Майкъл Ридпат
Последна сделка (8)

8.

Погребаха Франк на еврейското гробище в Бруклайн, където някога бе живяло семейство Кук. Церемонията бе проста. След като присъстващите измънкаха всеки с различна степен на убеденост кадиш, равинът заговори за младежките години на Франк. Предполагам не го бе виждал от много време. Гил изрече надгробно слово, без да се захласва в ненужна патетика. Каза няколко думи, но те бяха искрени и трогнаха всички ни. Всъщност присъствахме само двайсетина души: семейството и най-близките приятели. Подразни ме да видя Махони някъде отзад, сканиращ събраните с орлов поглед. Видя, че съм го забелязал, и ъгълчето на устата му трепна нагоре. Отместих погледа си. Струваше ми се… някак нередно той да присъства на погребението на Франк. Бих го изхвърлил оттук, ако можех да го направя.

Обредът шива или така наречената визитация се състоя в дома на сестрата на Франк на около миля от гробището. Шива означава седем и технически погледнато би следвало да продължи седем дни, но Еди трябваше да се връща в университета, а и Франк в най-добрия случай бе неосъзнато религиозен, така че семейството реши да се ограничим с една вечер. Към опечалените се присъединиха и тези, които бяха дошли да поднесат съболезнованията си на семейството на покойника. Стори ми се, че в скромния дом стотици хора се опитват да се натъпчат. Удивих се колко много хора бяха познавали и харесвали Франк.

Както казах, сестра му, Зои, пое тежката роля на домакиня. Беше висока чернокоса жена с нежна усмивка и добри очи. Стоеше усмихната и кимаше, потупваше чужди ръце и оставяше нейната да бъде потупвана. Съжалих я и се опитах да я отърва от един мрачен възрастен господин с тъмни очила и ярмулка на главата, който й досаждаше. Занесох й от тортата, като извинение да се намеся.

— О, Еди, страшно ти благодаря — въздъхна тя. — Познавам тези хора, но съм забравила имената на поне половината от тях. А така не искам да ги обидя…

— Справяш се чудесно — уверих я аз и се въздържах да поправя грешката й.

Тя се усмихна извинително.

— Толкова е жалко за милия Франк. Виждахте ли се с него напоследък?

Не бях сигурен дали обръщението „Еди“ означава, че е сбъркала само името ми или наистина ме смята за брата на Лиза. Реших да й кажа истината.

— Доста често.

— Лельо Зои! — Лиза прегърна леля си и старата жена се усмихна щастливо. — Грижи ли се Саймън за теб?

Леля Зои за момент се обърка и извинително ме погледна.

— Да, да, много е внимателен, мила. А ти как си?

— О, чудесно… предполагам.

— Как са ти епруветките?

— Ами пълни с какво ли не — отговори й тя. — Видя ли колко много хора дойдоха? Не познавам повечето от тях.

— И аз. Удивително е видиш толкова много от старите другари на Франк събрани на едно място — каза Зои.

— Колко много би се радвал той да ги види така наведнъж. — Тя огледа стаята замислена. — Чудя се колко ли време трябва да продължава това? Колко е часът, мила?

Лиза погледна първо часовника на китката на леля си, после и своя.

— Девет и половина. — Леля Зои леко въздъхна. — Страшно мило беше от твоя страна, че се съгласи на всичко това. Нямаше никакъв начин да съберем толкова хора в нашия апартамент.

— О, няма нищо, не се безпокой — каза леля Зои. — Той толкова ще ми липсва.

Към Зои се приближи приятел от детските години на Франк, който явно искаше да поговори с нея. За щастие този път тя си спомни името му.

— Изглежда добре — обади се Лиза, когато се отдалечихме.

— Да — съгласих се аз. — Само дето ме нарече Еди.

— Ами?

— И забеляза ли как те попита колко е часът?

— Толкова е тъжно — въздъхна Лиза. — Така ясно помня как си играехме с нея, когато бяхме деца. Тя идваше в Марш Хаус и оставаше по няколко дни. Преди да се омъжи, разбира се. Беше толкова забавна. Играехме си на какво ли не, но основно използвахме ручеите и тресавището. А след година-две тя може изобщо да не си спомня тези времена.

