Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сила и пари (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Final Venture, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Майкъл Ридпат. Последна сделка

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2000

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Линче Шопова

ISBN: 954-585-102-3

История

  1. — Добавяне

18.

В понеделник сутринта станах рано и с пукването на зората отидох да греба.

Имах нужда от физическо усилие, за да прочистя главата си. Чувствах рамото си доста по-добре от съботата.

Искаше ми се да бях съумял по някакъв начин да попреча на Арт да пие снощи. Куражът на жена му ме бе впечатлил и се надявах, че не й се е наложило да заплати скъпо за смелостта си. Но ако не успееше да го възпре, бях сигурен, че Арт няма да е в състояние да ръководи „Ревиър“. И вярвах, че Гил ще стигне до същия извод.

Бавно се връщах към пристана. Слънцето вече се бе издигнало, а утринният въздух беше чист и хладен. Когато приближих съвсем, видях по Еспланадата мъже в леководолазни костюми.

Усетих в стомаха ми да се появява топка, защото нямах никакви съмнения какво търсят тези хора. И се помолих в душата си никога да не го намерят.

 

 

Редовната оперативка започна по оптимистичен начин. Даян искаше да поканим в сряда мениджърите на „Тетраком“, за да ги представим на партньорите в „Ревиър“. Беше се постарала да подготви Гил за идеята. Щом ставаше дума за инвестиция извън сферата на биотехнологиите, Рави със сигурност щеше да подкрепи всяко решение на Гил. Арт обаче запази подозрително мълчание, а на мен изобщо не ми обърна никакво внимание.

Тогава дойде ред на двете проблемни сделки: „Нет коп“ и „Националните постелки“.

Започнах с „Нет коп“. Изложих параметрите на сделката, сключена с Джеф Либерман. Отбелязах, че делът на „Ревиър“ драстично ще спадне, но вметнах, че все пак ще притежаваме известна част, така че ако „Нет коп“ потръгне по очаквания от мен начин, ще можем да извлечем солидна печалба върху първоначалната инвестиция. Приключих с предупреждението, че без „Блумфийлд Уайс“ делът ни няма да струва нищо.

Гил видимо бе доволен и даде благословията си. Останалите се солидаризираха с него.

Сега беше ред на „Националните постелки“. Джон съобщи, че поради неочакваното натрупване на складова наличност, компанията няма да може да изчисти кредитната си линия за оборотен капитал в края на месеца, както бе настояла банката. Каза, че в резултат компанията ще трябва да обяви банкрут и да започне процедурата, заложена в Правилника за банкрутиране.

— Какво? — намръщи се Гил. — Изобщо нямах представа, че ни очаква проблем. Не обичам подобни изненади, Джон.

Джон погледна към Арт. Арт съсредоточено разглеждаше жълтия бележник пред себе си. Упорито бе избягвал погледа ми по време на цялата оперативка.

— Мисля, че и ръководството на фирмата бе изненадано от този развой на събитията — опита да се оправдае Джон.

— Но нали ти си в борда на директорите? Толкова ли не можахте да го предвидите?

Джон сви рамене.

— Изплъзна ни се от вниманието.

Гил се обърна към Арт.

— Тази сделка започна от теб, Арт. Къде се издънихме?

— Трудно би могло да се каже — започна Арт. — Преди три месеца компанията бе напълно стабилна. Не бих казал в идеално състояние, но стабилна. Тогава предадох нещата на Джон. От този момент нататък ръководството подхвана лудата стратегия да сложи голи жени на постелките за легло. Предполагам това е източникът на проблемите.

— Какво? — Гил се обърна към Джон. — Вярно ли е?

— Ъ-ъ… да — призна Джон. — Всъщност по-скоро не. Искам да кажа…

— Слагат ли голи жени по постелките, или не?

— Ъ-ъ… да, слагат.

Търпението на Гил започваше да се изчерпва.

— И ти им позволи?

— Ъ-ъ… да.

— Но защо, за бога?

Джон изпадна в паника. Можеше да напомни, че застояването на складовата наличност се дължи на управленческите решения, взети по времето, когато Арт е бил в борда. Можеше да каже, че се е опитвал да обсъди въпроса с Арт и Арт не е пожелал да го изслуша. Но не го направи.

— Съжалявам.

Гил го изгледа ядосано.

— Това е една от онези компании, които не можем да си позволим да загубим. Особено сега, когато знаем, че „Байъбър Фаундейшън“ ни гледа под микроскоп.

Джон се сви. За човек като Гил тези думи бяха много силни.

Гил се обърна към Арт:

— Бих искал да се погрижиш да спасим каквото можем.

— Разбира се — с готовност се съгласи Арт. — Изглежда малко късничко, но ще видя какво може да се направи.

— Добре тогава, мисля, че това е всичко — каза Гил и взе папката с дневния ред.

— Може ли един момент, Гил? — обади се Даян.

Гил спря.

— Какво?

— Съгласна съм с теб. Да загубим „Националните постелки“ е последното нещо, от което се нуждаем. Но струва ми се, че не стана напълно ясно какво точно се е случило. От друга страна, според мен е изключително важно да започнем да се учим от грешките си.

Около масата се възцари тишина. Беше ми страшно интересно, защото виждах да се надига буря.

Гил се намръщи.

— Мисля, че Джон обясни проблема. Ръководството е било оставено да подхване крайно неподходяща стратегия.

Намеси се и Арт:

— Би трябвало и аз да поема своята отговорност. Не трябваше да предавам сделката на толкова неопитен член на фирмата.

Гил кимна одобрително. Джон седеше като вкаменен и ушите му бавно почервеняваха, макар да не бях сигурен дали е от срам, гняв или комбинация на двете.

