Майкъл Ридпат
Последна сделка (29)

29.

Рано на следващата сутрин си приготвих пътната чанта и извиках такси.

— За къде? — поинтересува се шофьорът. Беше индиец.

— Летище „Лоуган“.

Нямаше големи задръствания и имах възможност да поглеждам назад през рамо по целия път. Не видях някой да ни следи, но можех ли да бъда сигурен? Скоро наближихме летището. Изкушавах се да наредя на шофьора да ме откара до терминала за заминаващи по международните линии и да взема първия полет за Лондон. В Англия щях да съм в безопасност — едва ли някой на три хиляди мили от мен щеше да ме възприема като сериозна заплаха.

Имах два избора: да избягам и да забравя за „Ревиър“, „Био-уан“ и Лиза. Или да изляза в нелегалност и да приема битката срещу неизвестните ми врагове, които и да бяха те. Едно нещо не можех да си позволя: да си седя в Бостън, докато някой не ме застреля.

Всъщност бях взел решението отдавна: не можех да избягам от Лиза.

Освен това нали паспортът ми бе в ръцете на заместник областната прокурорка.

Така че позволих на шофьора да ме остави пред терминала на заминаващите по вътрешни линии, огледах се за последен път, за да се уверя, че наистина никой не ме следи, и влязох в рент-а-кар офиса на „Херц“. Наех обикновен бял форд. Дадоха ми ключовете, открих колата на паркинга, качих се в нея, излязох на шосе 128, карах до първата отбивка за почиване и влязох в паркинга. Не бях забелязал някой да ме следи. Първата кола след мен се появи едва след две минути, затова реших, че съм в безопасност.

Докато чаках в колата, отворих листа с имената на четирите клиники, специализирани в болестта на Алцхаймер. Извадих клетъчния си телефон и си издействах срещи в три от тях.

Първият лекар в списъка беше доктор Херман А. Недърбрук, преподавател в един от множеството малки университети, замърсяващи академичната атмосфера на Бостън. Кабинетът му беше в кампуса на малък център за медицински изследвания, носещ името на известен политик от Масачузетс, вече покойник.

Недърбрук гонеше шестдесетте, беше посивял и непълно незаинтересован, излъчващ съвсем откровено онзи малко уморен житейски цинизъм, който поразява престарелите колежански учители, а вероятно и членовете на академичната общност. Човекът все пак ме покани напълно вежливо в кабинета си и дори ми връчи готова чаша нескафе. Отблагодарих му се с една от моите визитки.

— Та кого представяте, господин Ейот? Не можах да разбера по телефона.

— „Ревиър Партнърс“ е основен инвеститор в „Био-уан“, които, както прекрасно знаете, провеждат клинични изпитания на „Неуроксил-5“ — обещаващо лекарство срещу болестта на Алцхаймер. Изпитания, в които участвате и вие, предполагам?

— Точно така. Ние взехме участие на фаза две, така че бе повече от естествено да продължим и с фаза три. Но не съм сигурен, че мога да разговарям с вас за търговските аспекти на проблема. Мисля, че е най-добре да се обърнете към доктор Иневър.

— Моята загриженост е свързана с безопасността на лекарството.

— Да, споменахте това по телефона. Искам да ви уверя, че ние контролираме много внимателно състоянието на нашите пациенти на всички фази както от изпитанията, така и от развитието на болестта им.

— Не се съмнявам. Наблюдавали ли сте до момента негативни странични ефекти? — Знаех от доклада, който бях прочел, че за негативните ефекти следва да се съобщи в секундата, в която бъдат установени.

Недърбрук внимателно ме погледна — явно обмисляше дали трябва да отговори на въпроса ми. Накрая отиде до кантонерката и извади от нея папка.

— Да видим… Регистрирали сме тринайсет пациенти в изследването. През изтеклата около една година от началото на изпитанията сме наблюдавали два случая на негативно развитие: един от пациентите ни получи сърдечна атака, а вторият показва симптоми на развиващ се диабет. Но при възрастни хора това е напълно естествено. Засега всички са живи.

— Някакви индикации за инсулт?

— Инсулт? — Той погледа в папката. — Не, няма такова нещо.