— Ще си спомня — опитах се да я успокоя аз. — Нали се говори, че възрастните може и да забравят какво са закусвали, но си спомнят всичко случило им се преди десетки години.

— Но тя не е толкова стара, Саймън. Тя е само на петдесет и две. Болна е.

Леля Зои страдаше от първите симптоми на Алцхаймер.

— За Зои ли си говорите? — попита съпругът й Карл и се присъедини към нас.

Як, едър мъж със сива брада, може би няколко години по-голям от своята съпруга, който се задъхваше и от най-малкото усилие, той бе професор по някаква социална дисциплина в Североизточния университет.

— Да — потвърди Лиза. — Как е тя?

Карл въздъхна малко по-тежко, отколкото когато просто се задъхваше.

— Загуби работата си в библиотеката.

— О, не — прошепна Лиза.

— Но още не е чак толкова зле. Забравя имена на хора, заглавия на книги — това й беше основният проблем в библиотеката — не може да каже колко е часът. Но все още ме помни, винаги знае къде се намира и кой ден от седмицата е. Най-лошото тепърва предстои. Освен ако лекарството, което й препоръча Франк, наистина свърши работа.

— Лекарство ли? Не знаех, че татко е препоръчвал някакво лекарство!

— Да — потвърди Карл, — някакво лекарство срещу алцхаймер, което изпробвали.

— Да не се нарича „Неуроксил-5“? — попита Лиза.

— Точно така.

— И помага ли й? — поинтересувах се аз.

— Изглежда. Взема го вече няколко месеца и състоянието й като че ли се стабилизира. Поне не забелязвам да се влошава. Условието беше да се яви на тест… как му беше името, а — „Минитест за умствените възможности“, а след няколко месеца отново ще я проверят, за да регистрират как се чувства.

— Но това е добра новина — отбелязах аз.

— Видях някои от другите пациенти в клиниката — продължи Карл. — Страшна гледка. Някои от тях бяха забравили вече всичко. За кой са женени, къде живеят, как се казват децата им. Не могат да си спомнят, това ги ядосва и ги кара да се чувстват напълно безпомощни. Една жена разказваше, че мъжът й престанал да се усмихва. Моля се това никога да не се случи на Зои. — И той погледна жена си, която продължаваше да разговаря със стария приятел на Франк и да се смее на неговите несъмнено забавни спомени.

И аз се надявах този „Неуроксил-5“ да се окаже достатъчно ефективен.

 

 

На следващата сутрин Лиза, майка й, брат й и аз отидохме в офиса на адвоката на Франк, за да научим съдържанието на неговото завещание. Докато чакахме в луксозната чакалня на юридическата фирма, между нас се възцари неловка тишина. Никой до момента не бе споменавал думата „завещание“. Други неща ни се бяха стрували по-важни. Знаехме, че е богат, но усещахме колко неуместно би било да обсъждаме размера на богатството му и да пресмятаме колко ще се падне на всеки. Всъщност тази мисъл може би изобщо не бе минавала през главата на Лиза. Еди изглеждаше по-неспокоен и дългите му пръсти не спряха да си играят с чаената лъжичка. Лиза бе напълно спокойна, а Ан си бе наложила изражение на незаинтересованост.

След около пет минути чакане се появи задъхан и самият адвокат. Казваше се Бърги. Беше солиден, започнал да оплешивява мъж с малко безволево лице, но интелигентни очи. Представи ни се и ни покани в кабинета си.

— Благодаря ви, че дойдохте при мен днес — започна той, след като се увери, че сме се настанили удобно край масата. — Ще разговарям с вас в качеството си на изпълнител на завещанието на господин Кук. При по-обикновени обстоятелства щях да изпратя писмо до всички упоменати в завещанието му, но в конкретния случай реших да се възползвам от факта, че сте се събрали на едно място. Сега ще ви запозная със съдържанието на завещанието. — Бърги изглеждаше притеснен. Неспокоен, но сериозен. Беше приковал вниманието ни. — Първо, господин Кук притежава застрахователна полица на сума триста хиляди долара, която е пожелал да бъде разделена по равно между бившата му съпруга и двете му деца. — Той ни се усмихна бързо и прочисти гърлото си. Нещо ми подсказа, че приближаваме до трудната част. — Второ, самото завещание… То всъщност е доста просто. — Той свали поглед върху документа пред себе си. — Цялото състояние на господин Кук е завещано изцяло на Елизабет Ребека Кук — негова дъщеря. Конкретната стойност на състоянието не може да се определи точно в момента, понеже значителна част от него са дивиденти от средства, оставени за управление на „Ревиър Партнърс“. Но ако изключим тази неустановена част, останалото възлиза на поне четири милиона долара. Както винаги, ще отнеме известно време, докато оценката на състоянието приключи.