— Питам се дали не е имало ранни признаци за очертаващите се неблагополучия — продължи невъзмутимо Даян. — Спомена се за управителното тяло на фирмата. Добре, но трябвало ли е да подкрепяме решенията им? Да вземем и първоначалната стратегия — дали тя е била правилно избрана?

Мълчание. После се обади Гил:

— Да, това наистина са важни моменти. Тези въпроси са полезни. Арт?

Беше ред на Арт да почервенее. Той не отговори веднага. После с пълен с увереност глас каза:

— Въпросите са абсолютно уместни. Но в конкретния случай мога със сигурност да заявя, че преди три месеца компанията се развиваше добре, мениджмънтът изглеждаше компетентен, а стратегията работеше.

— И всичко изведнъж дерайлира, така ли? — поинтересува се Даян. — Без никакво предупреждение?

Въздухът в залата сякаш се раздвижи от едновременното поемане на дъх от всички. Партньорите в „Ревиър“ не си задаваха подобни въпроси. Още по-малко на оперативката в понеделник.

Арт наклони масивното си тяло над масата и впери поглед в Даян.

— Да, изглежда, точно това се е случило. Виждал съм и по-странни неща, когато става дума за рискови инвестиции.

Гил вече се мръщеше, защото противопоставянето на двамата му помощници бе недопустимо.

— Добре, след тази полезна дискусия закривам оперативката.

Даян бързо се усмихна на Гил и събра документите пред себе си. Но напрежението не се бе разсеяло, както понякога след силна буря, когато електричеството във въздуха предвещава нова, по-силна.

 

 

— Защо не се защити сам? — попитах Джон в мига, в който влязохме в нашия офис. Даниел бе отишъл при Гил за нещо. — Арт те накисна в тази каша и ако Даян не се бе намесила, щеше да отнесеш всичко.

Джон сви рамене.

— Какъв е смисълът да се опълчвам срещу Арт? Това само би влошило нещата. В мига, в който той усети, че постелките не вървят на добре, прехвърли работата на мен. Нищо не можех да направя.

— Можеше и трябваше да се защитиш — настоях аз. — Знам по себе си: мачкаха ме за „Нет коп“, но оцелях.

Джон поклати глава.

— Постелките отиват по дяволите. — Той се отпусна на стола си. — Даян просто се опитва да погледне на нещата принципно. Тя може да си го позволи, но за мен такова нещо е недопустимо. — Той пак поклати глава. — Не знам защо не взема да се махна оттук.

— Джон, я ела на себе си — казах му аз. — Не можеш да вдигаш ръце само защото една сделка е изгърмяла.

— Не е това — въздъхна Джон. — Просто загубих настроение да работя тук. Нали знаеш, мен думата „пари“ не ме възбужда както останалите.

— Какво значи това „не ме възбужда“? Та нали си завършил бизнес школа. И много добре знаеш, че това е единственото, което има значение.

Джон не обърна внимание на иронията ми.

— Такива като Даниел може и наистина да мислят така. Но не и аз.

— Никой не е като Даниел — казах аз.

Джон ме погледна.

— Знаеш го, че е кретен. Той сам понякога се шегува с това, но под лустрото му се крие един истински ненормалник. Може понякога да е забавен, не отричам, и няма спор, че е дяволски умен, но може ли винаги да се целиш само във върха? И освен това той е убеден, че да направиш някого да изглежда идиотски, е върхът на шегата. Не знам, аз просто не бих могъл и една секунда да бъда такъв. — Тази тирада бе толкова нетипична за Джон, че се затрудних да реагирам адекватно. — Баща ми е абсолютно същият — въздъхна Джон. — Има велики планове за мен. Бизнес школата, стаж в инвестиционна фирма, а после почвам сам да трупам милиони.

— Това ли е великият план, който трябва да следваш?

Джон ме изгледа остро, после се отпусна.

— С баща ми има едно-единствено спасение: да правя минимално необходимото, за да си мисли, че се вслушвам в напътствията му, и да се държа колкото може по-далеч от него. Бях в Дартмур, бизнес школата, после тук. И за какво? За да ми се накарат, че не гледам на работата си сериозно.

— Където и да е човек, около него има поне един кретен — отбелязах аз.

— Може би, но след Франк… — Гласът му заглъхна, сякаш му беше трудно да овладее емоциите си. — Откакто Франк бе убит, все по-често се питам какъв е смисълът. Предполагам в един момент просто ще трябва да кажа на баща си кой съм всъщност и ще трябва да заживея самостоятелен живот. Усещам, че този момент наближава.

Усмихнах се с искрено съчувствие. Една смърт може да бъде възприемана по различен начин от различните хора. Струваше ми се напълно естествено, че изчезването на Франк от този свят може да накара Джон да се запита какъв е смисълът на живота.

Обадих се на Крейг, за да му съобщя добрата за „Нет коп“ новина. Но ми беше малко трудно да споделя ентусиазма му изцяло. Леководолазите трайно ми бяха развалили настроението. Ако намереха револвера, щях да имам големи неприятности. Но нищо не можех да направя по този въпрос, освен… освен да си взема паспорта и да запраша към летището. Изкушаваща мисъл, но нещо дълбоко в мен ме караше да искам да се справя със заплахата, а не да се спасявам от нея.

Борих се с работата до обяд. И точно дояждах поничката на работното си място, когато чух в коридора тежки стъпки. Вдигнах поглед и видях през вратата да влиза сержант Махони, съпровождан от други двама детективи и Гил. Изглеждаше траурно сериозен.

— Добър ден — вежливо го поздравих аз и преглътнах последната хапка от поничката.

Махони не отговори на поздрава ми. Вместо това каза:

— Налага се да дойдете с мен в офиса на областния прокурор и да отговорите на няколко въпроса.