Майкъл Ридпат
Последна сделка (2)

2.

— Не.

Гил Апълби, директор на „Ревиър“ и мой пряк шеф, скръсти ръце на гърдите си, сякаш изчакваше да види дали ще се осмеля да му възразя.

„Не“? Не можеше да бъде „не“. Не можех да го оставя да бъде „не“.

Макар за двете си години във фирмата да бях работил над много сделки, тази бе едва втората, за която бях лично отговорен. Първата ми — компания, предоставяща на лизинг персонални компютри за домашна употреба — благодарение главно на късмета ми, се бе превърнала в успешно начинание за рекордно късо време. Втората — „Нет коп“ — заплашваше да бие рекорда за най-бърз провал.

Само преди няколко дни бях обещал на Крейг парите. Когато преди половин година бяхме направили първоначалната си инвестиция в „Нет коп“, бяхме поели и задължението да обезпечим нужното финансиране, ако и когато компанията има нужда от него. Крейг имаше нужда сега. Без пари в наличност от нас фирмата му щеше да фалира.

Бях му дал думата си.

Изобщо не би следвало да има проблем. Беше си една от задължителните точки на оперативката в понеделник сутрин. Тогава, когато се разглеждаха възможностите за нови инвестиции и когато би трябвало да се обсъдят евентуалните проблеми в инвестиционния портфейл на „Ревиър“. Само че „Нет коп“ не трябваше да бъде проблем, а щастлива възможност.

Заседанието започна както обикновено с доклада на Арт Алтшуле за „Био-уан“. Арт обичаше да говори за „Био-уан“ при всяка възможност. Беше една от най-успешните инвестиции на „Ревиър“, беше си сделка на Арт и той държеше никой от нас да не забравя този факт и за секунда.

Не го слушах. Следях с поглед спускащия се на две мили зад ниско подстриганата глава на Арт Алтшуле самолет, насочващ се от небето към невидимата от мястото ми писта на бостънското международно летище „Лоуган“. Обмислях онова, което щях да кажа за „Нет коп“.

В един момент осъзнах, че Арт е спрял да говори. Аз бях следващият.

Гил погледна материалите пред себе си.

— Окей, „Нет коп“. Три милиона долара допълнително финансиране. Разказвай, Саймън.

Прочистих гърлото си. Опитах се да бъда немногословен, сдържан и обективен.

— Както несъмнено помните, „Нет коп“ планира да разработи комутатори, които ще превключват потоците от милиарди пакети информация, летящи из Интернет всеки ден — започнах аз. — Специалистите на компанията са завършили проектирането на устройството и имат нужда от три милиона долара, които следва да им предоставим, за да продължат със следващата фаза на разработката, когато трябва да произведат нещо, което да могат да показват на потенциалните клиенти… Франк и аз направихме първоначалната инвестиция преди половин година. Тогава се споразумяхме да имаме готовност за разширяване на финансирането, при положение че „Нет коп“ докаже изпълнението на всички под етапи. Както може да се уверите от паметната записка, която съм подготвил, тези междинни етапи са изпълнени успешно… Интернет трафикът се разширява експоненциално и „Нет коп“ има огромен потенциал. Според мен Крейг Дохърти е свършил прекрасна работа и трябва да продължим да го подкрепяме.

За шестте месеца съвместна работа с Крейг се бях изпълнил с уважение към способностите му. Бях започнал също и да го харесвам като човек. Трийсет и две годишен, той беше с три години по-голям от мен и бе един истински мъдрец в своя бизнес. Имаше стратегическо мислене и мотивировка, беше пълен с енергия и твърда решимост „Нет коп“ да пробие.

Всъщност фактите говореха сами за себе си. Те недвусмислено крещяха: „Инвестирай повече пари“. Или поне на мен така ми се струваше.

Свърших и настъпи кратка пауза. Погледът ми обходи залата. Всички ме наблюдаваха. Говоря за петимата партньори: Гил, Франк, Арт, Даян и Рави Гупта — експертът на фирмата по биотехнологиите. Както и двамата младши съдружници, Даниел и Джон, мои приятели и колеги, за които бях уверен, че ще ме подкрепят, но и за които знаех, че нямат право на глас.

