Майкъл Ридпат
Последна сделка (16)

16.

На следващия ден отидох на работа пеша. Слънцето грееше, но беше студено, небето бе кристално ясно. Листата на дърветата из Комън бяха в най-красивата си фаза: оранжево жълто-кафяви. Миналата есен аз и Лиза бяхме прекарали колкото може повече извън Бостън, по черните пътища на Ню Ингланд, сред пищната растителност. Но не и тази година. Тази година листата щяха да си окапят, без да може някой да им се възхити. Ледената сивота на бостънската зима вече се усещаше.

Още ме болеше от получените удари. Защо някаква банда руснаци бе решила да ме пребие? Макар да бе ден и главата ми да бе много по-бистра от снощи, отговорът на този въпрос ми убягваше.

Ако ме бяха набили веднъж, можеха да се опитат пак. Трябваше да съм изключително внимателен. Край на разходките из тъмните улички след пиене. Но ако някой искаше да се добере до мен, начини за това колкото щеш, колкото и да се озъртах. Потискаща мисъл.

Изоставих алеите на Комън и поех през тълпите из центъра. Тъкмо минавах покрай „Меридиен хотел“ с характерните червени сенници над партерните прозорци, когато зърнах Даян да се задава срещу мен. Тя пресече улицата на кръстовището и влезе през парадния вход на хотела. Не се изненадах — много от инвеститорите имаха практиката да си организират бизнес закуски в лов на клиенти. Но точно когато стигнах до същото кръстовище, видях дребничката фигура на Линет Мауър, стиснала „Уолстрийт Джърнал“ и дипломатическо куфарче. Обърнах се, върнах се по улицата, за да не ме забележи, и зачаках. И тя се насочи към входа на „Меридиен“.

Любопитно. Разбира се, дори и това можеше да е съвпадение — Даян и Линет Мауър си уговарят закуска с различни хора по едно и също време на едно и също място. От друга страна… може би се канеха да закусят заедно.

 

 

Пристигнах на работа преди Даниел. Когато дойде и той, видях, че отоците по лицето му са разцъфнали. Клепачът му беше почернял, бузата му бе във виолетово-червено, а на долната му устна се виждаше неприятна тъмночервена коричка.

— Неотразим си — отбелязах аз.

— Благодаря.

— Боже! Какво ти се е случило? — възкликна Джон.

— Някакви типове се опитаха да набият Саймън. Аз се оказах на пътя им — късо обясни Даниел.

— Как така реши, че аз съм бил целта им? — удивих се аз.

Даниел само ми се озъби.

— Ама и ти ли пострада? — обърна се към мен Джон.

Кимнах и казах:

— Просто при мен последствията не са видими.

— Нашият Супермен ги задържа, докато те си го изкарваха на моя гръб — изръмжа Даниел.

— И защо са искали да те пребият? — попита ме Джон.

— И аз бих искал да знам — промърморих аз.

Чакаше ни работа. Каквото и да ставаше с мен, работата ми не намаляваше, напротив — увеличаваше се. Отидох да покажа на Даян едни обобщени справки за конкурентите на „Тетраком“, които бях изготвил. Усещах, че съм свършил добра работа. Стана ми приятно, че се впечатли.

Преди да изляза от офиса й, спрях на прага и казах:

— Мисля, че видях тази сутрин Линет Мауър да влиза в „Меридиен“. Но тя не ме забеляза.

— Така ли? — неутрално се поинтересува Даян.

— Мисля, че и ти не ме забеляза.

Този път Даян се усмихна:

— Окей, хвана ме. Всъщност аз те видях, но не исках да те задържам на път за работа. Знам, че си важна личност и че те чакат велики дела.

— Да бе, така си е. Та за какво си говорихте с Линет?

— О, женски неща. Едва ли ще те заинтересува. — Усмивката на Даян стана още по-широка.

Повдигнах вежди.

— Гледай си твоята работа, Саймън — посъветва ме тя след кратка пауза. — Надявам се скоро да разбереш.

— Звучи интригуващо.

— Нека се изразя така: някой тук трябва да поеме инициативата. Толкова. Виж сега какво можеш да научиш за „Пасифик Филтертек“. Обезпокоена съм от растежа на техния пазарен дял.

— Разбира се, мадам — отговорих аз с достойнството на домашен иконом и се оттеглих.

Седнах зад бюрото си, извиках на компютъра си страницата на „Яху“ и проверих във финансовия им раздел котировката на „Био-уан“.

Джон забеляза с какво се занимавам.

— Четиридесет и осем и пет осми. Спадане с една осма и застой — осведоми ме той.

Вдигнах поглед. Предната нощ бях попитал Даниел за убиеца на Франк. Моментът изглеждаше подходящ да науча мнението на Джон.

— Джон?

— Да?

