Майкъл Ридпат
Последна сделка (5)

5.

Скулът се носеше по реката и въпреки лекия насрещен вятър приближаваше моста при Бостънския университет, където Чарлз Ривър се стеснява. На около миля зад мен бе пристанът Юниън, откъдето поемах три пъти седмично. Бях налучкал добър ритъм. Крака, рамене, ръце, гръб, гърди работеха в синхрон, за което говореше равномерният плясък на греблата във водата от двете ми страни.

Бях се научил да греба още в училище и после бях гребал отново в Кеймбридж. В армията имат други начини да поддържат добрата физическа форма на войниците, но когато бях пристигнал в Харвард, не ми бе отнело дълго да намеря пътя към реката.

От лявата ми страна се издигаха Купола и Сената на Масачузетския университет, а зад тях надничаха загадъчните високи тухлени сгради на Кендал Скуеър, дали подслон на биохимичните тайни на компании като „Гензим“, „Биоген“ и нашата съвсем собствена „Био-уан“. Отдясно се простираше дълга ивица зеленина, известна като Еспланадата, после шумната улица Стороу Драйв, а над всичко това се издигаха като безмълвни наблюдатели високите строги жилищни блокове на Бек Бей. Въздухът бе кристалночист, водата — лазурносиня, небето — безоблачно. Тук, по средата на широката река, се чувствах сам. Достатъчно сам, за да мога да размишлявам.

Разговорът с Хелън ме бе потиснал. Усещах, че тя е на границата на силите си, страшно исках по някакъв начин да й помогна, но просто не виждах как мога да го направя. Ако намерех парите и спечелехме обжалването, животът й пак щеше да е труден, но щеше ли поне да бъде поносим? Аз бях късметлията с жена, която обичах, и работа, която ми доставяше удоволствие. Не беше справедливо. Искаше ми се да споделя част от късмета си с нея.

Макар че, от друга страна, работата напоследък не ми спореше особено. Ядът ми срещу Франк и останалите партньори не бе утихнал, напротив — засилваше се.

Отлично си спомнях дискусиите, които двамата с Франк бяхме водили с Крейг в периода на подготовка на сделката. И тримата смятахме за подразбиращо се, че трите милиона ще бъдат автоматично предоставени. Да, наистина бяхме заложили в споразумението клауза, позволяваща отказ от превеждане на сумата, но аз поне винаги бях гледал на тази възможност като на защитен механизъм в случай, че Крейг не успее да събере екип и да потегли с него.

Доколкото можех да преценя, той беше свършил работата си великолепно. Определено не бе в здраво финансово състояние, но това ни беше добре известно, когато бяхме взели решение да инвестираме. Франк бе прав, че през последните шест месеца няколко малки и по-големи компании бяха започнали работа над следващото поколение комутатори за Интернет. Никой сред тях обаче нямаше твърдата решимост и яснотата на преследваната цел като Крейг. Този човек живееше единствено с проблемите на „Нет коп“ — компанията бе изместила всичко останало в живота му. Бях сигурен, че той пръв ще стигне до заветната цел. Разбира се, само ако му предоставехме парите, от които се нуждаеше.

Но партньорите бяха взели друго решение. И аз не можех да направя нищо, за да го променя. О, да, можех да се изнижа със запазено достойнство, можех дори да се примиря с този провал в трудовата си биография и да потърся работа другаде. Но щях да захвърля една обещаващо започнала кариера на място, което харесвах, и с хора, които ми допадаха.

Или… можех да постъпя както ми бе подсказала Лиза. Да се опитам да оправя кашата лично.

Както обикновено, Лиза се бе оказала права. Щях да остана и да помогна на Крейг. Нямаше да оставя „Нет коп“ да умре.

Изравних се с пристаните за лодки при Харвард и обърнах назад.

Противопоставянето на Франк определено ме безпокоеше. Както и реакцията на Лиза относно намерението ми да отида в Синсинати с Даян. Да, можех да откажа на Даян, когато миналия четвъртък ми бе предложила да вечеряме двамата. Но каквото и да си бе помислил Франк, не се бе случило нищо интересно. Франк просто бе реагирал прекалено енергично на онова, което си мислеше, че е видял.