— И нищо друго, което може да се разглежда като източник на загриженост?

— Ако имах основания за загриженост, повярвайте ми, веднага щях да уведомя „Био-уан“.

— Разбира се, доктор Недърбрук. Благодаря, че ми отделихте от времето си.

Тръгнах си. Чувствах се малко глупаво. Потеглих към Спрингфийлд, централен Масачузетс. Надявах се, че съм задал правилни въпроси. Но ако сред въвлечените в изпитанията пациенти нямаше случаи на инсулт, не виждах как е възможно да съм пропуснал нещо.

В Спрингфийлд имаше специализирана Клиника за изследване на алцхаймер. Доктор Фулър се оказа около трийсет и две годишна блондинка с дълги мигли и безкрайни крака. Стори ми се, че такава като нея похабява прелестите си в работата с възрастни болни, но може би ако бях на осемдесет, щях да съм на противоположното мнение. Тя имаше мек южняшки акцент и по-скоро мъркаше, отколкото говореше. Едва улавях какво ми казва.

И все пак схванах достатъчно, за да разбера, че един от десетте й пациенти, въвлечени в програмата, е пострадал от лек инсулт девет месеца след началото. Друг беше починал след бронхиална пневмония, както обикновено се случва на старите хора.

Един инсулт от двайсет и три пациенти. Подобно съотношение не доказваше нищо.

Следващата ми спирка бе Хартфорд при доктор Пит Корник. Той беше мил човек с брада и стоманеносива коса, накъдрена над ушите. Един от шестнайсетте му пациенти бе развил някакво чернодробно заболяване, а друг бе умрял от сърдечен удар.

— А инсулти? — без особена надежда попитах аз. Знаех, че ако бе имало такива случаи, той вероятно щеше да ми ги е казал.

— Не… Поне не сред случаите на алцхаймер.

— Ясно… — Замислих се за момент. — Какво означава „не сред случаите на алцхаймер“?

— Ами имаме пациенти, които страдат от мултиинфарктна деменция. Това състояние е известно още като мини инсулт. Понякога в мозъка може да се блокират малки кръвоносни съдове, при което тъканта около тях се лишава от притока на кръв. С течение на годините това може да повреди мозъка и да доведе до симптоматика, сходна на алцхаймер. Сходна, но не идентична. За нещастие двете често се бъркат.

— И тези пациенти имат мини инсулти през цялото време?

— Да — потвърди брадатият доктор. — Понякога тези хора получават и масивни инсулти.

— Доколкото схващам, вие изобщо не включвате такива хора в програмата?

— Когато е възможно. Но няма никакво съмнение, че отделни случаи се промъкват незабелязани. Нали разбирате, алцхаймер се диагностицира стопроцентово само след аутопсия.

— Налагало ли ви се е лично да рекласифицирате някой от включените в изследванията пациенти?

— Разбира се, цели трима.

— И уведомихте „Био-уан“ за това?

— Естествено.

— Подобен факт не ви ли се стори многозначителен?

Корник се замисли, после каза:

— Не мисля, че моята група ми дава основание да правя дълбоки изводи. Но не е изключено. Само „Био-уан“ ще разполага с достатъчно информация, за да се направи вярно заключение.

Оставих Хартфорд и продължих на изток, спирайки по пътя само за кафе и сандвич. Денят се оказа дълъг, с много шофиране, но аз се надявах да имам време за четвъртата клиника в списъка ми — тази в Провидънс, Род Айланд.

Доктор Катаро го нямаше, но заместникът му доктор Палмър бе на разположение. Той се съгласи да ме приеме в кабинета си в седем и петнайсет.

 

 

Доктор Палмър се оказа мургав слаб мъж, който можеше да е на колкото си иска години в интервала между двайсет и пет и четиридесет. Бръчиците по иначе младежкото му лице подсказваха за къс живот с много главоболия или за дълъг и относително безгрижен. Когато проговори, пискливият му глас се оказа по-подходящ за тринайсетгодишно хлапе.

— Благодаря, че намерихте време за мен, доктор Палмър.

— Моля ви, няма защо — каза той, но си личеше, че вече е изморен.

