Майкъл Ридпат
Последна сделка (19)

19.

— Виждали ли сте някога това?

Махони държеше сребристосив револвер. Никога не го бях виждал. Но не казах нищо.

Намирахме се в офиса на областния прокурор в Салем. Махони този път бе подходил към разпита съвсем официално и аз бях упражнил правото си да бъда разпитван в присъствието на Гарднър Филипс. Махони бе повикал подкрепления в лицето на помощник-прокурора, в случая Памела Лайзър. Беше делово облечена блондинка в края на трийсетте. Когато ни представиха, й стиснах ръката и й се усмихнах, но тя не реагира на усмивката ми.

Гарднър Филипс изрично бе настоял да не казвам нищо. Наблюдаваше Махони като ястреб и чакаше най-малкия повод да се заяде с него. Изглеждаше безкрайно компетентен и уверен в способността си да удържи нещата под контрол. И все пак ми се стори странно, че по време на припрения ни разговор преди разпита не бе проявил и най-нищожен интерес към опитите ми да го уверя, че съм напълно невинен. Интересуваше го единствено с какви веществени доказателства разполага полицията и как се е сдобила с тях.

— „Смит енд Уесън“, триста петдесет и седем, „Магнум“. Използван е да бъде убит Франк Кук.

Никаква реакция.

— Знаете ли къде го намерихме?

Естествено, че знаех. Бях ги видял да го търсят. Но отново не отговорих.

— Беше в този пластмасов плик. — И Махони вдигна измачкан плик с надпис „Бутс“. — Познавате ли го? Според мен е от веригата магазини „Бутс“.

Без отговор.

— Намерихме този плик заедно с револвера в него в Бейзин до Еспланадата. Редом с маршрута, по който вашата съпруга прави сутрешния си крос. Как според вас е попаднал там?

Никакъв отговор.

— Хвърлила го е, нали така?

Мълчание.

— Разполагаме със свидетел, който я е видял да изтичва от вашата улица, носейки нещо тежко, увито в пластмасов плик. Друг свидетел я е видял да тича обратно към вашия блок, идвайки откъм реката, но този път не е носила нищо.

Звучеше доста уличаващо.

Махони продължи, трупайки улика върху улика срещу мен. Теорията му изглеждаше напълно логична. Между мен и Франк са съществували противоречия, появило се е напрежение по повод държането му към мен на работа, свързано с пари и с безпокойството, че изневерявам на дъщеря му. Имал съм нужда от парите, за да помогна на сестра ми да обжалва решението по делото, което е завела. Благодарение успеха на „Био-уан“ съм бил сигурен, че Франк „струва“ поне няколко милиона. Отишъл съм в Марш Хаус, скарал съм се с него и съм го застрелял. Скрил съм оръжието, но Лиза го е намерила. Излязла на крос с плика и го хвърлила в реката преди полицията да може да претърси апартамента ни втори път. Несъмнено се е опитала да ме защити, но разстроена от онова, което била намерила, решила, че повече не може да живее с мен под един покрив. Затова ме напуснала.

Искаше ми се да му кажа, че интерпретира събитията по превратен начин. Или поне част от тях. Но вярвах на Гарднър Филипс и не обелих дума. Помощник областната прокурорка ни наблюдаваше и не я забелязах да мига. Макар и тя като мен да не каза нищо, и Махони, и Филипс бяха видимо респектирани от присъствието й.

Накрая разпитът приключи и ме изведоха в коридора. Още не бях арестуван и технически погледнато, можех да си вървя, но Гарднър Филипс искаше да размени няколко думи с Памела Лайзър. Чаках го отвън и изведнъж видях Лиза в компанията на мъж на средна възраст в костюм.

Тя се обърна. За момент се изненада, че ме вижда, но не ми се усмихна.

Тръгнах към нея.

— Лиза…

Усетих някой да ме хваща предупредително за лакътя. Беше Гарднър Филипс, който ме дръпна настрани.