Лиза нямаше никакви основания да изпитва ревност. Или имаше?…

Даян бе привлекателна. Харесвах я. С нея се спогаждахме и бяхме прекарали една великолепна вечер в ресторанта. Но обичах Лиза. Обичах я толкова силно, че ми беше невъзможно да си представя как бих могъл да обичам по същия начин някога Даян. И не исках да се случи нищо, което да застраши любовта ми. Не исках да свърша като баща си.

Сър Гордън Ейот (Барт) така и не бе видял своя баща — и мой дядо — който бе загинал при Арнем. Бе наследил малко имение в Девон, баронетска титла и желание да отиде в „семейната рота“ — „Лайф Гардс“ — което в крайна сметка сторил. Правил всичко, което можело да се очаква от един безразсъдно смел кавалерист. Играл хазарт, забавлявал се буйно, ходил по жени, намерил си красива съпруга и се научил да кара бронирани коли из забравените от бога кътчета на земята. Жените го обичали и той им отвръщал със същото. Тази страна от живота му ми се изясни, когато вече бях поотраснал. Родителите ми правеха всичко възможно да скрият състоянието на своя брак от Хелън и мен — отпращаха ни да си легнем при първа възможност, после ни изпратиха в пансиони — но, разбира се, не успяха. Разноските на баща ми определено надхвърляха приходите му, така че имението ни малко по малко се свиваше, докато накрая от него не остана само един малък котидж. Не стига всичко това, ами и баща ни се чувстваше предаден. Майка ми трябвало да е богата, но баща й глупаво фалирал през голямата криза на недвижима собственост през 1974-та. Беше се опитала да игнорира забавленията на своя съпруг и да не обръща внимание на парите, които харчи… но когато станах на десет, двамата се разведоха.

Мразех баща си, че бе наранил майка ми. Но донякъде му се и възхищавах. През юношеските ми години той ме бе вземал на цяла серия непланирани пътешествия: леководолазна експедиция във водите на Белиз, алпинизъм из планините на Канада, а по-късно — когато вече бях в университета — обиколки из нощните клубове на Париж и Лондон. Нямах никаква представа откъде намираше парите за всичко това и дори мама така и не можа да разбере. Докато една сутрин в Кеймбридж не ме извикаха в апартамента на моя наставник. Той ми съобщи, че през нощта баща ми починал от сърдечен удар, без да се мъчи. Беше само на четиридесет и пет. По-късно научих, че преди да си легне се запил жестоко, а на всичко отгоре имало и две жени на половината на възрастта му, които станали преки свидетелки на всичко.

Въпреки протестите на майка ми след Кеймбридж постъпих в „Лайф Гардс“. Направих го отчасти в знак на лоялност към баща ми и дядо ми, но също и защото бях убеден, че да си войник е нещо адски забавно. Така си и беше, а освен това аз се оказах добър войник, но в крайна сметка наслоенията на семейната традиция си казаха думата и аз напуснах.

Разводът на родителите ми ме бе наранил силно, но най-тежкият удар бе ролята на баща ми в него. На десет години тържествено се зарекох да не бъда като него. И ето че само половин година след собствената ми женитба за жената, която обожавах, тъст ми намекваше, че може би вървя по пътя на баща си. Че не бе прав, това бе повече от ясно, но този човек ме бе обидил със съмненията си.

Родителите на Лиза също бяха разведени. Франк бе тръгнал да търси по-друг живот, когато Лиза била на четиринайсет. Лиза така и не получила удовлетворително обяснение и също като мен не бе успяла да прости докрай на баща си. Тук обаче приликите свършваха. Макар майка й бързо да се бе омъжила наново и да се бе пренесла в Сан Франциско, вземайки Лиза и брат й със себе си, Франк бе предпочел да остане сам.

Исках да съм сигурен, че нито един от двама ни няма да тръгне по пътя на нашите родители.

Погледнах през рамо и видях, че пристанът Юниън бързо се приближава. Ръцете и раменете ме боляха. Денят започваше прекрасно.

 

 

Кабинетът на Гил бе най-големият във фирмата. Стените бяха скрити под дъбова ламперия, мебелировката беше старинна. Централното място в нея бе отредено на портрета на колониално нищожество с хлътнали бузи на име Гилбърт Стюарт, на когото бе кръстен Гилбърт Стюарт Апълби. Портретът бе пристигнал само преди година. На Гил несъмнено му допадаше гостите му да смятат, че картината е висяла във фамилната му къща поколения наред. Даниел обаче разполагаше с доста солидни доказателства, че зад нея стои една значителна и предварително похарчена част от милионите на „Био-уан“.