Не помня колко изложения бях правил вече до този момент, но атмосферата на заседателната зала не бе станала по-малко потискаща. Това все пак бе мястото, където се вземаха всички важни за „Ревиър Партнърс“ решения. Меката индиректна светлина се отразяваше от кремавите стени като въображаем залез. Едната група прозорци гледаше над Бостънския залив в посока на летището, другата — към величествения „каньон“, известен под името Франклин стрийт, чиято отсрещна стена бе колосът на Бостънската банка. Над рамото на Гил, сякаш претегляйки съображенията за и против в дискусията около масата, надничаше бюстът на самия Пол Ревиър. Бижутер на сребърни изделия, патриот, енергичен бизнесмен и не на последно място богат предприемач, той явно се присмиваше на компютърните спецове и мениджъри от средна ръка пред себе си. Не изглеждаше да е силно впечатлен и от моите аргументи.

Спрях поглед върху Гил. Той седеше вдървено на обичайното си място в средата на масата и прелистваше подготвените от мен справки. Знаех, че ги е проучил внимателно още през уикенда.

— Първоначалният план предвиждаше вторият транш на инвестицията да бъде направен след една година. Защо се налага да е толкова скоро?

Акцентът му беше отсечен, почти английски. Вече бях научил, че това е отличителна черта за така наречените бостънски „брамини“, въртящи делата на града вече цели три века.

Той вдигна глава и ме погледна през дебелите стъкла на очилата си. Лещите правеха очите му да изглеждат неестествено малки, а погледът в тях — твърд. Бях го виждал да използва този ефект много пъти, когато искаше да обърка дребните предприемачи, дошли при нас, за да получат финансова помощ. Признавам, че ми действаше.

— Както споменах, пазарът започва да се оживява — отговорих аз. — Появяват се все повече конкуренти. Крейг иска да бъде сигурен, че „Нет коп“ първа ще предложи продукта. — Изругах се наум, когато произнесох последното. Думите ми приличаха на извинение, а това винаги е лоша позиция.

Гил ме гледаше и обмисляше нещо. Лицето му бе набръчкано и обветрено от многото дни, прекарани в залива Масачузетс или навътре в океана.

Край масата цареше тишина. Нямаше повече въпроси. Започвах да се отпускам. Сигурно щях да успея.

— Франк, нали двамата със Саймън започнахте тази сделка? Какво е твоето мнение?

Погледнах елегантния си тъст. Въпреки петдесет и седемте му години, косата му все още бе светлокестенява, тялото му — атлетично, а лицето му — по мъжки красиво. Беше в един от многобройните си костюми — този бе в деликатно каре. Но очите му, които обикновено блестяха с мека добрина, този път бяха неспокойни.

— Не знам, Гил. Конкретният случай поставя някои проблеми.

Какво? Това изобщо не беше предвидено. От Франк се очакваше да бъде на моя страна.

Тишината се сгъсти. Всички преместиха погледите си от Франк върху мен.

— Да? — подкани го Гил.

— Саймън е подредил информацията в справката си доста добре — отбеляза Франк и посочи листата пред себе си. — Но ми се струва, че е направил погрешни изводи. Днес конкуренцията е много по-силна, отколкото преди половин година. Може би трябва да се замислим над този факт.

— Но Крейг е помислил за това — напомних аз. — Точно по тази причина е ускорил етапа на разработката! Екипът, който е събрал, е по-добър от всеки друг в малките компании, а големите както винаги се бавят.

Франк се намести на стола си. Плътният му глас винаги успяваше да прикове чуждото внимание.

— Имам известни съмнения и относно Крейг Дохърти — каза той.

Видях с периферното си зрение, че фразата накара Гил да трепне. Инвеститорите имат свой кодекс, съгласно който бизнесът може да бъде изоставен, но не и хората. Усъмниш ли се веднъж в някого, много трудно е да не се усъмниш и в онова, с което се занимава.

— Ти го хареса преди половин година, Франк — обади се Арт. — Какво се е променило? — Арт не пропускаше възможност да изкаже съмнения в способността на Франк да преценява. Двамата с него водеха изтънчена борба кой да стане дясна ръка на Гил.

— Вярно е. На всички ни хареса. — И действително, Крейг бе представил своя проект пред съдружниците по начин, допаднал на всички. Енергията, убедеността и отличното му познаване на материята ни бяха впечатлили без уговорки. — Но онова, което видях междувременно, ме кара да мисля, че на него не може да се разчита. Той толкова силно вярва в успеха на фирмата си, че губи реална преценка за света около себе си. Първоначалният план действително предвиждаше дванайсет месеца за разработка на прототипа и това бе доста натегнат срок. Просто няма как да свършиш същата работа за половината време, без да направиш компромиси. А в този бизнес няма как да направиш компромиси, без да влошиш качествата на изделието.

