Майкъл Ридпат
Последна сделка (17)

17.

Реших, че няма какво толкова да загубя, ако поговоря с Арт. И най-доброто място, където можех да го направя, бе неговият дом. Така че в късния неделен следобед взех колата и отидох в Актън.

Околностите на Бостън са пренаселени с възможно най-прозаичните имена от югоизточните части на Англия: Актън, Челмсфорд, Уобърн, Билерика, Брейнтрий, Норуд и естествено Удбридж — и това е само като начало. Да шофираш из тези места е същото като да се загубиш в Англия. Още не се бях натъкнал на Чипинг Онгар, но бях сигурен, че е тук някъде и ме чака да го открия.

Актън обаче изобщо не приличаше на своя съименник от Западен Лондон. Лъкатушещи ручеи, мостчета, каменисти бостани с тикви, подредени като на парад, безразборно разпръснати ярко боядисани дървени къщи, малки сини езерца и дървета. Дървета и дървета — навсякъде. Яркото есенно слънце по възможно най-ефектен начин се отразяваше от оранжево-червените листа на кленовете и от жълтите, кафяви и зелени листа на по-низшите представители на флората тук. Макар да помнех за какво съм дошъл, почувствах душевен подем, докато пътувах по Спринг Холоу Роуд към големия боядисан в жълто дом на Арт с паркирания пред него зелен ленд ровър.

Отвори ми жена му — Шърли. Макар да гонеше петдесетте, тя полагаше всички усилия да изглежда двайсет години по-млада. Изрусената коса, опънатите по бедрата й сини джинси и внимателно положеният грим правеха възможното, но не бих казал, че измамата бе пълна. Както бе подхвърлил Даниел, бяхме прекарали доста добре с нея на празненството миналата Коледа, но ето че й трябваше близо секунда, за да ме познае. След като се сети обаче, тя ме дари с широка усмивка.

— Саймън, колко се радвам да те видя!

— Извинявам се, че ви притеснявам през уикенда, Шърли.

— Ама няма нищо, моля ти се. Заповядай. Точно се готвех да пазарувам, но Арт е тук.

Изчаках в хола, докато тя отиде да го повика.

— Какъв е проблемът, Саймън? Да не е изгърмяла някоя сделка? — попита той едва ли не с надежда.

— Не, не става дума за това. Идвам по… лична работа.

— О, така ли? — Арт ме изгледа подозрително. Беше облечен в прецизно изгладен бежов панталон и дънкова риза. Не изглеждаше изморен, но очите му бяха влажни, сякаш страдаше от настинка или нещо подобно.

— Да. Имам нужда от твоя съвет по един въпрос.

След кратко колебание Арт прецени, че може да изиграе ролята на мъдрия чичо. Покани ме в дневната. На екрана на големия телевизор вървеше футболен мач между отбори от висшата лига. Арт натисна бутон на дистанционното, за да намали звука, без да го изключва съвсем, и взе вече отворената кутия диетична „Доктор Пепър“.

— Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Чаша чай?

— Ако може. Би било прекрасно.

Не бях сигурен дали Арт не ме иронизира, но истината бе, че действително предпочитах чаша чай пред любимия му тъмновиолетов силно газиран химикал.

— Ей сега ще кажа на Шърли да ти направи.

Седнах в мекото кресло и оставих погледа ми да се плъзне към големия екран. „Мичиган“ водеха с 23:22 срещу „Охайо Стейт“ и публиката бе наелектризирана. Запитах се дали снощи отборът на „Челси“ бе победил „Арсенал“ в мача на „Стамфорд“^[1].

— Голям мач — каза Арт, като се появи откъм кухнята. — Следващата седмица Чарли ще играе в „Охайо“. Какъв е проблемът?

— Ами… — започнах аз, — всъщност става дума за смъртта на Франк.

— Аха.

— А проблемът е, че според полицията убиецът съм аз.

Направих пауза, за да проследя реакцията на Арт. Първоначално той не каза нищо, само ме изгледа внимателно, като че ли споделяше убеждението на полицията. После, изглежда, все пак реши да бъде вежлив и да ме изслуша.

— Но нали си му зет?