— И така, реши ли какво ще правиш с „Нет коп“? — попита Гил със спокойна загриженост.

— Ще се опитам да я спася.

— Как? — повдигна вежди Гил.

Усмихнах се.

— Още не знам как точно. Но няма да се откажа. Ще намеря начин да върна двата милиона. И ще се опитам да спечеля повече.

Гил ме наблюдаваше внимателно през дебелите лещи на очилата си. После и той се усмихна и бръчиците по лицето му се пренаредиха в нов мотив.

— Възхищавам се на упоритостта ти, Саймън. Направи каквото можеш. Но знай, че „Ревиър“ няма да даде и цент повече.

— Това си го изясних — отвърнах на усмивката му аз.

Гил извади лулата си и започна да я пълни. Единственото място, където я запалваше, бе кабинетът му. В наше време в Америка не можеш да запалиш лула на никое полуобществено място, даже ако то се намира в притежаваната от теб фирма.

— Разбра ли каква грешка допусна, Саймън?

В съзнанието ми изникнаха множество отговори, но се спрях на семплото:

— Не.

— Не е предложението ти да преведем втория транш. Това е единствено въпрос на преценка. Нито е в желанието ти да удържиш на думата си. Каквото и да казва Арт, аз намирам това достойно за уважение. Грешката ти е, че си дал обвързващо обещание. От личен опит в рисковото инвестиране знам, че винаги трябва да си оставяш път за измъкване. Обстоятелствата могат да се променят и понякога се случват най-непредвидими неща.

Не бях напълно сигурен в това. Струваше ми се, че ако един частен предприемач заложи всичките си спестявания, ипотекира дома си и сложи мечтата си в ръцете на един капиталист, най-малкото, което може да очаква от него, е поне някаква форма на обвързване. Но книгата с правилата бе написана от такива като Гил.

Така че кимнах.

— Добре, доволен съм, че не си решил да направиш нещо необмислено. Успех с „Нет коп“. А, и още нещо…

— Да?

— Всичко ли е наред с Джон Чалфонт?

— Мисля, че да. Защо, какво има?

— Просто наскоро прояви прекалено голяма настойчивост по онзи проект за добив на електроенергия от вятъра. Струва ми се, че е тук достатъчно дълго, за да помни, че вече сме отклонили поне дузина подобни предложения.

— Временна загуба на перспектива — казах аз. — Може да се случи на всекиго.

Но Гил не изглеждаше убеден.

— Хм… Добре, благодаря ти, Саймън.

Спокоен, че кариерата ми в „Ревиър“ не е застрашена, аз излязох от кабинета му, потискайки усещането, че съмненията ми не са изчезнали, а само са временно потиснати.

 

 

Даниел изучаваше борсовите котировки на екрана на компютъра си. Акциите на „Био-уан“ се бяха качили на четиридесет и четири долара. Вече бях проверил лично. Джон беше излязъл.

Даниел вдигна поглед към мен:

— Все още ли си на работа?

— Да.

— Гил успя да те разубеди, така ли?

— Ако може да се говори за нечия намеса, беше Лиза — признах аз.

— Доволен съм, че поне един от двама ви не е лишен от здрав разум.

Изсумтях неопределено.

— Гил ме попита добре ли е Джон. Мисля, че го безпокои случаят с вятърните генератори.

Даниел се изсмя гръмко:

— Джон е такъв въздухар…

— Хайде сега… не е толкова лош.

— Разбира се, че е въздухар. И свестен човек. Но какъв е смисълът от това? Нулев в числово изражение. Той е от губещите. За всички е ясно, че доникъде няма да стигне във фирмата. Знаеш, че е тук само заради баща си.

Свих рамене. Даниел може и да бе прав. Но аз лично харесвах Джон и нямах никакво намерение да го отписвам като губещ.

Даниел почувства несъгласието ми и смени темата:

— И какво ще правиш сега с „Нет коп“?

— Ще им намеря малко пари.