— Но той работеше по осемнайсет часа на ден, седем дни в седмицата! — възразих аз. — Този човек е забравил какво значи сън. А и екипът му положи не по-малко усилия.

— Значи ги пришпорва прекалено силно — отбеляза Франк. — Така ще направи още повече издънки.

— Значи според теб трябва да изоставим „Нет коп“, така ли? — попита Гил.

Франк не отговори веднага. Наведе се напред и разтри брадичка, както го бях виждал да прави стотици пъти, преди да отпрати с празни ръце поредния нещастен предприемач, дошъл при нас да търси начин, по който да финансира своята мечта. Погледът ми търсеше да срещне неговия, но напразно.

— Поехме риск с първите два милиона. Няма как, такава е съдбата на инвеститора. Но пазарът се изтегли от нас, а човекът, на когото заложихме, губи перспективата. Днес сделката изглежда по-различно. Ще е голяма грешка, ако загробим още три милиона.

Ах, този мръсник! Усетих, че изпадам в паника. Ако незабавно не предприемах нещо, това беше краят за „Нет коп“. Знаех, че сделката е добра. Чувствах го. Бях дал дума и това бе най-важното. „Нет коп“ бе смисълът в живота за Крейг и аз му бях обещал подкрепа. Просто не бях подготвен за никакъв друг вариант.

— Не съм съгласен — казах аз и не чух, а по-скоро усетих как седящият до мен Даниел Хол, младши сътрудник, рязко си пое дъх. Младшите сътрудници не могат да изказват несъгласие със старшите партньори в „Ревиър“. — Съжалявам, Франк, но според мен Крейг е направил точно каквото е трябвало. Пазарът смята, че неговите комутатори са по-добри от всички останали. Той е заложил в своя продукт най-съвременните методи за сигурност на данните и най-добрите алгоритми за шифроване, а това е именно онази функционалност, която големите телекомуникационни компании и доставчиците на Интернет услуги търсят днес. Та той просто е необявеният победител.

Гил слушаше. Когато свърших, погледна към Франк.

— Да, техническите му спецификации са по-добри от тези на конкурентите — съгласи се Франк. — Но съвсем не съм сигурен, че ще може да ги реализира…

— Но нали точно затова му трябват парите за прототипа! — прекъснах го аз. — За да докаже на практика, че той отговаря на проекта!

Франк не отговори веднага. Помълча известно време, а след това се усмихна за пръв път тази сутрин:

— Възхищавам се на ентусиазма на Саймън. Трябва да призная, че в началото сделката изглеждаше превъзходна. Но не и сега. Съжалявам, Саймън.

Сделката умираше, пропадаше…

— Но ние не можем да се изтеглим сега! — протестирах аз. — Казахме на Крейг, че ще му прехвърлим следващия транш, когато покрие техническите изисквания. Е, добре, той ги покри. И това е записано в инвестиционното споразумение.

— Винаги има начин да излезем от едно инвестиционно споразумение, Саймън — отговори Франк. — Още сега се сещам за няколко клаузи, които могат да ни отърват.

Замълчах. Бях загубил дар слово. В този момент някой ме бутна под масата.

— Откажи се — тихо прошепна с ъгълчето на устата си Даниел.

Но не можех.

— Франк — започнах аз, — сключили сме споразумение. Коректно е да се придържаме не само към буквата, но и към духа му. И на двама ни е известно, че Крейг смята обещаните му три милиона за сигурни. Аз самият бях уверен в това.

Франк не отговори. Вместо това погледна Гил.

Гил дълбоко въздъхна.

— Окей, превеждаме ли допълнителните три милиона? Франк, ти предполагам си против?

Франк кимна.

— Арт?

— Не.

— Рави?

Рави погледна справката ми през половинките стъкла на очилата си. С къдравата си сива коса, папийонката и голямото си кафяво лице той приличаше повече на професор, отколкото на инвеститор финансист. Замисли се за момент, но настроението на партньорите беше повече от ясно. Поклати глава.

— Даян?

