Майкъл Ридпат
Последна сделка (20)

20.

В „Ред Хет“ беше претъпкано. За мое щастие точно когато пристигнах, някой излизаше, така че можах да седна и да си поръчам бира веднага. После започнах да пия.

Лиза си отиваше. Този път окончателно. Не в другия край на града, а на две хиляди и петстотин мили от мен.

Беше ме обвинила, че съм се променил, и беше заявила, че вече не знае кой съм. Но грешеше. За себе си бях сигурен, че не аз съм се променил, а тя. Това ме безпокоеше, но едновременно с това ме и ядосваше. Държеше ме отговорен за много неща, докато единственото ми намерение беше да се опитам да й помогна. Не бях убил баща й. Не бях виновен, че е загубила работата си — всъщност бях рискувал моята работа, като я предупредих за изкупуването. Тя сама бе загубила работата си, като бе създала проблеми около себе си. На всичко отгоре не бях спал с Даян.

Изпих остатъка от бирата си на екс и почуках по халбата за нова. Барманът водеше сметка на бройката — от един поглед бе схванал, че не съм влязъл за една.

Всичко това бе толкова нехарактерно за нея. Вярно че бе подложена на много голямо напрежение, но защо не ми бе позволила по някакъв начин да й помогна? Чувствах се безсилен. Нещо повече, чувствах се разкъсан от гняв и загриженост, от желанието да я пусна да си върви и проблемите й някак сами да се разрешат, и по-силното желание да я задържа до себе си.

В живота ни досега само веднъж бе казвала, че ще си тръгне. Но тогава всичко бе толкова различно. Познавахме се от половин година, но и двамата гледахме на връзката си като на забавна и необвързваща. И тогава, съвсем изневиделица, Роджър Метлър я бе повикал обратно в Станфорд. По онова време „Бостън пептидс“ не предлагаше никаква перспектива, така че тя реши да вземе самолета и да поговори с него. Върна се пълна с ентусиазъм. Вечеряхме заедно. Привидно и двамата бяхме радостно възбудени, но настроението ми малко по малко се разваляше. Изведнъж, напълно изненадващо за мен, осъзнах, че не искам тя да заминава. Само че не виждах как да й го кажа. Тя имаше собствен живот, ние не бяхме по никакъв начин обвързани с някакви обещания и как можех при това положение да провалям кариерата й?

Така че тя прие тогава предложението за работа, подаде предизвестие за напускане в „Бостън пептидс“ и дори си уреди къде да живее в Станфорд. Изгаряше от ентусиазъм колкото може по-скоро да започне разкриващия се пред нея нов живот. Правех се на радостен заради нея, но се чувствах ужасно. И тогава, една неделна сутрин, докато лежахме в леглото, а времето до заминаването й се измерваше вече не със седмици, а с дни, аз намерих думи и й разказах как се чувствам. Казах й, че разбирам, че за нея е най-добре да замине, но че аз искам да остане. Винаги ще помня как изражението й се смени от объркване в широка усмивка. Онази неделя прекарахме по-голямата част от деня в леглото.

И тя остана.

А ето че година и половина по-късно си тръгваше.

Трябваше да си я върна.

 

 

На следващия ден прецених, че наистина е по-добре да ме няма в апартамента, и заминах за Уелсли. Докато пътувах, се обадих на Даниел в офиса, за да му кажа, че има ново развитие на нещата и ми се налага да отскоча до „Нет коп“. Крейг не скри удоволствието си, че ме вижда.

— Здрасти, Саймън. Значи пуснаха те все пак?

— Имам добър адвокат, а и уликите им срещу мен не издържат — обясних, без да се впускам в подробности. — Но още не съм се откачил от куката.

— Лошо! Ей, разбра ли, че вчера подписахме с момчетата от „Блумфийлд Уайс“?

Поклатих глава. Когато ставаше дума за неща, неотнасящи се до „Нет коп“, способността на Крейг да се съсредоточава автоматично се ограничаваше до десетина секунди. Което не ме изненадваше — в крайна сметка това бе един от факторите, заради които стоях зад него.

— Чудесно, Крейг. Кога ще получиш парите?

— Според Джеф Либерман — следващия понеделник.

— Страхотна новина.

— Да. Започваме работата над прототипа веднага. Вече говорих с „Лусктел“ и…

— Крейг? — прекъснах го аз.

— Да?

— Имаш ли нещо против да поговорим за нещо друго?

На Крейг явно не му стана приятно да го спирам точно когато се е разгорещил, но все пак кимна.

— Окей.

— Бил ли си в района на тресавището при Удбридж в съботата, когато беше убит Франк Кук?

— О — каза Крейг. Повдигнах вежди. — Да, би могло да се каже, че бях. Сигурно някой ме е видял. — Кимнах на свой ред. Крейг се замисли. — Знае ли полицията?