— Но…

— Нали не вярваш, че срещата ви тук е случайност? — попита ме той. — Най-доброто, което можеш да направиш, е да не й казваш нищо, особено тук. Тя си има адвокат. Аз ще говоря с него.

Подчиних се. Тя ме гледаше… безизразно, сякаш бях човек, когото не познава. Подейства ми потискащо.

Вкараха ме в малка стая за разпити с голи стени, маса и два стола, докато Филипс отиде да разговаря с помощник прокурорката.

Разговорът му се проточи. Бях изплашен. Затворен в тази стая, теоретично свободен да си тръгна когато пожелая, аз физически чувствах свободата малко по малко да ми се изплъзва. Знаех, че този процес вече е започнал. Арестът ми сигурно бе въпрос на време. После идваше ред на затвора, делото, подивяването на медиите. Дори да не ме намереха за виновен, животът ми вероятно щеше да се промени завинаги. А ако ме осъдеха?

Бях доволен, че Лиза бе стояла досега на моя страна. Но тя бе единствената, с която жадувах да разговарям по случилото се, единствената, на която се бях научил да се доверявам през последните две години. Ако знаех със сигурност, че още е на моя страна, всичко това щеше да е много по-лесно поносимо. Но не можех да бъда сигурен. Колебанието й да помогне на полицията се дължеше не на пълната й вяра в мен, а по-скоро на остатъците от лоялността й, както и на съмненията във виновността ми.

Гарднър Филипс най-сетне се появи.

— Разговарях с помощник прокурорката — информира ме той. — Не разполагат с достатъчно улики, за да те арестуват. Много трудно ще свържат револвера с теб, ако ти и Лиза си мълчите. Можем да се справим със свидетелите, видели Лиза: в тъмното всеки джогър прилича на останалите. Но нещата са на ръба. Ситуацията е критична. Съгласих се от твое име, че доброволно ще им предадеш паспорта си и че сам ще те заведа, ако решат да те арестуват. Това означава, че трябва по всяко време да знам къде се намираш.

— Успя ли да говориш с адвоката на Лиза?

— Да. Тя се е позовала на Петата поправка, което означава, че е избрала да не дава показания, за да не се уличи сама. За щастие, по този начин не може да свидетелства и срещу теб.

— И какво следва?

— Полицията ще продължи да търси улики срещу теб. И повярвай ми, ще направят всичко по силите си. Можем само да се надяваме, че няма да открият нищо инкриминиращо.

— Няма.

Филипс не обърна внимание на думите ми. Имах неприятното усещане, че не изключва възможността аз да съм убил Франк. А може и изобщо да не го бе грижа. Безразличието му беше влудяващо. Най-много от всичко на света имах нужда някой да повярва, че съм невинен. Само Гил бе отишъл толкова далеч. И Даян.

Докато следвах Филипс към кабинета на Памела Лайзър, Махони мрачно ни гледаше.

— Пак ще се видим тук — подхвърли ми той.

Когато излязох под яркото есенно слънце, бях изненадан от присъствието на групичка репортери, дошли да ме видят лично. Имаше и две големи телевизионни камери.

— Саймън, имаш ли минутка?

— Господин Ейот?

— Вие ли убихте Франк Кук, господин Ейот?

— Не знам кой ги е информирал — прошепна Филипс с ъгълчето на устата си. — Не разговаряй с никого. — Той решително си проби с лакти път през тълпата, повтаряйки машинално: — Моят клиент няма коментар — докато накрая не стигнахме при колата му. Натика ме в нея и след секунди вече бяхме на път. Когато забави пред светофара, той се обърна към мен. — Справи се добре.

— И ти.

Коментарът ми го накара да се поусмихне.

— Пами Лайзър не се е отказала съвсем, още по-малко Махони. Предполагам, че в близко бъдеще често ще се виждаме с единия или другия.

— Мислиш ли, че ще ме арестуват?

— Ако намерят нови улики — със сигурност. Не можах да ги убедя, че си невинен. Успях само да им докажа, че не разполагат с достатъчно уличаващ материал, за да те арестуват.