Той неспокойно вдигна поглед към нас. Ние пък на свой ред наблюдавахме Еди.

Виждахме, че в душата му се надига гняв. Той стискаше чаената лъжичка с такава сила, че ставите на пръстите му бяха побелели. Погледна ни с бърз поглед, после се обърна към Бърги:

— Не може да е постъпил така! Няма начин да е оставил всичко само на едното си дете.

— Със съжаление трябва да потвърдя, че може — отговори адвокатът. — Разбира се, вие ще получите стоте хиляди долара от застрахователната полица.

— Да, но състоянието му възлиза на четири милиона. Имам право на половината от това.

— Разбирам отлично загрижеността ви, господин Кук. Но аз лично съставих завещанието на баща ви. Уверявам ви, че той го направи след внимателно обмисляне. Намеренията му бяха пределно ясни и те бяха да остави всичко на дъщеря си.

— Но как е могъл да постъпи така с мен? — протестира Еди. — Каза ли ви защо ме лишава?

— Не, не го направи — отговори Бърги.

Отместихме погледите си от него. Знаехме защо Франк бе игнорирал Еди в смъртта си. Причината бе проста: неговият син го бе игнорирал в живота.

— Ти стоиш зад всичко това, нали? — Чух думите, докато разглеждах пръстите на ръцете си. — Да, ти, Саймън. Ти си зад това!

Погледнах го. Не бях осъзнал, че Еди говори на мен.

— Какво?

— Еди… — Майка му сложи ръка върху ръкава му.

— Не, мамо. Ти също би трябвало да получиш нещо. Та нали така добре живеехте преди той да те напусне. Не заслужаваш ли нещо?

— Парите изобщо не ме вълнуват — възрази Ан. — И Франк знаеше, че нямам този проблем.

— Да, но с мен не е така. Саймън, ти ми открадна наследството под носа.

— Откъде ти хрумна това?

— Видях те как се вмъкна под кожата на татко. Първо работата в „Ревиър“, после ръката на дъщеря му, след това стана идеалният зет. Целуваше му задника и работата стана!

При цялото влошаване на отношенията помежду ни преди смъртта на Франк, иронията на това безумно обвинение ме накара да се усмихна. Голяма грешка.

— О, давай, давай, смей се. А после излез и депозирай тлъстия чек. Много забавно!

— Съжалявам, Еди — казах аз. — Но уверявам те, Франк не се е консултирал с мен за завещанието си.

— Да, но вие с Лиза прекарвахте толкова много заедно с него. — Сега той се нахвърли срещу сестра си. — Единствената причина да ме отреже, е защото останах с мама. Само че той изобщо не трябваше да ни напуска. И аз не изтичах веднага при него. И ето — никакви пари за мен.

Лиза беше смаяна. Беше гледала на тази среща с адвоката като на административна формалност, преди семейството й да се върне в Калифорния.

— Еди, но аз го обичах — каза тя. — И не искам скапаните му пари.

— О, да, ти го обичаше. А мама да се оправя както може. Само че той… — Еди обвинително заби пръст в моя посока, — той много ще обича парите му.

— Еди… — изръмжах аз.

— Не, Саймън — спря ме Лиза, като сложи ръка върху моята. — Парите му наистина не ме интересуват. — Тя се обърна към адвоката. — Господин Бърги, има ли начин, по който бих могла да се откажа от половината сума? И да я прехвърля на Еди?

— Хм… — адвокатът се намръщи. — До девет месеца след датата на смъртта имате право да се откажете от цялата полагаща ви се по завещанието сума или от произволна част от нея. Отказът ви няма задължително да доведе до прехвърлянето на средствата към брат ви, понеже той не е назован сред титулярите по завещанието. Така че с парите ще се постъпи както при липса на завещание, което означава, че… — Той замълча, обмисляйки правните последици. — Е, да, понеже вие нямате наследник, Едуард Кук ще бъде вашият най-близък родственик.