— Как? — повдигна вежди Даниел.

— Един бог знае. Ти да имаш някакви идеи?

Винаги си струваше да попиташ Даниел за идеи. Въпреки вродения си цинизъм той беше невероятно практичен.

Той помълча известно време.

— Мислил ли си за Джеф Либерман? Той инвестира в „Био-уан“, нали така? Може да рискува и с „Нет коп“.

Замислих се. Джеф бе наш съвипускник от бизнес колата. Беше се оказал способен студент и двамата с него бяхме прекарали доста време заедно. След дипломирането ни той беше постъпил в „Блумфийлд Уайс“ — голяма инвестиционна банка в Ню Йорк — но бе наблюдавал работата ми в „Ревиър“ с нескриван интерес. Бях му разказал за „Био-уан“, без да скривам уговорките на Лиза, и той бе направил значителна инвестиция в първата емисия акции.

— Струва си да се опита — признах аз.

Изрових номера му и му позвъних.

— Джеф Либерман.

— Джеф, Саймън Ейот ти се обажда.

— О, Саймън! Здравей, как си?

— Добре съм.

— А как е моята малка „Био-уан“? Надявам се котировката да е спряла да пада.

— Сутринта беше на четиридесет и четири. Много повече, отколкото си платил за твоите акции.

— Вярно е, не мога да се оплача.

— Джеф, всъщност поводът да ти се обадя, е една друга компания, с която имаме нещо общо. Ако навремето ти се е струвало, че „Био-уан“ е рискована инвестиция, трябва да видиш тази. Но ако компанията избута… печалбата ще е страхотна.

— Разкажи ми повече.

И аз му разказах подробно за „Нет коп“.

Проектът го заинтригува. Обяснението естествено беше в магическата думичка „Интернет“, съпровождаща основната идея. Запознах го с рисковете, признах му, че „Ревиър“ се е оттеглила, казах, че „Нет коп“ има нужда от още пари, за да оцелее, но това само раздразни апетита му. За него обаче имаше един основен въпрос.

— Харесва ли ти на теб, Саймън?

Наивно се бях надявал да не ме попита точно това. Сега трябваше да заложа репутацията си. Преглътнах:

— Става дума за голям риск, но… да, харесва ми. За мен Крейг Дохърти е необявеният победител.

— Окей, изпрати ми цялата информация. Ще те уведомя.

— Правя го веднага.

— И, Саймън… благодаря! Обаждай се, когато чуеш за други обещаващи проекти.

Затворих телефона. Джеф можеше и да инвестира. Но аз трябваше да намеря още пари. И то доста. Само че това можеше да почака, докато Крейг се поуспокои.

— Заинтересува ли се? — попита Даниел.

— Изглежда.

— Този уикенд ще бъда в Ню Йорк. Мога да се видя с него, ако пожелаеш. И да му поговоря.

— Благодаря. Направи го.

Опитах се да говоря с Крейг, но той беше „зает“, така че му оставих съобщение на телефонния секретар, за да го информирам с какво се занимавам. Разбирах напълно гнева му, но в един момент все щеше да му мине… особено ако успеех да му намеря пари отнякъде.

В този момент влезе Джон. Подсвиркваше си мелодия от 80-те и носеше голямо мляко.

— Още ли си тук, Саймън?

— Страхувам се, че е така.

— Ей, защо не хванеш Джон да инвестира? — обади се Даниел.

— В какво? — поинтересува се Джон.

— В „Нет коп“.

— Потенциално висока печалба и ти гарантирам, че не можеш да загубиш повече от сто процента от парите си — допълних аз.

— Не мога — заяви Джон и седна зад бюрото си.

— Че защо не? — попита Даниел.

— Нямам какво да инвестирам.

— О, недей на нас тия, Джон. Ти ако не можеш да развъртиш десетина милиона ей така…

— Няма ли някой ден тъпата ти глава най-сетне да уври, че баща ми не ми дава никакви пари? Ако му поискам долар, ще трябва да му измия колата — каза Джон, без да влага особено чувство. Наистина бяхме обсъждали темата безброй пъти, но Даниел все не можеше да повярва. Аз вярвах.

— Ами предложи му тогава той лично да го направи. Нека инвестира сам.