— Кой според теб е убил Франк?

Въпросът ми го изненада. Той сепнато ме погледна.

— Не знам. Не съм мислил сериозно по въпроса.

— Не може да нямаш някакво мнение.

— Нямам — притеснено призна той.

— Мислиш ли, че съм аз? — не го оставях на мира.

Той дълбоко въздъхна.

— Минавала ми е тази мисъл, когато полицията разпитваше за теб. Но когато се замислих, не можах да видя логиката. Честно казано, Саймън, не бих искал да размишлявам по тази тема. — Той тежко преглътна. — Харесвах Франк. Дълго съм работил с него. Не мога да повярвам, че… — Той замълча и след няколко секунди продължи: — Беше свестен човек, сам знаеш. Голям човек. Не беше просто някакъв ловък инвеститор. Беше велика личност. Мил, щедър, умен, почтен. Но ти знаеш всичко това. Страшно ще ми липсва… — Гласът му заглъхна.

Бях малко изненадан от емоционалната му реакция на простия ми въпрос. Но истината бе, че досега аз бях гледал на убийството му от гледната точка на член на семейството. Всъщност в „Ревиър“ витаеше атмосфера на искрено съжаление, която до момента като че ли не бях почувствал. Реших да не го измъчвам повече.

— Полицията каза, че Франк ти се обадил по телефона в деня, когато бе убит.

— Така беше.

— За какво?

Джон за момент се обърка.

— О… една сделка, върху която работехме заедно.

— Коя сделка?

— Ъъ… „Смарт тойс“, мисля. Да, точно така. Обади ми се да поиска някаква информация. Документацията беше у нас. Когато му позвъних по-късно, никой не ми отговори. Сега вече знаем защо.

Франк явно бе позвънил на Джон след като аз си бях тръгнал. Опитах се да си спомня за нещо в Марш Хаус, което да подсказваше, че Франк е работил върху сделка. Не се сетих, но това не означаваше нищо.

— А той спомена ли ти за моето посещение?

— Не — каза Джон, — говорихме стриктно по работа. „Намери информацията и ми позвъни“, в този стил.

— Ясно.

Гледахме се известно време с нарастващо чувство на неловкост, после той наведе глава и продължи работата си.

И аз се захванах с моята. Нещо в онова, което Джон ми каза, не ми звучеше наред. Разрових протоколите с дневния ред на последните оперативки в понеделник и намерих онзи за 12 октомври. В края на картотеката имаше папка, озаглавена „Мъртви сделки“. Тук бяха изброени всички сделки, по които в момента се работеше или които по една или друга причина бяха развалени, заедно с датата, когато това бе станало. И там естествено намерих: „Смарт тойс“, продавач на едро на луксозни играчки, приключена на 08/10. Франк бе прекратил работата по сделката на 8-и октомври — четвъртъка от седмицата, когато беше убит. Не можеше да има никаква причина да работи върху тази сделка през уикенда.

Погледнах Джон, който говореше по телефона. Беше ме излъгал. Беше излъгал и полицията. Но защо?

Реших да не отивам на конфронтация с него, поне засега.

Работата ме чакаше. Атакувах електронната си поща. Сред съобщенията имаше едно от Джеф Либерман. Щракнах с курсора на мишката върху него. Любопитно ми беше. Джеф ме известяваше, че няколко от управителните директори на неговата фирма се интересуват от инвестиране в „Нет коп“. Питаше дали аз и Крейг можем да се видим с тях този следобед.

Обмислях предложението, когато телефонът ми иззвъня.

Беше Крейг.

— Здрасти, Саймън. Прегледа ли електронната си поща?

— Точно това правя в момента.

— Добри ли са новините?

Поколебах се. Мразех да свалям Крейг на земята, но в бизнеса е важно човек да има поглед върху реалността.

— Добре е, Крейг. Но не възлагай особени надежди на това. Дори да получим още примерно двеста хиляди, все още ще бъдем далеч от трите милиона, които ни трябват.

— Да, но нали тези пичове са инвестиционни банкери? И нали „Блумфийлд Уайс“ е една от най-големите инвестиционни банки на света? Не ми казвай, че те нямат пари!

— Сигурен съм, че имат, Крейг. Но е малко вероятно да ги изсипят точно в „Нет коп“. Освен това Джеф споменава, че ще разговаряме с тях като с частни лица. Те няма да влагат фирмен капитал, нали се сещаш?

— Е, нека поне идем да ги видим.

— Не съм сигурен. Искам да кажа, че не знам дали си струва цялото това усилие на толкова късна фаза. Може би е по-перспективно да опитаме някои европейски телекомуникационни компании, не мислиш ли?

— Саймън, не остана към кой друг да се обърнем. Ако тези момчета не дадат парите, „Нет коп“ няма да я има, за да я спасяваме.

