да — отговори Крейг, стана и се протегна.

— Благодаря ти за упоритостта.

Разчистихме място на масата, седнахме и закусихме. Естествено, с много кафе. Крейг дъвчеше шумно, но погледът му беше зареян. Виждах, че е потънал в загадката, която се опитваше да разреши. След съня и кафето се почувствах съвсем бодър. Тъмнината навън бавно отстъпваше пред зората над тресавището.

— Не се притеснявай, Крейг — опитах се да го успокоя аз, — може нещо да излезе от пощата на Иневър. Може някой да му е пратил интересни данни.

Крейг застина като поразен от гръм. Ръката му с чашата трепна и по бузата му потече струйка кафе.

— Точно това е! — изкрещя той, блъсна чинията пред себе си, скочи като тигър към клавиатурата и бясно затрака по нея.

— Какво правиш? — изненадах се на реакцията му аз.

— Съставям писмо от името на Иневър, с което искам от „Клинични изпитания“ данните. Те ще ни ги изпратят. А ние ще ги прочетем.

След няколко секунди писмото беше изпратено. Все още беше рано. Трябваше да почакаме някой в отдел „Клинични изпитания“ да дойде на работа, да отвори новополучената поща, да събере данните и да направи нещо с тях.

Седяхме пред екрана и чакахме.

В 8:33 една от иконките на екрана замига, сигнализирайки постъпила поща. Отворихме съобщението.

Доктор Иневър,

Приложено Ви изпращаме обобщена справка за данните, които ни поискахте. Може ли да Ви изпратя разпечатка на останалото, или държите да получите електронната таблица на файл?

Джед

Към пощата бе приложена голяма електронна таблица. Изглеждаше доста изчерпателна.

— Добре, мисля, че искаме и останалото, нали? — намигна ми Крейг, докато подготвяше отговора.

Изпратихме посланието и зачакахме. Само че не пристигна нищо. Вместо това на екрана проблесна надпис „Съобщението е изпратено“.

— Какво съобщение? — недоумяващо погледнах аз Крейг.

Вместо отговор той прегледа съдържанието на файла „Изпратени съобщения“. Виждаше се, че последното съобщение до отдела е от Иневър с получател Джед.

Джед,

Какви са тези данни? Не съм ти ги искал. Кой ти каза да ми ги изпратиш?

Иневър

— О-о… — каза Крейг, — май е време да се изпаряваме.

Той бързо копира съобщението от Джед заедно с приложената към него електронна таблица и се изключи от мрежата на „Био-уан“.

— Ще разберат ли, че сме били вътре? — обезпокоено попитах аз.

— Надявам се, не — въздъхна Крейг. — Но не бих рискувал да се включвам пак.

— Няма нужда. Сигурен съм, че онова, с което разполагаме, ще свърши работа.

Крейг се протегна и започна да прибира лаптопа и парчетата хартия, на които бе драскал цяла нощ.

— У дома ли се прибираш? — попитах аз.

— О, не. Ако вече не мога да изкарам една безсънна нощ пред компютъра, едва ли имам правото да управлявам цяла компания.

— Още веднъж ти благодаря за безценната помощ.

— Няма проблем — каза той и на прага се обърна към мен. — Гледай да останеш жив.

 

 

Залових се с данните от „Био-уан“ веднага — използвах моя лаптоп. Крейг ми бе дал парола за достъп до мрежата на „Нет коп“ по всяко време и от всяко място.

Информацията бе необозрима. Много от съобщенията в електронната пощенска кутия на Иневър имаха големи по обем приложения. Към всичко това разполагах и с обобщената справка на „Клинични изпитания“: електронна таблица с колони, натъпкани с числа. Ако това бяха обобщените резултати, любопитно какво ли щяха да представляват суровите данни. Информацията явно бе изчерпателна, само че не разбирах по-голямата част от нея. Трябваше да размишлявам над значението на всеки отделен документ. Това бе информация за специалист. За човек, който щеше да погледне, да отсее несъщественото с един поглед, да извлече интересното и значимото и да анализира за какво става дума.

Време беше да се видя с Лиза.

Бях отлагал физическата ни среща до момента, когато щях да разполагам с нещо конкретно, с доказателство, че не съм се променил, че още съм човекът, за когото се е омъжила, че не съм убил баща й. Освен това имах нужда от помощта й, ако исках да предотвратя смъртта на други невинни жертви на болестта на Алцхаймер.

Перспективата ме възбуждаше, но едновременно с това ме и плашеше. Бях уверен в способността си да убедя старата Лиза, че съм невинен, особено с целия този материал в ръцете си. Старата да, но новата — онази Лиза, която ми бе обърнала гръб, която бе изживяла тежък стрес след смъртта на баща си и която се бе постарала да види в мен виновния за всичко? Не, по отношение на тази Лиза не бях толкова сигурен.

От разговора с Кели бях научил, че странното й поведение донякъде се обяснява с вземането на ВР56. Не само донякъде, може би в по-голямата си част. Ако бе спряла лекарството след преместването си в Калифорния, може би щеше да чуе гласа на разума.

Оставаше ми да се надявам.

Написах бележка от една страница, запечатах я в плик, събрах си багажа и излязох. Отидох с форда до летището и го оставих на паркинга. Имаше свободни места за следващия полет до Сан Франциско, така че два часа по-късно вече бях във въздуха.