— Още не. — Трудно беше да се направи директна връзка между описанието на госпожа Бауман и Крейг. За полицията засега той оставаше само един от стотиците хора, с които Франк бе контактувал покрай служебните си задължения.

— Добре.

Позамислих се. Следващият въпрос, който се налагаше да задам, бе труден за изговаряне, но се налагаше:

— Крейг… ти ли уби Франк?

Не ми отговори веднага. Вместо това пое дълбоко въздух през носа си, помълча още малко и накрая каза:

— Не.

— Това ли си мислеше, когато изглеждаше така необяснимо доволен от себе си точно преди той да бъде убит?

— Не, не беше това.

— Какво?

— Какво „какво“?

— Какво си правил в Удбридж? — Започваше да ми омръзва да му вадя думите с ченгел.

— Малко е трудно да се обясни.

— Опитай все пак — предложих аз. — Виж, Крейг, ако не си го разбрал, аз съм нароченият за убиец. И ако си бил там, когато са убивали Франк, предполагам схващаш, че имам нужда да получа някои отговори.

— Е, добре. — Той сви рамене и отиде в ъгъла на кабинета, където имаше заключен шкаф. Извади от него плътен кафяв плик и ми го подаде. Вътре имаше към дузина черно-бели снимки.

Бяха снимки на Франк и някого. Мъж. Не бяха откровено сексуални, но естеството на връзката им бе пределно ясно. На една от снимките двамата се държаха за ръце. На друга ръката на Франк беше през кръста на мъжа. Третата беше запечатала целувка по бузата.

Другият беше… Джон.

Сега разбрах смисъла на думата „потресен“. Тези снимки просто нямаха смисъл!

А може би имаха? Колкото повече мислех за тях, толкова повече неща ми се изясняваха. Като начало например, те обясняваха защо Франк бе напуснал майката на Лиза. Обясняваха и защо никой не бе виждал Франк с приятелка. Симпатичен мъж като Франк сигурно е трябвало да полага много усилия, за да избегне трайно забъркване с друга жена. Изглежда, той се бе справил.

Сега си спомних къде бях виждал онази химикалка с надпис „Оукуд Аналитикс“ — на бюрото на Джон в „Ревиър“. Бях я използвал, за да му оставям бележки, когато го търсеха по телефона. И книгата за „Досиетата X“ на масичката в дневната — спомних си, че Джон обича този сериал.

Но как да повярвам, че Франк е бил гей? Никога, никога не ми бе хрумвала подобна мисъл. Той не се вписваше в гей стереотипа, може би с единственото изключение, че се обличаше подчертано спретнато. Сетих се за отпуска, който веднъж бе прекарал във Флорида. Спомних си как умело бе „забравил“ да спомене къде точно отива и едва по-късно бяхме разбрали, че е по островчетата там — ключ, но за този, който може да го разчете. Никой от нас обаче не бе търсил ключ към идентичността на Франк, най-малко от всички Лиза.

Джон… Джон беше по-очевиден. Макар да бяхме работили заедно близо две години, аз го познавах много по-бегло, отколкото познавах Даниел. Той определено бе държал личния си живот личен. Имаше митична „приятелка“, удобно за него живееща чак в Чикаго. Сега си спомних, че преди може би година Лиза бе подметнала, че Джон може да е гей. Аз бях изразил енергично несъгласие и бях забравил за коментара й.

Само преди два дни Джон ми бе казал, че наближава моментът да каже на баща си кой е той всъщност. Вече разбирах смисъла на думите му.

В съзнанието ми изникнаха десетки въпроси. Откога датираше тяхната връзка? Сериозни любовници ли бяха били? Изглежда, достатъчно сериозни до момента на смъртта на Франк. И естествено въпрос номер едно: означаваше ли това, че Джон е убил Франк?

— Кога си ги направил?

— Вечерта преди Франк да бъде убит. Проследих ги от Бостън по пътя до Удбридж и се повъртях наоколо с фотоапарата. Снимах ги, когато бяха на верандата. Използвах телеобектив.

— А в събота? Видя ли го и в събота?

— Не. Тогава отидох към обяд. Колата на Джон не беше там. Франк прекара по-голямата част от деня, поправяйки лодката си. Ти пристигна, когато той току-що се бе прибрал.

— Значи си ме видял?

Крейг кимна.

— Видях те да пристигаш и после да си тръгваш. Прецених, че е малко вероятно да направя интересни снимки, дори приятелят му да дойде, докато ти си там.

— Значи не си видял кой е убил Франк?

— Не съм.

Замислих се за секунда.

— А видя ли някой друг да влиза в къщата му?

— Не. В интерес на истината, върнах се събота вечерта, но след като отново не видях колата на любовника му, обърнах и се прибрах.

— И по кое време беше това?

— Към девет.

— Имаше ли някакви признаци, че Франк още е бил жив?