— Чудесно — възкликна Лиза. — Да го направим.

Бърги се прокашля.

— Най-настойчиво ви съветвам да обмислите решението си, преди да го реализирате. Все пак говорим за завещанието на господин Кук. Неговото пределно ясно изразено желание е да остави всичко на вас.

Лиза погледна към Еди.

— Сигурна съм какво искам. Но ще обмисля намерението си, както предлагате. Може би ще се видим с вас следващата седмица, за да направим нужното?

— Прекрасно — съгласи се Бърги.

Еди с облекчение въздъхна, усмихна се на Лиза и прочувствено каза:

— Благодаря ти.

Лиза също му се усмихна. Но няколко минути по-късно, на излизане от офиса, забелязах, че той ме гледа с лошо чувство.

 

 

Изгарях от нетърпение да се върна във фирмата и го направих, докато Лиза изпращаше майка си и брат си на аерогарата. Организмът ми имаше нужда от по-осезателна доза нормалност.

С облекчение се потопих в проблемите на „Тетраком“ и „Нет коп“. Малко по-късно обаче Гил ме повика в кабинета си.

Покани ме да седна на дивана и ми наля чаша кафе.

— Благодаря ти, че дойде днес, Саймън. Знам, че имаш много грижи у дома, но определено си ни нужен и тук. Натрупала се е доста работа, а и загубата на Франк оставя голяма дупка във фирмата.

— Няма проблем. Честно казано, даже е хубаво, че има с какво да се разсея.

— Сигурно е така — съгласи се със съчувствие Гил. — Как е Лиза?

— Не мога да кажа, че е добре.

— Едва ли би могло да бъде иначе. А ти как си?

— И аз не бих могъл да се похваля. Страшно ми се иска да се бяхме разделили с Франк по по-друг начин.

— Не се измъчвай с такива мисли, Саймън. Франк имаше високо мнение за теб. Казвал ми го е по много поводи. И макар вече да го няма, аз не бих могъл да забравя мнението му. Защото никога не съм имал повод да съжаля, че съм се вслушал в него. — Опитах да се усмихна. Гил прочисти гърлото си. — Има един неприятен въпрос, но съм длъжен да ти го задам, за да изясня ситуацията веднъж завинаги. Както предполагам се досещаш, идва полицията и ни разпитва какво ли не за Франк и за теб. Не казаха нищо директно, но някои от въпросите им ме карат да мисля, че гледат на теб като на вероятен извършител.

— Знам това.

— Въпросът ми е имат ли основание?

— Искаш да кажеш, убил ли съм Франк?

Гил кимна. Очите му, свити от дебелите лещи на очилата, бяха забити в мен. Издържах погледа му, без да отмествам своя.

— Не, Гил, не съм го направил.

Гил помълча малко, после се облегна на стола си.

— Добре, вярвам ти. И аз мислех така, но трябваше да те попитам. Искам да знаеш, че разполагаш с пълната ми подкрепа — както лично моята, така и тази на фирмата. Ако има нещо, с което бих могъл да ти помогна, само кажи.

— Благодаря — казах аз и веднага допълних: — М-м… Гил?

— Да?

— Има едно нещо. Дали не би могъл да ми дадеш името на добър адвокат? Съмнявам се, че ще ми потрябва, но човек никога не знае.

Гил ме изгледа странно за няколко секунди, сякаш се питаше дали не е допуснал грешка да ми повярва толкова лесно и бързо. После се усмихна.

— Разбира се… един момент. — Отиде при писалището си и прелисти ролодекса. — Гарднър Филипс. Стар мой приятел и прекрасен адвокат с опит в защитата. Ето номера му.

И ми подаде картичката, а аз си преписах данните от нея.

— Благодаря. Надявам се да не ми се налага да му се обаждам. — И понечих да стана.

— Момент, Саймън. Има още нещо, което бих искал да те попитам.

— Какво?

— Става дума за „Нет коп“. Какво смяташ да правиш там?