— Я ме оставете — отсече Джон и погледна екрана пред Даниел. — Няма значение колко напрегнато гледаш. Не се качва.

Даниел му хвърли сърдит поглед и смени страницата.

— Сигурно вече притежаваш поне половината компания — подхвърли Джон.

— За нещастие — промърмори Даниел.

— Защо? Та ти седиш на златна мина.

— Купих голям брой на петдесет и осем — призна с въздишка Даниел.

— Уорън Бъфет би се гордял с теб — усмихна му се Джон.

— Няма нищо, ще изплувам — раздразнено отговори Даниел.

Даниел наистина беше купил значително количество акции. След обявяването на компанията за публична цената на акциите бе скочила до небесата — четворно. През изтеклата година бе останала постоянна, клатейки се около шейсет долара, след което бе спаднала заедно със срива в целия сектор на биотехнологиите.

— Което не пречи на нашите славни партньори да се чувстват прекрасно — отбеляза Джон. — Любопитно, какъв ли е техният дял.

— Около петдесет и четири милиона общо — веднага отговори Даниел.

— Петдесет и четири милиона!

— Точно. „Ревиър“ инвестира пет милиона през 94-та. Тези пет милиона сега струват двеста седемдесет и пет милиона. Партньорите си разпределят една четвърт от печалбата — и това ти е цялата сметка.

Станеше ли дума за сметки, на Даниел можеше да се има пълно доверие. Аз знаех единствено, че собствеността в „Био-уан“ доминира останалите активи на компанията. Имаше няколко успешни сделки — главно заслуга на Франк, няколко провала — „заслуга“ на Арт, и други, за които не можеше да се каже нищо, но „Био-уан“ бе единствената инвестиция, за която си струваше да се говори.

Петдесет и четири милиона, разделени между петима партньори! Естествено, че най-голям дял се падаше на Гил. Арт също щеше да отхапе солидна хапка, защото колкото и невероятно да изглеждаше в светлината на следващите му изцепки, „Био-уан“ бе негова сделка. Франк също щеше да получи доста. Новите попълнения, Рави и Даян, щяха да се задоволят с по-малко.

До момента не бе имало случай младши съдружник да стане партньор. Надявах се тази ситуация да се промени заради мен.

— Е, Саймън, как се чувства човек, чийто тъст струва милиони долари? — язвително попита Даниел.

— Това е само печалба на хартия — казах аз. — И ще ти кажа още нещо, Даниел: в момента нямам впечатлението, че съм в ролята на любимия зет.

Даниел мрачно се усмихна.

— И аз имах същото впечатление.

— А какво мисли Лиза за „Био-уан“? — поинтересува се неочаквано Джон.

— Нищо хубаво.

— Така ли? Че защо?

— Една нейна приятелка работи там. И мрази компанията. Изглежда, директорът по техническите въпроси е тъпанар. Сещаш ли се — Томас Иневър, австралиецът. Наложил е режим на пълна секретност и сега само той знае какво става там.

— Мисля, че тя греши — възрази Даниел.

Свих рамене. Вярно че „Бостън пептидс“ беше много по-малка фирма от „Био-уан“, а освен това двете работеха в сродни области и не бяха конкуренти. Но Лиза имаше много ясно мнение за по-голямата фирма.

— Иневър е гениален — продължи Даниел. — Може да е докачлив, но е гениален.

— Сигурно — съгласих се аз. — Аз не знам нищо за биотехнологиите.

— И Арт не знае — засмя се Даниел. — А това е единствената му успешна инвестиция.

Усмихнах се. Даниел беше помагал от време на време на Арт за „Био-уан“, особено когато Арт бе имал нужда от някаква числова обработка, така че той бе единственият освен Арт, който бе имал личен контакт с хора от фирмата. Преди четири години Арт бе подкрепил свой стар приятел от годините си на компютърен специалист, някой си Джери Питърсън, да купи „Био-уан“. Даниел бе прав — Арт не разбираше нищо от биотехнологии и беше крайно съмнително дали и Джери — сегашният президент на „Био-уан“, има по-добра представа.