— Е, това вече е част от проблема. Лиза наследява половината от състоянието на Франк. Включително печалбата от „Био-уан“. — Арт изсумтя, сякаш мисълта, че Франк може да спечели някой и друг милион благодарение на „Био-уан“, му беше неприятна. — Освен това аз наистина отидох да се видя с него в Марш Хаус малко преди да е бил убит — продължих аз. — И вероятно съм последният човек, който го е видял жив. С изключение на истинския убиец естествено.

Арт се намръщи.

— Разбирам, че това не изглежда добре. Но Гил беше категоричен, че всички трябва да застанем зад теб, значи така и ще направим.

Шърли Алтшуле се появи с чая. Както можеше да се очаква, беше в чаша уеджуудски порцелан.

— Благодаря, госпожо Алтшуле — нарочно се обърнах по-официално към нея аз. — Много се извинявам, но може ли да ви помоля за капка мляко?

— О, разбира се — сепна се тя и се върна в кухнята.

— Но как бих могъл да помогна аз? — озадачено попита Арт, щом тя излезе.

Усмихнах се притеснено.

— Трябва да разбера кой е убил Франк. А за да направя това, налага се да задам няколко въпроса.

— Например?

— Питам се дали би могъл да ми кажеш къде си бил в съботата, когато е бил убит?

— Какво? — Арт едва не се задави с глътката „Доктор Пепър“. — Що за въпрос е това? Аз не съм го убил!

— Знам, че е така, Арт, но трябва да елиминирам когото мога от фирмата.

— Вече трябваше да отговарям на такива въпроси пред полицията. Защо, по дяволите, трябва да отговарям и на теб?

— Извинявам се, Арт. Както можеш да се досетиш, полицията не изгаря от желание да споделя с мен резултатите от своето разследване с изключение на убеждението си, че аз съм най-вероятният извършител. Така че се налага да повторя сам някои фази от тяхното разследване. Знам, че няма да ти е приятно, но за мен това е много важно.

— Добре де, онзи ден си бях у дома с Шърли, нали така, мила?

Жена му току-що се бе върнала с фина каничка мляко. Налях си.

— За кой ден става дума? — попита тя.

— Съботата, когато убиха Франк.

Шърли Алтшуле ме погледна остро.

— Точно така. Ти работи в двора по-голямата част от следобеда, а след това взехме касета и вечерта гледахме видео. Но нали вече го каза на полицията?

— Знам, само че Саймън провежда собствено разследване.

— Бил ли е някой друг с вас този ден?

— Не — без замисляне отговори Шърли. — Децата бяха в колежа.

— И кой взе касетата?

— Аз — отговори Шърли. — Беше „Умирай трудно“. Арт харесва такива филми. Само че нещо не мога да разбера защо ви е да знаете всичко това. Не допускам, че…

— Разбира се, че не, госпожо Алтшуле. Както каза Арт, аз само се опитвам да пресъздам онова, което полицията вече е научила. Както и да е, с това, което ми казахте, аз мога спокойно да задраскам Арт от списъка, макар изобщо да не го бях включвал в него.

Тя обезпокоено ме погледна.

— Отивам на пазар, Арт. Няма да се бавя.

— Ще се видим, скъпа.

Изчаках я да излезе и продължих разпита си:

— Имаш ли някаква представа кой може да е убил Франк?

— Не. По този въпрос съм на мнението на Гил. Не мога да повярвам, че е някой от „Ревиър“. Не изключвам да е бил бродещ луд. И вярвам, че полицията в крайна сметка ще го открие. Надявам се да го направи, преди да е посегнал на други.

— Ще ти призная, че усещането да си сред заподозрените е отвратително — казах му. — Поставя на сериозно изпитание вярата ти в системата на правораздаване.

— Вярвам, че е така.

— Дочух, че и на теб ти се е случвало нещо подобно. След самоубийството на твоя партньор.

— Кой ти каза това? — остро ме попита Арт.

— О, забравих вече. Знаеш, всякакви слухове. Не може да се вярва на всичко.

Арт продължи да ме гледа.

— Да, така е. — Той погледна часовника си, който сигурно показваше около пет и четвърт, после хвърли поглед към входната врата, през която бе излязла жена му. — Какво ще кажеш да пийнем по нещо истинско?

— Не е ли малко рано? — предпазливо казах аз. Макар един развързан език да можеше да ми каже повече, идеята да окуражавам бивш пияница не ми допадаше.

— Глупости! „Джак“ с лед, става ли?