— Не — отговори без замисляне Крейг. — Нека уточня: допуснах, че е там, защото видях колата му както си бе паркирана, но самия него не съм го виждал. Обърнах, без да се бавя, и се върнах.

— Уф… — Обхванах главата си с ръце и се замислих над току-що наученото. — Как си разбрал за Франк и Джон? — И понеже не ми отговори, настоях: — Крейг? Кажи ми!

— Е, добре… Прехванах електронната му поща у дома му.

— Не ми беше известно, че това е възможно.

— Няма значение, аз мога да го направя — отговори Крейг. — Не е чак толкова трудно, ако знаеш как се прави. Както и да е, разбрах, че получава съобщения от някой на име Джон, а от текста на съобщенията ставаше ясно, че те са много добри приятели. Научих, че планират да прекарат заедно уикенда в Удбридж. Реших да отида и аз там с фотоапарат и да видя дали ще мога да направя някоя по-интересна снимка.

— За да го изнудваш! Франк?

— Не исках парите за себе си — протестира Крейг. — Исках да го принудя да даде разрешение за финансирането, което „Ревиър“ така или иначе ни дължеше.

— Това се нарича изнудване, Крейг!

— И така да е. Обаче Франк се беше запънал за сделката! — каза Крейг, чийто гняв малко по малко се връщаше. — Трябваше да опитам всичко възможно.

— Не, не всичко! О, господи! — Прекарах ръка през косата си. — Споменавал ли си пред полицията за всичко това?

— Не — отговори Крейг.

— И защо не?

— Мислех, че ще си навлека по-големи неприятности. Макар да не съм изнудвал Франк, не бях сигурен как ще го възприеме полицията. И най-сетне, не исках да ставам един от заподозрените.

— А замислял ли си се за мен? Много добре знаеше за моите неприятности. Не ти ли мина през ума, че можеш да ми помогнеш?

— Помислих и за това, Саймън. Честно ти казвам. Но прецених, че в светлината на онова, на което бях станал свидетел, подозренията срещу теб се засилват. Никога не съм допускал, че ти си убил Франк. Но не желаех да давам на полицията повече козове срещу теб.

— О, не говори глупости — спрях го аз. — Ако полицията беше научила за Джон, това щеше да открие цяла нова следа за разследване. Следа, водеща встрани от мен. Просто те е било страх да не се самоинкриминираш. — Крейг определено се чувстваше неудобно. — Добре, трябва да тръгвам. Мога ли да ги задържа? — Посочих с брадичка снимките в ръцете си.

— Бих предпочел да не го правиш — отговори ми неуверено Крейг.

— Налага се. И без това негативите остават у теб. Можеш да си извадиш още, когато пожелаеш. — Сложих снимките в плика и тръгнах към вратата.

— Саймън, чакай! Трябва да поговорим за прототипа…

— Не, Крейг, ако изобщо се налага да правя нещо, то е да докажа невинността си. А ти се безпокой за „Нет коп“, колкото ти е угодно. Лично аз пет пари не давам.

 

 

Когато се прибрах у дома, беше към обед. Лиза бе идвала и си бе заминала, вземайки своите неща. Апартаментът — беше ни изглеждал претъпкан — бе празен и чужд.

Извадих снимките, направени от Крейг, и отново ги прегледах.

Беше ли Джон убил Франк? И ако беше, то защо? Напълно възможно бе двамата да са се скарали за нещо. Но аз нямах доказателства за това. А дори да имах, Джон изглеждаше крайно невероятен убиец. От друга страна, все още не можех напълно да възприема Франк и Джон като любовници. Започвах да осъзнавам, че животът на Франк бе имал страна, за която не само че нищо не знаех, а дори не бях подозирал, че е съществувала — страна, която съвсем лесно можеше да предложи мотив за убийство.

Интересно как би реагирала Лиза на такова разкритие. С нея нямахме приятели, които бяха откровено гей. Знаех, че се придържа към либералния възглед, че сексуалният живот на хората си е тяхна лична работа. На хората, да; но така ли щеше да мисли, когато ставаше дума и за баща й? Наистина не можех да си представя реакцията й.

Хвърлих снимките на масата. Бях ядосан. Не защото Франк се бе оказал гей, а защото бе мамил Лиза през всичките тези години. И през цялото време бе водил двойствен живот, без дори да й намекне. Това, че и аз бях един от неосведомените, не ме вълнуваше чак толкова — но да крие от дъщеря си? Това ме вбесяваше. Сега, след като вече бе мъртъв, разкриването на подобна тайна бе многократно по-деликатно, отколкото можеше да бъде, докато още бе жив. Не само си бе отишъл, но сега и споменът на Лиза за него щеше да бъде осквернен. Тя щеше да вижда всичко, което той бе правил в съвсем друга светлина.

Не бях сигурен дали ще мога да запазя наученото в пълна тайна. Но реших поне да крия тези снимки от Лиза колкото се може по-дълго.