— А ако ме арестуват, ще ми дадат ли възможност да изляза под гаранция?

— Ще поискаме това, разбира се. Но в този случай няма голям шанс да ти разрешат.

— Значи ще трябва да лежа в затвора до делото?

— Точно така.

Изведнъж изстинах. Думата „затвор“ ме плашеше.

— Бих искал да мога да докажа, че не съм го направил.

Филипс се усмихна.

— Това не е необходимо. Единствената ни цел е да докажем, че има достатъчно съмнение в твоята виновност.

Загледах се през прозореца към бензиностанции и пазарни комплекси. „За теб това може да е единствената цел — помислих си. — Но «достатъчно съмнение» не е достатъчно добре за мен.“ Бях невинен и ми бе нужно всички да знаят това. И най-вече исках да го знае Лиза.

 

 

Същата вечер се видях по телевизията. Гледал ме е, предполагам, цял Бостън. Видях и разговора с Памела Лайзър. Тя спомена, че до няколко дни със сигурност щяло да има арест. А един помощник областен прокурор няма да заяви подобно нещо, ако не е сигурен в себе си.

Гарднър Филипс ми бе казал, че ако ме арестуват, ще трябва да изчакам делото в затвора. Предполагам ставаше дума за местния затвор, в отделението за предварително задържане. Мислех си, че ще мога да го изживея, ако, разбира се, ме чакаше освобождаване. Безпокоеше ме другата възможност. Какво щеше да се случи, ако ме намереха за виновен и ме изпратеха в един от онези затвори с повишени мерки за сигурност, където излежаваха присъди осъдените затворници? Американските затвори ме плашеха до смърт. Бях гледал различни филми и бях чел статии в списания. Лишенията по време на строевата ми подготовка в Сандхърст щяха да бъдат нищо в сравнение с онова, което ме очакваше там. В общество, съставено от банди на убийци, в което насилието, наркотиците, изнасилванията и самоубийствата са ежедневие, аз щях от самото начало да изпъквам като лесна жертва.

Попаднех ли там, щях да прекарам остатъка от младостта си, а изглежда, и значителна част от средната си възраст зад решетките. Всичко, към което се бях стремил, всичко, заради което живеех, щеше да отиде по дяволите. Лиза, кариерата ми, житейският опит, който ми предстоеше да натрупам. Край… завинаги.

Легнах си напълно нещастен и за пръв път в живота си — обладан от страх.

 

 

Като ме видя на следващата сутрин, Даниел се направи на изненадан.

— Ха… значи си успял да избягаш? Но не трябваше ли да запрашиш към Боливия или някоя друга от тези страни? Полицаите у нас са умни, да знаеш. Вероятно ще те намерят тук.

— Пуснаха ме — късо казах аз.

— Защо?

— Технически проблеми с веществените доказателства. Не разполагат с достатъчно, за да ме арестуват.

— Значи подозрението още не е свалено от теб?

— Далеч съм от това — неволно въздъхнах аз. — Вече сериозно ме спохожда мисълта, че мога да свърша в затвора.

— И какво? Там ще си много добре. Едро момче си. Ще имаш маса нови приятели.

— Да — казах аз. — Тревожа се, Даниел.

За момент и той стана сериозен.

— Знам. Е, късмет. Ще имаш нужда от него. — После ми хвърли един брой на „Глоуб“. — Видя ли си това?

Видях образа си на четвърта страница. Имаше и снимка на Франк.

Полицията получава помощ в разследване убийството на Франк Кук от човек, идентифициран като господин Саймън Ейот, 29-годишен, британски гражданин, който е бил зет на м-р Кук и негов колега в инвестиционната фирма „Ревиър Партнърс“.

Статията беше бедна на подробности и богата на предположения.

Оказа се, че не само Даниел е прочел този материал. След около половин час телефонът ми иззвъня. Беше Кони, за да ми каже, че Гил иска да ме види.