Истината бе, че ако Арт се нуждаеше от „нещо истинско“, едва ли можех да го спра. Така че кимнах.

Арт бръкна зад една полица с книги и измъкна оттам бутилка „Джак Даниелс“. Намери две чаши и извади лед от малък хладилник, натъпкан с „Доктор Пепър“. Миг по-късно вече държах в ръката си чаша с щедра доза в нея.

Арт отпи голяма глътка.

— Ааа… Това вече е добре. — Той запрати с удивителна точност празната кутия „Доктор Пепър“ в кошчето в другия край на стаята. — Да, знам от личен опит какво е да си номер едно в списъка — каза той. — Неприятно беше, признавам. Имах чувството, че всичко около мен пропада. Оказа се, че моят партньор се е облагодетелствал за сметка на фирмата в течение на години. Само че искът да изплатим гаранцията за неизпълнение на договорните задължения по продажбата беше срещу двама ни. И този иск, казвам ти, беше огромен. А тъпият му кучи син взе та се самоуби! И полицаите обвиниха мен за това.

— Но едва ли са разполагали с улики, нали?

— Никакви. Но аз имах мотив, а единственото ми алиби беше Шърли, само че те не й вярваха, естествено. И възприемаха службата ми във Виетнам като друг факт срещу мен. Ще ти кажа, ядосах се! Защото според тях излизаше, че след като съм се бил за своята родина, значи ставам за убиец.

— Знам много добре как си се чувствал — казах аз. — И Махони има същото отношение към мен.

Арт ме изгледа любопитно.

— Но ти не си воювал, нали? Не знам защо, но винаги съм си представял, че кралската охрана само се пъчи на конете си, когато кралицата дава прием.

— Не, не съм воювал — съгласих се аз. — Но мога да карам бронирана кола. И освен това имам една година служба в Северна Ирландия. Предполагам точно това не му харесва на Махони в мен.

— Има логика — съгласи се Арт.

— Но в крайна сметка не успяха да ти прикачат нищо, нали? — върнах аз разговора в интересуващата ме посока.

— Да, имах добър адвокат и се наложи да ме оставят на мира — изсумтя Арт. — Копелето Слейтър ми тровеше живота даже от гроба. — Той замислено отпи глътка.

— Как беше във Виетнам? — попитах го предпазливо.

Арт ме изгледа подозрително.

— Не беше онова, което очаквах. Имах друга представа как трябва да се води война. А и ние бяхме обучени на съвсем други неща. — Той пак отпи, този път по-голяма глътка. — Опитвам се да я забравя. Невинаги успявам, но се опитвам. — Думите никак не бяха в стила му, който не се отличаваше със замисленост и съжаление, така че се изненадах. И благодарих на бога, че не ми се бе налагало да ходя в места като Виетнам. — Кажи ти нещо за Северна Ирландия — каза той като доизпи чашата си.

— Доста неприятно — признах на свой ред аз. — Изпратен си уж за да попречиш на едната половина от населението да избие другата, но през цялото време не можеш да се отърсиш от усещането, че всички те мразят. Толкова много омраза има там! Деветдесет и девет процента от времето цари спокойствие и точно се отпуснеш, гръмва бомба или някой стреля… и един от твоите загива.

— Мислиш ли, че мирният процес има шанс?

Свих рамене.

— Надявам се.

Помълчахме заедно.

— И все пак, научава те на нещо, нали? — внезапно проговори Арт.

Не отговорих. Не бях сигурен, че е така. Според мен едва ли бе възможно да се извлече друга поука освен тази, че всяко общество има списък от гадни задачи, които възлага за изпълнение на своята младеж от името на родината. Истината бе, че се чувствах не по-добър, а по-лош след застрелването на онези две момчета в колата.

Глътнах на свой ред остатъка от питието си и Арт ми доля.

— Ей, искаш ли да погледнеш оръжейната ми колекция? — възкликна той. — Ти поне си бил войник и ще можеш да я оцениш.

— С удоволствие — съгласих се аз. Интересът на Арт към оръжията определено бе любопитен за мен.

Оставихме чашите и Арт ме поведе към сутерена. Едната стена бе скрита зад доста здрави на външен вид метални шкафове. Арт извади ключ и отключи един от тях. Вътре имаше половин дузина старинни мускети, пушки и карабини. Много от тях датираха от времето на американската гражданска война, макар че един дълъг мускет модел „Браун Бес“ несъмнено беше бил използван от британската армия по време на кампанията в полуострова.