— Тежък ден?

— Откакто почина доктор Катаро, всеки ден е тежък.

Изправих се на стола си.

— Доктор Катаро е починал? Какво искате да кажете?

— О, съжалявам, мислех, че знаете — отговори ми Палмър. — Колегата ми, доктор Катаро, загина миналия месец при катастрофа с кола. Беше ужасна трагедия. И до момента не можем да му намерим подходящ заместник.

— Съжалявам — поднесох нещо като съболезнования аз. — Какво по-точно се случи?

— Ами, прибирал се по-късно една вечер и се ударил в дърво недалеч от дома си. Само на миля, не повече. Предполага се, че е заспал на волана. Остави жена и две момиченца.

— Ужасно — казах аз, съзнавайки колко шаблонни са думите ми.

Палмър свали за момент поглед, явно също почувствал неадекватността на моята реакция с мащаба на човешката трагедия. После пак ме погледна:

— Добре, кажете какво мога да направя за вас?

— Да… Знаете ли, доколкото ми е известно, доктор Катаро е вземал участие в клинични изпитания, провеждани от „Био-уан“.

— Да, така е.

— Дали бих могъл да ви задам няколко въпроса в тази връзка?

— Съжалявам, няма да мога да ви помогна. Ние прекратихме програмата след смъртта на Тони. Честно казано, той беше в основата на всички дейности по нея, а аз имам достатъчно други задължения.

— И все пак… може би все още съхранявате междинните резултати от изпитанията?

Палмър поклати глава.

— Уви не… или поне не са леснодостъпни. Изпратих папката в „Био-уан“. Имаме, разбира се, цялата информация, разпръсната по картоните на пациентите, но няма да е много лесно да бъде сглобена отново.

Трудно ми беше да скрия разочарованието си.

— А може би поне знаете дали са били наблюдавани негативни странични ефекти?

— Да, имаше такива — отговори ми доктор Палмър. — Нещо повече, Тони влезе в конфликт с „Био-уан“ относно подхода към тези случаи. Говоря за инсулти.

— Инсулти?

— Да. Част от пациентите ни, включени в програмата на изпитанията, получиха инсулти. Двама починаха. От „Био-уан“ изказаха съмнение, че тези пациенти са били погрешно диагностицирани като болни от алцхаймер и че всъщност са били жертва на стари мини инсулти. Но аутопсията доказа извън всяко съмнение, че и двамата починали са страдали от алцхаймер. При тях се установиха неврофибрилаторни възли, които се характерни само за алцхаймер.

— Знаете ли как е завършил този спор? — попитах аз.

— Никак — въздъхна Палмър. — Това е едно от нещата, които наследих от Тони, но досега просто не ми е останало време да се занимавам и с него. Честно казано, точно това е причината да настоя за прекратяване на програмата.

— Благодаря ви, доктор Палмър, споделихте с мен много интересни неща — откровено казах аз. Готвех се да си тръгна, когато ми хрумна да го попитам още нещо: — О, между другото, знаете ли точно къде е станала катастрофата?

— Разбира се. На черния път за Дайтън. На около двайсет мили оттук. Защо питате?

— Просто от любопитство.

 

 

И наистина ми беше любопитно. Тази катастрофа точно когато доктор Катаро е задавал неудобни въпроси на „Био-уан“ ми се струваше доста подозрителна. Както е добре известно, няма нищо по-лесно от това да устроиш някому „малка“ катастрофа с кола.

Поисках от „Информация“ телефонния номер и адреса на доктор Катаро в Дайтън. Имаше такъв.

Тръгнах натам без замисляне. Не ми се искаше да досаждам на вдовица, но нямах избор.

Намерих малката боядисана в бяло къща и позвъних. Отвори ми госпожа Катаро. Беше дребна и руса. Лицето й бе грижливо гримирано, но издаваше всичките й емоции. Чух вътре в къщата звука на включен телевизор.

— Да? — погледна ме тя.

— Госпожо Катаро, казвам се Саймън Ейот. Бих искал да ви задам един-два въпроса, свързани с вашия съпруг.