Той седеше зад масивното си писалище на фона на небостъргачите във Финансовия квартал. Изглеждаше мрачен. Пред него лежеше разтворен броят на „Глуоб“.

— Чух, че са те освободили, но не очаквах да те видя толкова скоро тук.

— Имам много работа — обясних аз. — А и това ми помага да не се замислям върху нещата.

— Това вече никак не изглежда добре, Саймън — каза той и кимна към вестника. — Нито за теб, още по-малко за „Ревиър“. Освен това научих, че снощи са те показали и по телевизията.

— Вярно е.

— Говорих с Гарднър Филипс. Попитах го дали вярва, че си невинен.

— И какво ти отговори?

— Каза, че полагал специални усилия да не си задава този въпрос.

— Той е добър адвокат.

— Питах те веднъж, но трябва да те попитам пак. Си ли? — Беше се навел напред. Очите му бяха като малки топчета зад дебелите лещи.

— Невинен?

— Да.

— Да — отговорих аз. Гледах го право в очите. — Никога не съм виждал онзи револвер. Не съм убил Франк Кук.

Гил въздъхна. Изглеждаше изморен.

— Добре. Трябва да вярвам на собствената си преценка. Заставам зад теб и ще направя необходимото и останалите от фирмата да последват примера ми. Но направи каквото можеш името ти повече да не се появява в пресата.

— Повярвай ми, ще се постарая.

— Добре. — Той зачака да изляза.

Направих го със смесени чувства. От една страна, очевидните му съмнения ми бяха неприятни. От друга, той винаги се бе държал коректно с мен. Имиджът на „Ревиър“ беше най-важното за него, а аз го бях опетнил. Уликите срещу мен изглеждаха застрашителни, но той бе намерил моралните сили да ме подкрепи. Беше поставил лоялността си пред своите служители, вярата си в мен и в своите инстинкти, пред онова, което рационално погледнато бе в интерес на фирмата — имах предвид да ме изостави. Бях му благодарен. Не исках да го разочаровам.

 

 

Обядвах, приключих инвестиционния меморандум и раздадох по едно копие от него на партньорите. След това казах на Джон, че излизам по служба и няма да се върна, и взех такси до апартамента. Лиза имаше ключ от къщата на баща си и го държеше в малка купа на перваза над камината. Взех го, отидох пешком до гаража на Бримър стрийт и потеглих с моргана към сцената на местопрестъплението.

Марш Хаус се издигаше самотно под събиращите се в небето дъждовни облаци. Откъм морето духаше силен вятър, огъваше блатната трева и клатеше до счупване дърветата зад къщата. Всичко изглеждаше както последния път, когато го бях видял — деня, когато аз и Лиза бяхме открили трупа на Франк. С изключение на мерцедеса, изглежда, прибран от полицията. Криминолозите бяха приключили с огледа си, жълтата ограждаща лента беше махната и сега къщата стоеше празна и самотна. Запитах се какво ли смята да прави с нея Лиза. Щеше ли да я запази като скъп спомен от баща си, или щеше да се отърве от нея, за да не й напомня за смъртта му?

Влязох. Бях с ръкавици. Предполагах, че полицията вече е приключила, но не исках да им оставям нови отпечатъци, ако размислят и дойдат пак. Бях доста неспокоен. Последното нещо, от което имах нужда, бе някой да ме види тук и да си направи погрешни изводи. Но още по-опасно бе да си стоя у дома и да не предприемам нищо.

Вътре беше студено. И мъртвешки тихо — дори големият часовник с махало до стената на дневната беше спрял. Във въздуха се долавяше миризма на застояло, а повърхността на повечето мебели вече бе покрита с тънък слой прах. На дъсчения под, там където бе лежало тялото на Франк, се виждаха едва доловими следи от одраскване. Макар всичко да изглеждаше напълно нормално, имах чувството, че всеки предмет е бил вдиган и внимателно оставян точно на същото място.