Даян бе изслушала диалога ни внимателно. Сега всички погледи бяха обърнати към нея. Седеше, изправила гръб. Тъмната коса подчертаваше високите й скули. Малките й деликатни устни бяха замислено присвити.

— Мисля, че трябва да продължим по избрания път — каза тя след дълго мълчание. — Разбирам аргументите на Франк, но помня и момента, когато сключихме споразумението. Тогава знаехме, че става дума за пет милиона. Пазарът обаче е доста оживен и съм склонна да приема, че разполагаме с победител.

Дарих я с бърза усмивка. Подкрепата й беше недостатъчна и закъсняла, но не можех да не й бъда благодарен.

Гил я изслуша с уважение и кимна:

— Благодаря ти, Даян.

Всички замълчахме и зачакахме Гил да подреди листата пред себе си. Той явно имаше нужда да помисли. Накрая Гил се облегна, скръсти ръце и обяви присъдата:

— Не.

Сега погледите бяха върху мен. Почувствах думата като плесник върху лицето си. Бях провалил сделка. Някъде бях сбъркал и нещо ми подсказваше, че грешката няма нищо общо с „Нет коп“, а по-скоро с „Ревиър“. Трябваше да намеря време да опипам почвата по-внимателно, да разшифровам що за човек е Гил. И в никакъв случай не трябваше да позволявам на Франк да ме издебне от засада.

Гил явно изпитваше някакво съжаление към мен.

— Съжалявам, Саймън. Присъединявам се към Франк. Когато една сделка започва да се дъни, най-добре е да минимизираш загубите. Научихме този урок с годините и трябва да ти призная — по трудния начин. Сега искам от теб да седнеш с адвокатите и да обмислите как да го поднесете на „Нет коп“. Не желая да губя двата милиона, ако мога да го избегна.

— Без допълнителните три с „Нет коп“ е свършено — прошепнах аз.

— Ами… спасявайте каквото можете — нареди Гил.

Първата ми провалена сделка! Удар по самочувствието, но щях някак да го преживея. Може би дори щеше да ми бъде добър урок в кариерата на рисков инвеститор. Това, с което ми бе трудно да се примиря, бе, че нямаше как да изпълня дадената дума.

— Не мога да го направя — казах аз.

Гил остро ме погледна:

— Мисля, че не разбираш, Саймън. Изказа си аргументите. Изслушахме те. Решихме да се оттеглим. Твоята работа сега е да го направиш и нищо повече.

— Ние имаме моралния ангажимент да предоставим на „Нет коп“ обещаните средства. Аз съм поел този морален ангажимент. И не мога да отстъпя от думата си.

Арт, който до момента бе мълчал, изведнъж се намеси:

— Ей, я престани да ни се правиш на английски джентълмен. Ако не си го разбрал, това тук е бизнес. Заставаме зад победителите, а когато престанат да побеждават, ги изоставяме. Лоша работа, но това е начинът, по който правим пари за нашите инвеститори.

Гил вдигна ръце, за да спре тирадата му.

— Окей, Арт, окей — простичко каза той и се обърна към мен: — Ценя честността ти и вярвам, че ще има място за нея по пътя, по който вървим в „Ревиър“. И съм съгласен, че имаме морален ангажимент да инвестираме още средства, при положение че сме доволни от начина, по който се е развивал бизнесът. Само че не сме. — Гил ме погледна, но аз бях неспособен да реагирам адекватно. — Инвестиционните решения трябва да се базират на реалностите на пазара — продължи той. — Конкретната реалност е, че партньорите не искат да инвестират. И решението не е твое, а наше. От теб се иска единствено да го изпълниш.

Всички ме гледаха.

— Не мога — казах аз, взех си писалката, прибрах си бележника и напуснах залата.

 

 

Седях пред бюрото си в празния офис, който споделях с другите двама младши съдружници, а мозъкът ми се опитваше да смели случилото се.

Работех в „Ревиър“ вече от две години, след като бях постъпил тук направо от школата по бизнес. Още от самото начало бях твърдо решил да успея, да изработя големите пари, които американският инвеститор да спечели, и да разкъсам традиционните окови на собственото си минало: титлата на баща ми, която сега бе станала моя, частното училище, университета, армията. Още на двайсет години бях осъзнал, че отреденият ми живот на традиции и привилегии — за който още от детство ми бе втълпявано, че е един от стълбовете, на които се крепи човешката цивилизация — за мен е просто една студена затворническа килия.