Беше се оказало, че „Био-уан“ предлага най-обещаващото лекарство за борба с болестта на Алцхаймер — основната причина за старческата сенилност. Хроническите заболявания са добра цел за биотехнологична компания: пациентите гълтат хапчета с години. Това обстоятелство на свой ред се трансформира в милиарди долари от продажби, след като лекарството бъде одобрено от съответните власти. Точно по тази причина „Био-уан“ струваше един и половина милиарда долара на NASDAQ — борсата, където се продават акциите на високотехнологичните компании.

Арт бе имал голям късмет, но никой не му завиждаше, след като цялата фирма печелеше от това.

 

 

Когато чух входната врата да хлопва, лежах на дивана в малката ни дневна, на гърдите ми лежеше разтворена книга, а очите ми бяха затворени. Погледнах часовника на стената — беше десет часът.

— Здрасти — казах и се надигнах.

— Здрасти — отговори Лиза бързо, целуна ме и се срина на дивана до мен. — Тъмничко е тук.

Така си беше. Бях чел на малката лампа. Харесвах вечер в стаята да цари романтичен полумрак. Жълтата светлина на уличното осветление се просмукваше през прозорците и хвърляше сенки по стените и старата тухлена камина.

— Да запаля ли другите лампи? — попитах я.

— Недей, и така е хубаво. Ще ми донесеш ли вино?

— Веднага. — Отворих бутилка калифорнийско червено и налях и на двама ни.

Лиза отпи, изтегна се на дивана и изрита обувките от краката си.

— Мозъкът ме боли! — простена тя.

Целунах я по слепоочието.

— Така по-добре ли е?

Тя се обърна, притегли ме към себе си и ме дари с дълга и бавна целувка.

— Малко по-добре.

— Бих искал да не ти се налага да работиш толкова много — казах аз.

— Нямам избор. Състезаваме се с времето. Трябва да докараме ВР56 до състояние, когато можем да привлечем допълнително финансиране, преди да сме изпразнили касата съвсем. Налага се да обработим изцяло данните от изпитанията върху животни, преди да можем да продължим върху хора.

— Не ми ли каза, че работата с животни била приключила?

— Така е. И е очевидно какви са резултатите. Но трябва да документираме всичко за представяне в Комисията за контрол върху лекарствените препарати. А това вече е истински кошмар.

— Сигурно.

Лиза доизпи виното си, стана и си наля нова чаша.

— Не си напуснал, нали?

— Не… ти се оказа права. Ще се опитам да спася „Нет коп“.

— Как?

— Не знам. Един познат от бизнес школата може да вложи малко пари. Но ще ни трябва много повече от онова, което той е готов да извади.

— Ще намериш — успокои ме Лиза. — Хрумна ли ти нещо във връзка с обжалването на Хелън?

— Иска ми се да опита. Останала е без варианти и това като че ли е единствената й възможност да се измъкне. Само дето нямаме парите.

— А ти вярваш ли на адвокатите й, като казват, че този път могат да спечелят?

— Обадих се тази сутрин на онзи, който ще я представя в съда. Той е уверен, не, направо е убеден — не съм го чувал да говори така преди. Явно това ново вещо лице е голям експерт, който умее да убеждава. Но защо всичко това не стана след две-три години, когато може би бих се чувствал по-уверено в „Ревиър“? Тогава сигурно бих могъл да си го позволя.

— Съжалявам, Саймън — прошепна Лиза и ме докосна нежно по ръката. — Бих искала да мога да направя нещо.

— Та ти вече ми позволи да издухам всичките ни спестявания. Какво повече от това би могло да се иска?

Лиза се поколеба, но не каза нищо.

— Какво има?

— Днес се видях с татко — каза тя. — Обядвахме заедно.

Почувствах лек пристъп на раздразнение. Поредният „заговор“ на двамата да се видят зад гърба ми насаме.

— Не ми каза.

— Не ти казах. Исках да го попитам дали би се съгласил да ни заеме известна сума. За Хелън…

Сърцето ми заби по-бързо.

— И какво каза той?

— Каза „не“. — Лиза прехапа устни.

Затворих очи за няколко секунди.

— Не е трябвало да го молиш, Лиза. Чудесно е, че си искала да опиташ, но това все пак е проблем на моето семейство. Проблем, който няма нищо общо с него. Както явно смята и той — горчиво допълних аз.