Повечето от принадлежностите на Франк си бяха тук. Книги, списания, фотографиите на Лиза и Еди, дори снимка от собствената му сватба. До любимия охлузен люлеещ се стол имаше масичка, на която бяха оставени две книги: за птиците от Роджър Тори Питърсън и за „Досиетата X“. На стените висяха морски акварели и картини с птици. Приближих се до бюрото му. Чекмеджетата бяха изпразнени. Нямаше никакви документи, нито бележник или дневник, който би могъл да ми подскаже какви мисли го бяха вълнували непосредствено преди смъртта му. Само шарената кутия за моливи, подарена му от Лиза в детските й години, покрита с вездесъщия прах. Никаква следа от работата му в „Ревиър“.

Изкачих се по стълбите. Постелките на леглата бяха свалени. И тук нямаше следа от документи. През прозореца на спалнята виждах облаците над тресавището да стават все по-черни и по-гъсти.

Опитах се да си представя как ли бе изглеждала тази къща преди двайсетина години, огласяна от детски викове и обитавана от истинско семейство, дошло тук за уикенда: малката Лиза и по-големият Еди тичат нагоре-надолу по стълбите, играят на верандата, връщат се след плуване по дъсчената пътека над тресавището с мокри коси, изморени и с потъмняла кожа. Но през последните петнайсет години тази къща се бе превърнала в убежището на Франк. Това бе мястото, където той бе идвал, за да бъде сам, винаги когато му се бе приисквало. Прекрасно, тихо място. Не можех да разбера защо се бе отказал да има семейство. Знаех, че обича децата си. И ги обичаше поне колкото майка им. Тази загадка не бе дала мира на Лиза, загадка, която не бе по силите ми да разгадая.

Докато слизах по стълбището, нещо привлече погледа ми. Беше една от химикалките в шарената кутия за моливи. Бях я виждал някъде на друго място. Взех я. Беше си обикновена кафява химикалка с фирмен знак във формата на жълъд и надпис ОУКУД АНАЛИТИКС с удебелени златни букви по дължината.

Завъртях я в пръстите си, помъчих се да си спомня откъде я познавам. Не можах да се сетя.

Огледах се за последен път, излязох от къщата и внимателно затворих вратата.

Седнах в колата и се изкачих по черния път, който извеждаше до шосето. Облаците ме затиснаха и започна да вали. По пътя имаше няколко къщи, сгушени между дърветата, с изглед към тресавището. Повечето бяха обитавани само през лятото. Нито една не предлагаше пряка видимост точно към Марш Хаус, но ми беше интересно дали някой от обитателите не беше видял нещо по-особено в деня на смъртта на Франк.

Първата, пред която спрях, изглеждаше вече зазимена. Втората бе най-обикновена дъсчена колиба. Охраняваше я грамаден форд — същият, с който едва не се бях сблъскал онзи фатален ден. Спрях отпред, слязох и изтичах до вратата. Почуках. Вече валеше проливен дъжд.

Вратата се открехна. Познах във възрастната жена шофьорката на форда. Беше повече от ясно, че и тя ме е познала.

— Добър ден — поздравих я аз с най-учтивия си английски акцент. — Казвам се Саймън Ейот. Бих ли могъл да ви задам няколко въпроса?

— Отлично знам кой сте — каза жената. В погледа й се четеше смес от страх и решителност. — Снощи ви видях по телевизията. И няма да отговарям на въпросите ви.

Понечи да затвори вратата. Вече бях вир-вода. Сложих крак, за да й попреча.

— Просто исках да…

— Оставете ме да затворя или ще извикам полицията! — остро извика тя.

Осъзнах, че съм на път да си навлека голяма неприятност, и се дръпнах. Тя затръшна вратата и чух завъртането на ключа. Втурнах се обратно към колата и продължих нагоре по черния път.

Следващите две къщи бяха необитаеми, но третата показваше признаци на живот. Отпред бе паркирана малка кола, а в мрака блещукаха светлинки.