Има нещо измамно в това да служиш в „Лайф Гардс“^[1]: чувството за принадлежност към елита, чувството за превъзходство, внимателно култивирано през векове на войнска помпозност, преклонение пред церемониите, мита и esprit de corps^[2]. Само че аз не исках да се заблуждавам.

Слава богу, в съвременния свят войниците ставаха все по-излишни. Не исках да бъда някой, без когото спокойно може да се мине. Исках да бъда там, където нещо се случва… не, не нещо, а важните неща. Така че избягах, напуснах армията и спечелих стипендия в Харвардската бизнес школа. Америка е страната на възможностите за всеки, който смята, че има способности и който иска да успее, стига да е готов да загърби миналия си живот в старата родина.

А аз определено бях един от тези хора.

И се справях доста добре. „Лизинг на компютри“ само за половин година изсипа в „Ревиър“ осем милиона долара при първоначална инвестиция от половин милион и ми донесе славата на човек, който е или умен, или голям късметлия. Гил имаше високо мнение за мен, а до днес така мислеше и Франк. Страшно исках да стана съдружник — тук се правеха парите в инвестиционното финансиране. По време на един обяд преди няколко месеца Гил бе намекнал, че подобна възможност определено съществува. Готов ли бях да захвърля всичко това точно сега?

Но аз бях дал дума. Не можех да се отметна.

Защо да не мога? Не бе ли и това един от онези принципи, програмирани у мен в училище и армията: думата на джентълмена е нещо свято?

Не, не беше това. Познавах много джентълмени лъжци. Просто на този свят има хора, на които можеш да вярваш, и такива, на които не можеш, и изглежда, за мен бе важно да бъда от първите.

Двамата ми колеги се върнаха от оперативката.

— Теб да не са те налегнали мисли за самоубийство? — попита ме Даниел, като хвърли бележника си на бюрото до прозореца. Нисък, слаб, тъмнокос и блед, той беше най-агресивният, а вероятно и най-умният от трима ни. — Когато ти кажат „не“, това означава „не“ — не си ли го разбрал още?

Свих рамене.

— Представям си как се чувстваш — каза Джон и сложи ръка на рамото ми. — Та те направо те смляха.

— Така излиза.

Той включи компютъра си.

— И все пак мисля, че си прав. Като кажеш, че ще направиш нещо, трябва да го направиш. — И ми се усмихна приятелски.

— Глупости! — изръмжа Даниел. — Арт е прав. Винаги трябва да правим само онова, в което има финансова логика. Нали за това ни плащат хората, които внасят парите си в нашите фондове.

Не му обърнах внимание. Да спориш с Даниел по въпроси, опиращи до морала, беше пълна загуба на време. Този човек персонифицираше концепцията „пазарните сили като религиозна система“. Ако цената на нещо се вдигне, това е добре, ако падне — значи е лошо. И двамата бяхме постъпили тук направо от Харвард, където независимо от задължителните курсове по пазарна етика бяхме индоктринирани с достатъчно академични основания за примата на пазарния механизъм като морален инструмент. Не че беше необходимо някой да учи точно Даниел на това — той си беше вярващ по рождение.

Джон обаче бе съвсем различен. Висок и атлетичен, с кестенява коса в миши нюанс и големи сини очи, той изглеждаше по-млад от трийсетте си години. И имаше най-дълъг стаж в „Ревиър“ от трима ни. Баща му — Джон Чалфонт старши — беше един от най-богатите американци. Беше направил от „Чалфонт Контролс“ корпорация, оценявана на милиарди долари, и от двайсетина години редовно се появяваше на страниците на бизнес изданията, за да провъзгласи оттам възгледите си върху трудолюбието на американеца, корупцията сред политиците и нечестната чуждестранна конкуренция.

Джон младши обаче не гледаше с добро око нито на скъсването от работа, нито на парите, и икономично бе положил минимума усилия, необходими, за да влезе в престижен колеж на Източния бряг, а после и в бизнес школата. Единствената му амбиция, изглежда, беше да води обикновен живот, ако може без главоболия, което — като се имаше предвид кой беше баща му — не бе никак лесно за постигане. Постъпването в „Ревиър“ бе поуспокоило баща му. Един път Даниел бе казал, че Джон няма да се задържи във фирмата — не се интересувал от парите. Даниел вероятно беше прав. Но Джон съвсем компетентно правеше всичко, което влизаше в задълженията му, и беше много трудно да намериш в него нещо, което да ти попречи да го харесваш. Вършеше много работа за Франк, който също нямаше нищо против него.