В другите три шкафа имаше по-съвременни екземпляри, включително и от годините на Втората световна война. Можеха да се видят автомати, полуавтоматично оръжие и цяла колекция револвери и пистолети. Но не видях „Магнум 357“. Не бях уверен дали изобщо някога бе притежавал такъв.

Като гледах цялото това богатство, с болка се сетих за онзи момент от началото на познанството ми с Лиза, когато тя и Арт бяха влезли в спор относно разрешителните за притежаване на оръжие.

След двайсетина минути се върнахме в дневната при чашите. Арт беше отпуснат и някак размекнат.

— Какво мислиш за Франк? — възползвах се от състоянието му аз.

Арт дълбоко въздъхна.

— Двамата с него имахме различни философии как следва да се управлява фирмата. Франк беше много аналитичен, целият му подход се основаваше на логиката. Аз съм по-практичен. Да, Франк несъмнено беше много умен. Но моят метод също работеше и работи прекрасно.

— Както и неговият — вметнах аз, отдавайки се на порива да защитя веруюто на Франк.

— О, в по-дребен мащаб, да — съгласи се Арт. — Но за да направиш нещо от рода на „Био-уан“, ти трябва повече. Нужни са въображение, готовност да поемеш риск, кураж и способност да поведеш хората към голямата цел. Наречи го както искаш.

Наречи го „късмет“ — помислих си аз, но не казах нищо, а попитах:

— Мислиш ли, че той щеше да заеме мястото на Гил, след пенсионирането му? Ако беше жив, разбира се.

— Това би било възможно — каза Арт. — Гил много харесваше Франк. Но днес „Ревиър“ повече от всякога се нуждае от силен водач и аз мисля, че съм точно това. — Той си наля ново питие. — Работя заедно с Гил от самото начало и мога да се похваля с най-успешните инвестиции във фирмата. Гледам на себе си като на очевидния избор. Когато Гил се оттегли, разбира се — побърза да допълни той.

Чувствах, че не очаква от мен да съм посветен в плановете на Гил.

— А ако все пак не станеш изпълнителен директор? — поинтересувах се аз.

Арт ме изгледа странно и каза убедено:

— О, аз ще стана. Недей да имаш съмнения по този въпрос.

В този момент чухме шум на приближаваща по алеята кола. След малко влезе Шърли с пластмасови пазарни торбички в ръце.

— Арт, би ли ми помогнал с това? — извика тя. И в същия миг видя чашите. — Арт!

— Е, какво? — сопна се той. Погледнах бутилката „Джак Даниеле“. Беше я извадил пълна. Сега бе до половината. Но гласът на Арт не бе завален и с изключение на руменината по бузите му, той изглеждаше напълно трезв.

— Арт! Бяхме се разбрали! — с отчаяние извика тя.

Арт стана и се изпъна в цял ръст — а беше над метър и деветдесет.

— Шърли, толкова ли не можеш да схванеш, че пием по чаша с колега?

Тя пусна пликовете на пода, дръпна чашата от ръката му и изля уискито в една от саксиите.

Лицето на Арт почервеня още повече.

— Не смей да правиш това! — заплашително изръмжа той. Гласът му беше нисък и зловещ.

Жена му замръзна: явно добре познаваше последиците от този тон. Можех да се закълна, че за миг на лицето й се изписа страх.

Трябваха й секунда-две да си върне смелостта.

— Арт! Никакво пиене, окей? — И тя крадешком ме погледна.

— Не се безпокой, той вече си тръгваше — каза Арт. Гледаше я гневно.

Опитах се да прехвана погледа й. Стоеше пред него, опитваше се да бъде непреклонна, но страхът в очите я издаваше, а и ъгълчето на устата й леко потрепваше.

Не можех да я оставя така.

— Мога ли да ви помогна с багажа, госпожо Алтшуле? — предложих услугите си аз.

Тя погледна Арт.

— Да, би било много мило. — Тя се поколеба за миг, после тръгна към вратата.

Последвах я, усещайки погледа на Арт върху гърба си.

Колата й бе паркирана пред входа, а капакът на багажника бе вдигнат.

— Съжалявам — казах аз, връщайки се към неофициалния тон. — Той ми предложи питие и аз приех.