За втори път смело излязох под дъжда и почуках на вратата.

Този път ми отвори приятно изглеждаща жена на средна възраст. Леко прошарената й коса беше прибрана назад. Напомняше ми по някакъв начин смелите малки дами, които виждаме из розовите градини и пътищата на Англия.

— Да? — попита тя с глас, пълен със съмнение.

— Здравейте. Аз съм Саймън Ейот, зет на Франк Кук. Познавахте ли Франк Кук? Той живееше в Марш Хаус, долу в края на пътя.

— О, да, разбира се, че го познавах. Не много добре. Каква ужасна смърт! И вие сте зет му? Какъв удар за вас!

Усмихнах й се.

— Питам се дали ще се съгласите да ви задам няколко въпроса. Може ли да вляза?

Тя ме пусна и ме въведе в просторна дневна с великолепен изглед през дърветата към тресавището. Марш Хаус не се виждаше оттук, но с лека паника осъзнах, че изгледът е точно към края на пътеката долу при ручея и пристана, където аз и Лиза се бяхме любили преди… хиляда години.

— Кафе? Току-що сварено.

Приех с благодарност и след малко вече топлех пръсти около димящата чаша. Седнах на стария диван. Мебелировката включваше само най-необходимото, без никакъв лукс, но стаята бе чиста, топла и безкрайно уютна.

— Англичанин сте, нали?

— Да. Аз съм съпругът на Лиза. Познавате ли я?

— Долових акцента ви. Да, познавам Лиза. Виждала съм я много пъти. Купихме това място преди десет години. Съпругът ми работи в Бостън, но аз обичам да съм тук, особено през есента. Рисувам по малко.

Огледах стените и видях няколко доста прилични пейзажа от познати дори и на мен места.

— Чудесни са. Харесват ми — искрено казах аз.

— Благодаря. Между другото, казвам се Нанси Бауман. Сега кажете с какво мога да ви помогна.

— Исках да се поинтересувам за деня на убийството. Може би сте видели нещо, което ви е направило впечатление.

— Полицията ми зададе същия въпрос — отговори тя. — Всъщност защо имам впечатлението, че са заловили убиеца?

Нанси Бауман ми изглеждаше честна, готова да услужи жена. Харесвах я. Реших да поема риска и да й кажа цялата истина.

— Така мислят те. Но се оказа, че са заловили не когото трябва. Знам със сигурност това, защото става дума за мен.

— За вас? — Очите й се разшириха.

— За съжаление, да. И точно по тази причина искам да поговоря с вас. Защото искам да докажа, че не съм убил тъст си.

Жената ме изгледа объркано, сякаш обмисляше дали да не ме изхвърли навън. Стоя така, вперила в мен проницателния си поглед няколко секунди, неспособна да прецени. След това реши да ми повярва.

— О… разбирам. Добре, да видим как бих могла да ви помогна. Онзи уикенд бяхме тук със съпруга ми. Аз обичам да се разхождам из тресавището и често минавам покрай Марш Хаус. Ред предпочита да си стои у дома.

— Видяхте ли някого?

— Както казах на полицията, видях един странен човек, и то два пъти онзи уикенд. Стори ми се, че е някакъв фотограф, а може да е бил от онези, които обичат да наблюдават птици. Видях го на пътя там, а след това долу зад Марш Хаус. Като че ли чакаше появата на някаква специална птица. Носеше скъп на външен вид фотоапарат.

— Как изглеждаше?

— Млад. Към трийсетте, доколкото мога да преценя. Нисък, но як, ако разбирате какво имам предвид. Не дебел, а широкоплещест.

— Разбирам. А как беше облечен?

— По тениска и дънки. Помислих си, че трябва да му е студено така по тениска, но той изглеждаше корав човек.

— Виждали ли сте го и по-рано?

— Не, само онзи уикенд.

— И казахте всичко това на полицията?

Тя кимна.

— О, да. Стори ми се, че доста се заинтересуваха.

— Сигурно. А някой друг видяхте ли?