Тя ме изгледа с поглед, пълен със съмнение, но явно скъпият костюм, приятелската усмивка и английският ми акцент натежаха в моя полза.

— Добре, заповядайте.

И тръгна пред мен към дневната. Момиче на около четиринайсет години лежеше на пода пред телевизора, на който вървеше някаква луда комедия.

— Ще го намалиш ли за момент, мила? — попита госпожа Катаро. Момичето направи недоволна гримаса. Това накара госпожа Катаро да я среже: — Брет, казах ти да изключиш телевизора! — Момичето недоволно се подчини и напусна стаята със сърдит поглед в моя посока.

Жената седна на дивана.

— Извинявам се. Напоследък лесно губя търпение. Девойки, нали се сещате… — Нямах мнение по въпроса за девойките, но се усмихнах, кимнах и седнах на свой ред. — Да не сте приятел на Тони? — попита ме тя.

— Не, не съм — признах аз. — Но се интересувам от проект, в който той е участвал до момента на смъртта си.

— Тогава трябва да говорите с Вик Палмър. Той е в клиниката.

— Вече говорих, госпожо Катаро. И той много ми помогна. Но все пак бих искал да задам и на вас няколко въпроса, може ли?

— Ами опитайте — съгласи се тя. — Но предупреждавам ви, аз нямам нищо общо с медицината. Съмнявам се, че ще ви бъда от полза.

— Знаете ли дали съпругът ви е бил обезпокоен относно лекарството „Неуроксил-5“, с което е работил допреди смъртта си?

— Да, беше… Ако си спомням правилно, четирима от пациентите му получиха инсулт след вземане на това лекарство, и компанията производителка… как беше „Био“… „Био“…

— „Био-уан“.

— Да, „Био-уан“ прояви пълна незаинтересованост. Нещо повече, Тони ми каза, че те направили всичко по силите си да скрият резултатите или да променят тяхната интерпретация. Тони много се безпокоеше, че много хора умират ненужно из цялата страна. Само в неговата клиника починаха двама.

— Разбирам. И какво смяташе да предприеме той?

— Първо, да говори с компанията. А след това да се обърне към компетентните федерални власти.

— Но така и не можа да го направи, нали?

Госпожа Катаро подозрително ме погледна. Ясно беше, че мислите й следват моите. Тя се намръщи и стисна челюсти.

— Да не искате да кажете, че…

Реших, че няма смисъл да я тревожа допълнително. Все пак до момента имах само съмнения, но не и доказателства.

— Това си е било истинска катастрофа, госпожо Катаро. Надявам се полицията да е провела нужното разследване.

— Да — отговори тя. Но беше готова всеки момент да се разплаче.

— Много ви благодаря. Ако се сетите нещо интересно, имащо отношение към изпитанията, моля ви обадете ми се. — Извадих визитка, надрасках на нея домашния си номер и й я подадох.

Тя хвърли поглед върху нея:

— О, „Ревиър Партнърс“. В такъв случай познавате бедния Франк Кук, надявам се.

— Да… — Внимателно я погледнах. — Познавах го много добре. Значи знаете за смъртта му?

— Бих ли могла да я пропусна! — И тя кимна към телевизора.

— А вие познавахте ли го?

— Да. Тони го познаваше по-добре. Знаеха се от години. Впрочем видяхме се с него в дома на наши общи приятели малко преди нещастието с Тони. То… едва сега се замислям над това… Тони загина малко преди да убият Франк.

Замръзнах, неспособен да помръдна.

— Знаете ли дали вашият съпруг е разговарял с Франк за резултатите от клиничните изпитания?

Тя се замисли.

— Мисля, че говориха по телефона. Да, сигурна съм — имаха дълъг разговор по този повод. Според мен и Франк имаше някакво отношение. Предполагам, както и вие?

Кимнах.

— Точно така. Много съм ви благодарен.

— Сигурен ли сте, че Тони не е…

Жената можеше да събере две и две и виждах, че получава четири, колкото и да й е тежко.

Въздъхнах.

— Не знам, госпожо Катаро. Точно това се опитвам да установя.

Оставих я на прага на дома й. Дребното й личице изглеждаше готово всеки момент да се счупи на парчета.