— Както ти казах, решил съм засега да не се отказвам от тях. Компанията има средства да просъществува още около месец. Крейг Дохърти и аз се опитваме да намерим други източници за финансиране изработването на прототипа на комутатора.

— Как се движат нещата?

— Засега нищо съществено. Но едва сме започнали.

— Ясно. Безпокоя се за Крейг Дохърти. Мисля, че Франк може би беше прав за него.

Погледнах го остро.

— Какво искаш да кажеш?

— Посети ме миналата седмица. Заплаши ме, каза, че щял да изнесе в пресата как „Ревиър“ не е изпълнила договорните си задължения към него.

Простенах. Как бе могъл Крейг да направи подобна дивотия?

— И ти какво му каза? — тревожно попитах аз.

— Казах му да се маха от офиса ми. И още, че няма да допусна да бъда изнудван.

— Вероятно е бил само много разстроен — опитах се да го оправдая аз. — Страшно се ядоса, когато му съобщих, че се оттегляме.

— О, няма никакво съмнение, че е бил ядосан. Но както каза Франк, това се отразява на неговата преценка. И никак не беше умно да ме заплашва.

— Струва ми се, че вече се е поуспокоил. Ще се погрижа да не се повтаря.

— Саймън, той се държа просто глупаво. И ако може да постъпи глупаво веднъж, вероятно е в състояние да постъпи глупаво и втори път.

Разбирах опасенията на Гил. И те бяха основателни.

— Кажи какво би искал да направя.

Гил помълча.

— Вярваш ли, че можеш да спасиш нещо от тази инвестиция?

— Вярвам. Не обещавам нищо… — погледнах го многозначително, за да му покажа, че съм усвоил урока, и той се усмихна, — но ще направя всичко по силите си.

— Окей, направи го. Продължавай да се занимаваш с „Нет коп“. Измъкни оттам каквото можеш. Но предупреди Крейг Дохърти, че прошепне ли нещо пред пресата — говоря за нещо, което може да навреди на репутацията на „Ревиър“ — ще го уволня от „Нет коп“ и ще се погрижа да забрави какво е това кредит в този град!

— Ще му предам.

 

 

— И за какво беше всичко това? — попита Даниел, когато се върнах в стаята на съдружниците.

— Гил искаше да знае дали не съм убил Франк. Изглежда, съм любимият заподозрян на всички.

— Гарантирам ти, че си моят — увери ме Даниел.

— Благодаря ти за подкрепата.

— А полицията има ли някакви идеи кой може да го е извършил?

— Не ми е известно. Убеден съм, че ще намерят по-подходящ от мен.

— Горкият — каза Даниел. — Не знам какво ще стане с „Ревиър“ без него.

— И аз се питам. — С изключение на сделката с „Био-уан“, Франк беше най-способният инвеститор на „Ревиър“. Досието на Гил беше доста шарено, това на Арт бе отчайващо… е, пак с изключение на „Био-уан“. Рави и Даян имаха някои обещаващи инвестиции, но все още бе рано да се каже ще стане ли от тях нещо, или не. Но Франк — Франк несъмнено беше отличен инвеститор. Той олицетворяваше гласа на предупреждението, гласа на здравия разум, гласа, в който Гил се вслушваше, когато предстоеше да се вземе трудно решение.

— Къде е Джон? — попитах аз.

— Болен е.

— Хм, сигурно е сериозно. Изглежда така напращял от здраве, че човек не може да си го представи да се въргаля в леглото.

— Смъртта на Франк му се отрази доста зле. Нали знаеш колко много работиха заедно напоследък — напомни Даниел. — А, между другото… миналия уикенд се видях с Джеф Либерман в Ню Йорк.

— Интересува ли го „Нет коп“?

— Напълно е възможно. Обади му се.

Въздъхнах.

— Може би. Като налея малко разум в главата на любимия ми побъркан изпълнителен директор на фирмата.

 

 

Крейг явно си бе възвърнал част от оптимизма. Излезе да ме посрещне с пружинираща походка и все така по джинси, маратонки и тениска.

— Здрасти, Саймън. Как я караш?

— Опасявам се, не чак толкова добре, Крейг.

— Да, чух за Франк Кук. Съжалявам. Ела в офиса.

Минахме през залата с инженерите към стъклената кабинка в ъгъла.