— Не, поне не мога да си спомня.

— Мен например не ме ли видяхте?

— Не. Но сега ми идва наум, че полицията се интересуваше дали не съм видяла висок рус млад мъж. И споменаха стара кола с гюрук. Ставало е дума за вас, нали?

— Предполагам — отговорих аз. Станах. — Много ви благодаря, госпожо Бауман. Страшно ми помогнахте. И кафето беше чудесно.

— Няма нищо. Надявам се да можете да убедите полицията, че се е спряла на грешен човек.

— Благодаря — казах аз за последен път. Бях трогнат. Стана ми много приятно, че една непозната може да има такава вяра в мен, та макар и само заради английския ми акцент и честното ми лице.

Излязох навън и се затичах към колата си.

 

 

Поех по шосе 128 към Уелсли. Описанието на Нанси Бауман не оставяше място за никакви съмнения: Крейг.

В деня на убийството на Франк Крейг беше ходил в Удбридж. Крейг знаеше, че Франк е против по-нататъшно инвестиране в „Нет коп“. Спомних си, че когато се видяхме с него за пръв път след смъртта на Франк, той се смееше, смееше се като човек, намерил разрешение на проблемите си. Дали вече бе решил да убие Франк? Можеше ли да се окаже толкова тъп да мисли, че ликвидирането на Франк ще накара „Ревиър“ да преразгледа решението относно „Нет коп“? С тръпка осъзнах, че когато е много ядосан, Крейг наистина би могъл да убие някого.

А знаех с каква твърда решимост е изпълнен той „Нет коп“ да успее.

За момент се поколебах дали да не се обадя на Махони. Но не можех да съм сигурен, че Крейг наистина е убил Франк. Харесвах го, а и двамата си бяхме помагали. Трябваше да му дам шанс поне да обясни действията си.

Отбих от 128 при Уелсли и се отправих към Хемлок Гордж. Пристигнах, изскочих от моргана и бързо влязох в сградата на „Нет коп“. Там ме чакаше разочарование: Джина, неговата секретарка и администраторка, се усмихна, като ме видя, и ми обясни, че Крейг бил в Ню Йорк. Щял да се върне утре. Изгарян от нетърпение, аз се върнах с празни ръце в Бостън.

 

 

Седях у дома пред компютъра и лениво преглеждах уебстраницата на „Челси“, когато чух някой да вкарва ключ в ключалката на вратата.

Беше Лиза и изглеждаше много ядосана.

Скочих и радостно изтичах към нея, но като видях изражението й, радостта ми се смени с тревога:

— Лиза!

— Помогни ми с тези кашони, моля те! — каза тя, без да ме поглежда.

— Веднага — с готовност се съгласих аз и я последвах навън, където чакаше пикап. Десетина кашона, нагънати, за да заемат по-малко място, лежаха на тротоара. Взех половината, а Лиза се зае с останалите. Шофьорът запали и обеща да се върне след един час.

— Значи не се връщаш? — с горчивина отбелязах аз.

— Не се връщам, Саймън. Или по-скоро връщам се, но в Калифорния. Роджър ми предложи работа. — Въпросният Роджър беше Роджър Метлър, нейният професор от едно време. Този човек от години не бе спрял да се опитва да я отмъкне обратно в Станфорд.

— Калифорния! Но това е на хиляди мили оттук!

— Знам, че географията винаги ти се е удавала — измърмори тя.

Изпитах паника. Докато Лиза бе при Кели, имах поне утехата, че е на две мили от мен. Но Калифорния! Тогава вече наистина щеше да е напуснала живота ми. И когато дойдеше очакваният от мен момент, щяха да са ми нужни не минути, а дни, за да си я върна.

— А „Бостън пептидс“? — попитах аз.

— О, трябва ли да се преструваш, че не знаеш? — сряза ме тя.

— Какво значи това? Какво се е случило?

— Уволниха ме, това се случи — отговори Лиза, докато се бореше да нагласи първия кашон.