— Вината не е твоя — въздъхна тя. — Реши ли да пие, така или иначе ще го направи.

— И все пак малко се безпокоя. Мислиш ли, че всичко ще бъде наред? — Тя прехапа долната си устна и кимна, но изплашеният й поглед издаваше, че не е съвсем сигурна в това. — Кога започна да пие?

— Преди около месец.

— Когато умря Франк?

— Не, малко преди това.

— Имаш ли представа защо? — Тя ме погледна неуверено. — Знам, че Гил възнамерява да се оттегли — уверих я аз. — Сигурно точно тогава е съобщил на Арт. Казал ли му е, че Франк ще поеме фирмата?

Тя пое дълбоко дъх.

— Арт е изключително амбициозен. Винаги е смятал, че някой ден ще заеме мястото на Гил. Когато Гил уведоми писмено партньорите, че планира да се пенсионира, Арт реши, че моментът е дошъл. И тогава, две седмици по късно, Гил му каза, че ще предаде работата си на Франк. За Арт щяло да има нова длъжност с гръмко име, но реалната власт щяла да бъде в ръцете на Франк. Никога не бях виждала Арт така вбесен. Говореше и говореше за „Био-уан“ и колко важна е тази инвестиция за фирмата. Чувстваше се предаден от Гил, това мога да кажа със сигурност. — Имаше нещо в гласа й, което подсказваше, че тя изцяло застава зад съпруга си по този въпрос. — Както и да е, след като вика близо час, а може да беше и по-дълго, излезе някъде. Не каза къде отива. Върна се към полунощ с такси… пиян! — Тя пак прехапа долната си устна. — Защо Гил се държа така несправедливо с него? — Подсмръкна. — Това беше първата капка алкохол, до която се бе докоснал от десет години, след онова ужасно самоубийство на неговия партньор. А след като започна, вече не можеше да спре. Толкова е глупаво! Защото едва ли ще увеличи шансовете му.

— Но сега, след смъртта на Франк, може би вече мисли, че изборът няма как да не падне върху него?

— Така твърди. Но увереността му е здраво раздрусана. Вече не вярва на Гил, както преди. А и пиенето никак не му помага. — Тя ме изгледа остро, сякаш съжаляваше за нещата, които ми бе казала. — Съпругът ми не е убил Франк Кук — с леден глас заяви тя. — Знам това със сигурност. Беше с мен през цялото време. И макар да изглежда склонен към насилие понякога, той не е убиец. — Тя ме погледна, сякаш ме предизвикваше да й възразя.

— Знам — примирително казах аз.

Очите й бяха изпълнени със загриженост.

— Не казвай на Гил, моля те.

— Но той така или иначе ще научи.

— Може би — въздъхна тя. — И се надявам, когато научи, да прояви разбиране. Надявам се освен това, че ще мога пак да го спра от алкохола. Защото не мога да си представя как бихме живели иначе.

Стояхме до колата й пред вратата. Забелязах някакво помръдване зад прозореца. Беше Арт, който несъмнено ни наблюдаваше.

— Какво ще правиш сега? — попитах я. Погледнах пак към къщата. — Сигурна ли си, че всичко ще бъде наред?

— Разбира се — отговори ми тя. После прогони страха от погледа си и видимо събра остатъка от силите си. — Трябва да посрещнем това предизвикателство заедно. Той има нужда от мен, за да се преборих това. Помогни ми да внеса тези неща.

Сграбчих няколко плика и я последвах. Арт стоеше в коридора и масивното му тяло почти блокираше пътя ни. Промъкнах се покрай него и оставих пликовете в кухнята.

— Довиждане, Саймън — промърмори Арт.

Погледнах жена му. Тя кимна и на свой ред ми каза:

— Довиждане.

Искаше ми се да остана още малко, да я защитя, ако нещата загрубеят, или да я накарам да излезе за малко с мен, докато Арт се поуспокои. Възхищавах се на смелостта и лоялността й и в крайна сметка нямах никакво право да й преча да помогне с каквото може на своя съпруг.

Но и не можех напълно да я изоставя. Изтеглих колата си на известно разстояние по пътя и спрях. Изтичах обратно към дома им, промъкнах се крадешком до прозореца и надникнах през него.

Арт и жена му стояха изправени в центъра на стаята, застинали в отчаяна прегръдка.