— Е, има ли някакъв шанс „Ревиър“ да промени решението си за парите сега? — с надежда попита Крейг.

Въпросът му ме смая.

— Искаш да кажеш след случилото се с Франк?

— Да. — Той ме погледна очаквателно.

— Не, Крейг, никакъв.

— Лошо — каза той и изглежда, едва сега разчете изражението ми. — Май зададох неуместен въпрос, а?

— Може да се каже така, Крейг — отговорих аз. — Ще ти кажа още, че идеята да се опитваш да заплашваш Гил Апълби не е от най-добрите, които са ти хрумвали. Интересно в коя част от тялото ти е възникнала?

— Виж, бях ядосан. Бях отчаян. Бях готов да направя всичко!

— Добре, мога да ти разкрия, че не си успял да впечатлиш Гил. Всъщност той ми поръча да ти предам, че ако гъкнеш нещо пред пресата, ние направо ще те уволним.

— Не можете да го направите — сопна се Крейг.

— Можем и ти много добре го знаеш — обясних му аз. Фактът беше достоен за съжаление наистина, но инвестиционните компании често уволняваха шефовете на фирмите, с които имаха сключени споразумения. На Крейг му се бе разминало на косъм. Въпреки вярата ми в него, единственото нещо, което бе накарало Гил да се въздържи от тази крайна мярка, сигурно бе очакването му, че „Нет коп“ и така ще фалира. — О, а след това той ще се погрижи никога в живота си да не видиш пари от инвеститор.

— Окей, разбрах — въздъхна Крейг. — Съжалявам.

В този момент се сетих за нещо.

— Когато си тръгнах от „Нет коп“ в деня на убийството на Франк, ти ми се стори адски весел. Това няма нищо общо със смъртта му, нали?

— Не, разбира се, че не — отрече Крейг.

Изгледах го подозрително, но лицето му излъчваше невинност.

Той стана и отиде до бялата дъска на стената. Там имаше списък от имена: инвестиционни компании в първата колона, технологични компании във втората. Много от тях вече бяха задраскани.

— Нямахме особен успех с инвеститорите — призна Крейг, — но някои от доставчиците на оборудване кълват. „Нортел“ казаха очакваното „не“, но „Ериксон“ и „Лукстел“ изглеждат заинтересувани. Уговорих среща с „Лукстел“ в Ню Джърси за утре…

И продължи да изрежда. Оптимизмът му се беше върнал и той отново изглеждаше погълнат от мисълта за успеха на своята компания.

Въодушевен от ентусиазма на Крейг, аз се обадих на Джеф Либерман в Ню Йорк. Стана му приятно да ме чуе. Призна, че сделката с „Нет коп“ му допада. Даниел наистина бе свършил чудесна подготвителна работа през уикенда. Всъщност Джеф даже бе успял да говори с двама свои колеги и те се бяха съгласили да съберат сто и петдесет хиляди долара, за да закупят дял от компанията, което предстоеше да се уговори. Сумата бе по-голяма, отколкото бях очаквал. Крейг се впечатли от бързия резултат. Ясно бе, че „Нет коп“ има нужда от доста повече, за да произведе прототипа, но Джеф и приятелите му даваха още поне две седмици допълнително, за да намерим големите пари. С две думи, не беше много, но все пак бе стъпка в правилната посока.

 

 

Взех влака от Уелсли обратно за Саут Стейшън, върнах се на работа и отделих около два часа на документацията. Тръгнах се рано. Безпокоях се за Лиза.

Бях забелязал, че обикновено това е времето, когато проблемите на деня изпълзяват обратно в съзнанието ми и молят за решение.

Сред всички се открояваше разговора ми с Гил. Махони още не ми бе казал в прав текст, че съм заподозрян, но беше повече от ясно, че нещата отиват натам. „Кандидатите“ не бяха много. Спрях внезапно, седнах на една пейка, погледнах в посоката, от която бях дошъл, назад към елегантната островърха камбанария на църквата при Парк стрийт и грамадните сгради на Финансовия квартал, надвиснали над нея. Възрастна жена ме подмина, мърморейки си нещо на глас. Зад нея вървеше млад латиноамериканец по дънки и тъмно яке. Погледна ме за миг, когато седнах, като че ли се поколеба, после и той мина покрай мен, забил поглед в алеята под краката си.