— Не! Не мога да повярвам! Как е могъл Хенри да постъпи така? Това… това е просто немислимо!

— Хенри не е направил нищо, макар че очаквах поне да се опита да ме защити. Не, това е работа на Клизмата.

— Но те имат нужда от теб, не е ли така? Искам да кажа… нали ти си специалистът, отговарящ за ВР56? Какво представлява „Бостън пептидс“ без теб?

— Е, изглежда, Клизмата не мисли така. Той смята, че компанията може прекрасно да мине без мен. Съобщи ми, че не се вписвам в стила, по който работела „Био-уан“. И честно казано… мисля, че е прав. Майната му!

Видях, че не може да се справи с кашона, и казах:

— Чакай, дай на мен.

— Остави ме на мира! — избухна тя.

Оставих я.

— И какво по-точно се случи?

— Зададох прекалено много въпроси.

— За неуроксила ли?

— Да.

— Какво не е наред с това лекарство?

Тя захвърли кашона на пода.

— Саймън, лекарството не струва, „Био-уан“ не струва и „Ревиър“ не струва! Ти може да си прекалено глупав, за да не виждаш нищо съмнително, но това не е мой проблем. Сега дай ми възможност да си събера нещата и да се махна оттук.

— Лиза — казах аз и хванах ръката й. Тя сърдито ме отблъсна. — Лиза, седни за малко. Дължим си поне това. После ще те оставя и можеш да си опаковаш нещата.

Лиза се поколеба и накрая седна на стола. На лицето й бе застинало каменното изражение на пълно нещастие, което помнех откакто Франк бе убит: ъгълчетата на устата й извити надолу, очи, в които нямаше блясък. По едната й буза се стичаше сълза. Тя подсмръкна.

Хванах отново ръката й и коленичих до нея. Съзнавах, че използвам може би последния си шанс да я задържа, но се опитах да не позволявам на отчаянието да се промъква в гласа ми. Постарах се да говоря логично и уверено.

— Виж, Лиза, знам колко ти е трудно в последно време. Страшно трудно. Но аз те обичам. Искам да те задържа. Трябва да ми позволиш да те задържа. — Лиза не отговори. Седеше неподвижна, вдървена и изправена на стола, и сега сълзите вече свободно се стичаха по лицето й. Избърса си носа с ръкав. — Живяхме и работихме заедно, Лиза. И се справяхме чудесно. Разбирахме се. Ясно ми е, че през последните седмици животът ти се превърна в ад. Но ти имаш нужда от мен. Дай ми възможност да ти помогна.

— Имам нужда от онзи човек, който ти беше преди — проговори Лиза с треперещ глас. — Страшно се нуждая от стария Саймън.

— Но ти имаш мен.

Лиза поклати глава.

— Не знам кого имам, Саймън. Не знам убил ли си татко, или не. Не знам дали не си ме използвал, за да продадеш моята фирма и по този начин да ме използваш. Не знам дали не си ми изневерявал. Не знам лъгал ли си ме. Не знам кой си ти. Изобщо нямам представа. И това ме плаши.

— Разбира се, че знаеш, Лиза. Аз не съм се променил. За времето, откакто се познаваме, надявам се, си разбрала що за човек съм. Бяхме толкова добри един с друг. Обичам те и ти ме обичаш.

Лиза поклати глава.

— Дори това не знам — обичам ли те, или не. Имам чувството, че нищо не знам. Единственото, което искам, е да се върна в Калифорния и да оставя всичко това зад гърба си.

— Недей! Моля те, остани!

Лиза пое дълбоко въздух: бореше се да си върне контрола над емоциите.

— Ако остана тук, ще се побъркам. Трябва да се опитам да изградя наново живота си, Саймън. Сега ме остави да си отида. Ще дойда пак утре сутринта, за да приключа с опаковането. Моля те, най-искрено те моля, гледай да не си вкъщи.

Тя стана и тръгна към вратата, забравила за разхвърляните по пода кашони.

И излезе.