— Какво ще правиш сега? — попита ме той.

Въздъхнах. Този въпрос не ми излизаше от главата, откакто бях напуснал оперативката.

— Не знам. Мисля да напусна.

— Недей, Саймън — намеси се Даниел. — Говоря ти съвсем сериозно. Подобни дивотии стават всеки ден. Могат да се случат навсякъде, независимо къде работиш. Това че Франк тази сутрин е в гадно настроение, не означава, че се налага да сложиш край на кариерата си. Всъщност какво му беше наистина? Никога не съм го виждал толкова вкиснат.

— И аз. Ти какво мислиш, Джон?

— Не знам — замислено каза той. — Нещо го гризе.

При нормални обстоятелства Франк със сигурност би ме подкрепил. Дори ако не беше съгласен с моите заключения, той щеше да намери начин деликатно да ме насочи в правилната според него посока и в никакъв случай нямаше да изчаква мига на максимално унижение.

Дали не беше защото ни бе видял с Даян? Това бе единственото логично обяснение. Франк обожаваше дъщеря си и много се грижеше за нея. Може би прекалено много.

Телефонът ми иззвъня. Беше Гил.

— Саймън, искам да поговорим утре сутринта. Да кажем в девет? — Гласът му беше съвсем приятелски.

— Гил, ако може да поговорим веднага…

— Не е нужно — прекъсна ме Гил. — Утре сутринта, за да имаш време да помислиш за случилото се. Окей? В девет.

Тонът му не оставяше място за спор, а и решението му бе разумно.

— Добре, ще дойда.

— Гил ще ти даде шанс да се измъкнеш от ситуацията — обади се Даниел. — Използвай го.

— Ще видим. — Взех папката за „Нет коп“ от бюрото си и се опитах да се съсредоточа върху нея.

— Нещо по-интересно през уикенда, Даниел? — попита Джон.

— Да — отговори Даниел. — Ходих във Фоксудс. Играх блекджек цялата нощ в събота и на излизане бях с хиляда долара в плюс. Какво повече му трябва на човек? А ти?

— Нищо толкова възбуждащо. Бях на изложба на Моне в Музея на чуждестранното изкуство. Много е хубава. Трябва да я видиш.

— Запиши ме! — каза Даниел.

— Даниел, ти влизал ли си някога в галерия на изкуството? — поинтересувах се аз.

— Естествено. Когато бях малък, родителите ми ме заведоха в някакъв музей в Париж. Повърнах върху скулптура на мъж и жена в интимна поза. Майка ми беше убедена, че невинното ми съзнание не е могло да понесе непристойната композиция. Според мен се дължеше на глътката перно, която бях глътнал на обяд, без да ме видят. Получи се много конфузно. Изглежда, музеите не ми понасят.

— Сигурен съм, че е така — изсумтя Джон.

Телефонът ми иззвъня пак. Този път беше обаждане отвън.

— Би ли поел разговора, Джон.

Той натисна бутона и вдигна слушалката. Изслуша каквото му казаха, вдигна поглед към мен и изрече беззвучно само с устни „Крейг“. Поклатих глава.

— Съжалявам, Крейг, в заседание е… Може да продължи целия ден. Не, не знам за какво става дума… О, разбира се, че ще ти се обади, когато има новини. Дочуване.

— Благодаря — казах аз, когато той затвори. — Крейг ще звъни целия ден. Имате ли нещо против да поемате разговорите ми?

— Ние да поемаме твоите разговори? — изненада се Даниел. — Не можем да направим това. Трябва да сложим дежурен на телефона ти. Има една агенция — ще им се обадя и ще ти пратят временна секретарка. Каква предпочиташ? Червенокоса? Блондинка? Да вземем блондинка, а?

— Ти ще се справиш прекрасно, Даниел — охладих го аз.

Отново забих поглед в папката с документацията на „Нет коп“. Бях казал на Гил, че не мога да изпълня решението му, но това решение беше взето и трябваше да приема този факт. Не можех да го оставя на някой друг в „Ревиър“, а още по-малко можех да оставя някой безцеремонен адвокат да съобщи на Крейг. Трябваше да го направя сам — очи в очи, това поне му дължах.