Значи ме следяха. Беше полицай естествено, какво друго? Реших да не му казвам нищо, но го проследих с поглед, докато не пое нагоре по Бийкън стрийт. Изчаках да се скрие от погледа ми и едва тогава продължих за дома.

 

 

Лиза беше доволна, че се прибрах по-рано. Беше облякла тъмносинята риза, която Франк й бе дал на заем, когато се бяхме хванали да боядисваме апартамента, след като се бяхме нанесли в него. Прегърнах я.

— Изпрати ли майка ти и Еди? — поинтересувах се аз.

Тя кимна.

— Самолетът излетя навреме. Но мама не искаше да си тръгне, преди да съм й обещала, че ще отидем за Деня на благодарността.

— Естествено, нали сами бяхме решили.

— Да.

— Срещата при адвоката сутринта беше доста тягостна, нали?

— Още не мога да повярвам, че татко е изключил Еди от завещанието си. Толкова глупаво.

— Но ти постъпи много щедро, като му даде дял.

— Не бих искала смъртта на татко да стане повод за ново обтягане на отношенията в семейството. В края на краищата, след като татко си замина, Еди направи толкова много за мен и мама. Справедливо е да му дам онова, което му се полага, нали?

— Предполагам — уклончиво отговорих аз.

Лиза изпитателно ме погледна.

— Нима смяташ, че съм сбъркала?

— Ако бях на твое място, щях да задържа парите. Баща ти е знаел какво прави. А и Еди така или иначе щеше да си получи своите сто хиляди от застраховката.

Лиза се намръщи.

— Но това не е правилно.

— Спокойно, Лиза. Решението си е твое. И ти постъпи много щедро. Еди е голям късметлия, че има такава сестра.

Лиза се усмихна. После лицето й отново стана сериозно.

— Ти не го харесваш, нали?

— По-скоро той не ме харесва. Но мога да призная, че с течение на времето започнах да споделям чувствата му.

— Но той наистина е прекрасен човек. След развода аз бях тази, която плака. Не можех да понеса мисълта, че повече няма да живеем с татко, както и че мама и татко вече не се обичат. Еди обаче понесе развитието на нещата мъжки: той не пророни нито сълза, а вместо това се захвана да ни успокоява. Винаги когато имах проблем, той се оказваше до мен. Аз вече бях навлязла във фазата на кризите — знаеш, онези, когато девойките страдат от липса на увереност в себе си. А Еди винаги ми казваше, че съм достатъчно добра да постигна каквото пожелая. Той ме окуражи да запиша биохимия, да отида в Станфорд, да се заловя с изследователска работа. Той ми помогна да повярвам в себе си. И само благодарение на него можах да преодолея удара на развода. Предполагам обаче, че той така и не успя. И точно затова е толкова чувствителен, когато стане дума за татко.

— Явно му е било трудно — съгласих се аз, за да успокоя Лиза. Но в себе си мислех, че Еди се бе държал като разглезено хлапе, изпаднало в истерия и успокоило се едва когато му обещаха да го възнаградят с два милиона и нещо отгоре. Но парите си бяха на Лиза и аз действително се възхищавах на твърдата й решимост да прояви щедрост към брат си.

— Поне ще можем да помогнем на Хелън с разноските по делото — каза Лиза.

— Сигурна ли си, че можем да използваме тези пари?

— Естествено, Саймън. Аз не по-малко от теб искам тя да спечели.

Усмихнах й се признателно. На фона на всичките ни неприятности бях доволен, че има перспектива за добри новини, които да съобщя на сестра си. Тя ги заслужаваше.

— Обади й се и й кажи — настоя Лиза. — Но помни, че трябва да изчакаме оценката.

— Ще й позвъня утре — обещах аз. — Тя ще е много щастлива. Благодаря ти. — И я целунах. — А ти как се чувстваш?

— Отвратително.

— Справяш се добре.

— Благодарение на теб. — Тя отново се притисна в мен. — Толкова съм щастлива, че се омъжих за теб. Едва ли бих могла да понеса всичко това сама.

— Това е най-доброто решение, което съм вземал — отговорих аз и я целунах по косата.