— Не е така — обясни Лиза. — Той по принцип е против медицинските дела. Смята, че те изтощават здравната система. Дядо също често се възмущаваше по подобни поводи. — Бях чувал много пъти за дядото на Лиза, лекар с крайни мнения по много въпроси. — Татко просто не иска да подкрепя подобен иск.

— А какво мисли за това, че животът на Матю е провален от действията на един некомпетентен лекар? — възразих аз. — Не трябва ли някой все пак да плати за проваленото бъдеще на едно невинно дете? Аз не смятам, че само Хелън трябва да понесе това бреме.

Лиза въздъхна:

— И аз му го казах. Но нали знаеш какъв става татко като каже „не“…

Вярно е, знаех. Франк беше мил и щедър човек. Но годините работа в сферата на рисковите инвестиции го бяха научили да казва твърдо „не“, да го заявява с онази окончателност, която не оставя дори сянка от съмнение у събеседника, че пари няма да има.

Никога не бих отишъл при Франк. Знаех, че нямам право да му искам пари, и добре разбирах, че той няма основания да ми ги даде. И все пак хубаво беше от страна на Лиза, че бе опитала. Само че сега, когато Франк наистина бе казал очакваното „не“, не можех да си попреча да мисля за него като за безсърдечен тип.

— Обещах му да отида и да го видя в неделя в Марш Хаус — малко неуверено каза Лиза. — Сама…

— Лиза!

— Съжалявам, Саймън, налагаше се. Помоли ме преди да го попитам за парите. Трябваше да му обещая, иначе щеше да се засегне и разговорът нямаше да тръгне, а после… после вече ми беше неудобно да се отметна.

Поклатих глава.

— Виж, не мога да те спра да се виждате понякога — казах аз. — Но на нас и без това не ни остава достатъчно време един за друг. Защото… предполагам ще работите и в събота, нали така?

— Вероятно — потвърди Лиза.

— Ето, видя ли? Започвам да имам чувството, че той малко по малко ме измества.

— О, Саймън, това е нелепо!

— Не ми казвай, че говоря глупости.

— Ние с него винаги сме се виждали често. Обичам го. Той ми е баща. Защо да не го виждам? — Лиза постепенно повишаваше тон.

— Не мисля, че е нормално.

— „Нормално“? Господи, и ми казваш това, след като съм ходила да прося пари за теб?

— Не съм те молил — изсумтях аз.

Лиза ме изгледа гневно, остави чашата си и стана.

— Лека нощ, Саймън — каза тя и измарширува към спалнята.

Останах да седя там сам в полумрака. Чувствах се адски глупаво. Изчаках десет минути, преди и аз да отида в спалнята. Лиза вече беше в леглото, лампата бе изгасена, тялото й бе напълно скрито под завивките, но се виждаше, че гърбът й е обърнат към средата на леглото.

Съблякох се и се мушнах до нея.

— Лиза. — Никаква реакция. — Лиза?… Лиза, страшно съжалявам. Тези дни ми се сърба много. Предполагам и на теб. — Целунах я леко под лявото ухо. Усетих тялото й да се напряга. — Много мило от твоя страна да опиташ да намериш пари за Хелън. Разбира се, че ще идеш да се видиш с баща си в неделя.

Отново я целунах леко, пак на същото място.

Изведнъж тялото й се отпусна, тя се обърна към мен и ме прегърна.

 

 

Изминаха три дни преди Крейг да се съгласи да се срещнем. Оказа се, че имал пари да изкара още около месец, но щяло да му се наложи да закупи скъпо оборудване, ако някой очаквал от него да изработи прототип.

Изглеждаше в много по-добро настроение. Следвайки идеята на Лиза, двамата съставихме списък на потенциалните му клиенти и започнахме да работим върху презентацията, с която Крейг би могъл да се яви пред тях. Накарах го да се обади и на няколко от по-малките и позакъсали за сделки инвестиционни фирми, за да види дали някоя от тях няма да се заинтересува.

Беше седем вечерта, петък, и беше време да си тръгвам.

— Ще успеем — казах аз.

Крейг си позволи предпазлива усмивка:

— Да, май ще успеем.

Погледнах го по-внимателно.

— Да нямаш някоя идея, която не си споделил с мен?

— Имам, и то чудесна, Саймън — отговори Крейг и този път се ухили широко.

Тръгнах си. Питах се какво, по дяволите, си е наумил.