Останахме прегърнати, без да говорим. Спомних си мига, когато бях взел въпросното решение. Бяхме прекарали дълъг уикенд — имаше и някакви празници — в Бъркшиър, красива хълмиста област в западен Масачузетс. Вървяхме по някаква пътека покрай течението на планински ручей. Аз бях отпред, Лиза ме следваше. Изведнъж, и аз не знам откъде, ме осени идеята, че желая да прекарам останалата част от живота си с тази жена. Бях убеден, че съм прав. Искаше ми се да се обърна и да й го кажа, но прецених, че следва най-напред да го обмисля по-добре. Колкото по-нагоре се изкачвахме по хълма, толкова по-сигурен ставах. Обзе ме някакво непознато дотогава чувство на невероятна възбуда и без да усетя как, широко се усмихнах на себе си.

Не след дълго излязохме на билото, гората свърши и се озовахме на малка полянка край езерце, сякаш пренесено в наше време от камбрия. То блестеше със сините си води под яркото слънце. Отидохме до брега и седнахме един до друг на една голяма скала.

Наоколо цареше неестествена тишина, като се изключеше едва чутият полъх на вятъра през тревата.

— Нещо замълча — забеляза Лиза.

Не й отговорих, но ми беше невъзможно да изтрия от лицето си широката си усмивка.

— Кажи де?

Отново не й казах нищо. Този път тя игриво ме удари по рамото:

— Какво?

Обърнах се към нея:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Лицето й застина от изненада. Явно не беше очаквала въпроса ми. Помислих, че съм направил жестока грешка. Тя не ми отговаряше. Сякаш бе загубила дар слово.

— Лиза?

Тя пак не отговаряше. За момент се изплаших, че съм направил ужасен фал и че изобщо съм имал напълно погрешна представа за нашите отношения. Седях абсолютно безпомощен и се опитвах да не поглеждам Лиза.

Слънцето пълзеше по небето. Появяваха се облаци и си отиваха. Никой от нас не помръдваше. Накрая Лиза се обърна към мен.

— Добре — каза тя усмихнато. — Ще се омъжа за теб.

Изкрещях от радост и я прегърнах с всичка сила. Притиснахме се плътно един в друг, смеехме се с глас и просто не бяхме в състояние да изречем една смислена фраза.

Ето че сега, една година по-късно, тя пак се размърда в прегръдката ми.

— Мисля утре да отида на работа — каза тя. — Не издържам повече да стоя тук и да не правя нищо. А и там имат нужда от мен. — Тя се отдръпна. — О, днес имах гости.

— Така ли?

— Да, дойде да ме види Джон Чалфонт. Беше много мил. Не каза нищо особено. Само че съжалявал за татко.

— Зле ли изглеждаше?

— Искаш да кажеш болен? Не, бих казала, че по-скоро ми се стори тъжен.

— Питам, защото днес си беше взел болнични. Двамата с баща ти работеха в екип. Струва ми се, че още не може да преодолее загубата.

— Той е свестен човек.

— Така е. Кой друг идва?

— А… полицията.

— Пак ли?

— Претърсиха апартамента. — Огледах дневната. Изглеждаше точно както бе изглеждала сутринта, когато бях заминал на работа. — Не се безпокой, подредих отново.

— Показаха ли ти ордер на съдията?

— Разбира се.

— И какво търсиха?

— Не знам. Но ми направи впечатление, че обръщат особено внимание на твоите дрехи. Носеха пинсети и малки найлонови пликчета.

— Намериха ли нещо?

— Не мисля. Защо, трябваше ли да намерят нещо интересно?

— Не знам.

— Изглеждаш разтревожен.

— Ами разтревожен съм. Чувствам се обграден отвсякъде. Сякаш са блокирали всичките ми пътища за отстъпление, преди да ме атакуват.

— Нищо не могат да ти направят. Нали си невинен.

Погледнах доверчивото лице на Лиза. Тя ми вярваше… както вярваше и в американската съдебна система.

— Гил ми даде името на един добър адвокат. Ако нещата загрубеят, ще му се обадя.

— Всичко ще се оправи, Саймън. Ще намерят истинския убиец.

— Дано.

— И когато го направят — каза тя, без да скрива гнева в гласа си, — надявам се да го убият този мръсник, така както той е убил баща ми.