— Окей, Крейг. Тогава да отидем. — Погледнах си часовника. — Да се срещнем на летището за совалката в един часа.

 

 

Офисите на „Блумфийлд Уайс“ се издигаха над нещо — по-различно от малка уличка в предградията, защото улицата под тях просто се казваше Уолстрийт. И Бостън може да се похвали с високи сгради в деловия си център, но мащабите на Ню Йорк са смазващи. Слязохме от колата пред 50-етажен небостъргач, изцяло в черно стъкло. Непретенциозен с големината на златните си букви надпис над входа съобщаваше за невежите: „Блумфийлд Уайс“.

Високоскоростният асансьор буквално ни изстреля на 46-ия етаж, където се настанихме в луксозна чакалня и зачакахме появата на Джеф Либерман. След кратка дискусия бяхме решили Крейг да се представи в обичайните си тениска и джинси. По този начин поне щеше да прилича на гениален програмист, какъвто си беше, вместо на мускулест строител в най-добрия си костюм, ушит специално за неделната проповед. Макар да беше петък — деня за неофициално облекло — никой от инвестиционните банкери не се бе облякъл толкова разкрепостено като Крейг. И предполагам никой от тези хора така и нямаше да оцени, че той бе избрал да се яви тук по любимата си тениска — онази черната с щампата на гимнастически гири върху нея.

Появи се Джеф — облечен в костюм — и без много приказки ни поведе към заседателната зала. През прозореца й се разкриваше гледка към трепкащата сивота на нюйоркското пристанище.

Пристигнаха още костюми. За да бъда коректен, ще отбележа, че повечето бяха по ризи: половината от тях носеха идентични плътни ризи от така наречения модел „оксфорд“ със светли вратовръзки, докато другата половина бяха по скъпи поло ризи и спортни панталони в чест на петъчния ден. Крейг беше неспокоен. Аз също. С изключение на Джеф, останалите бяха мъже на по четиридесет и по петдесет със скъпи подстрижки — все хора на властта, които подсъзнателно за себе си излъчваха онова, което най-добре се изразява с простичката дума „пари“. Докато „Ревиър“ хвърляше по някой милион тук или там, „Блумфийлд Уайс“ разпращаше по целия свят милиарди двайсет и четири часа на ден. Не че се чувствах унизен, но…

Връчиха ни по тесте визитни картички, после Джеф даде думата на някакъв дребен мъж на име Сидни Стол.

— И така, Крейг, Джеф ми хвърли достатъчно пепел в очите. Сега ти ми разкажи за какво всъщност става дума. Имаш десет минути на разположение.

Гласът му беше плътен и сърдит — нюйоркският еквивалент на начина, по който може би самият Крейг щеше да звучи след двайсетина години. Видях, че това необяснимо вля у Крейг доза спокойствие.

— Разбира се — каза той, стана и започна да говори. И така заговори, че големците на „Блумфийлд Уайс“ се заслушаха като хипнотизирани.

Четиридесет и пет минути по-късно на вратата плахо се почука и видимо обезпокоен млад мъж в превъзходен костюм потърси погледа на Стол.

— Окей, окей… — каза той. — Съжалявам, Крейг, налага се да те прекъсна. — И без повече приказки се обърна към събралите се директори и заяви: — Аз играя. Сега кажете вие, момчета…

Хората край масата закимаха, в смес от предизвикателство и смелост. Щом Сидни приемаше риска, те също можеха да го приемат.

Стол стана.

— Разказа ни добра приказка, Крейг. Харесвам те. Ще имаш парите ни, но само ако двамата с Джеф стигнете до сделка. Нека те предупредя — той не е от лесните.

Крейг и аз стиснахме ръката на Сидни Стол и той излезе от залата, последван от всички останали, с изключение на Джеф.

Джеф ни се ухили от другата страна на дългата маса.

— Обзалагам се, не сте предполагали, че може да стане толкова лесно, нали?

Отговорих му с широка усмивка:

— Какво беше всичко това? Не ми приличаше на инвестиционен комитет.

— В това е цялата работа — обясни Джеф. — Можеш да гледаш на събралите се тук като на неофициално съществуващ инвестиционен клуб на няколко от най-едрите риби във фирмата, като Сидни естествено е голямата акула. Идеята е да инвестират в сделки, прекалено дребни за вниманието на „Блумфийлд Уайс“ или за клиентите ни. Ще ти разкрия, че във всичко това има силен мачо момент: кой ще вложи най-много собствени пари при най-голям риск и ще спечели.

— Почувствах нещо такова — отбелязах аз.

— Недей да добиваш погрешна представа — предупреди ме Джеф. — Повечето от тези момчета имат дълъг списък от зрелищни победи.

— Хм… — прокашлях се аз, — има нещо, за което не остана време да споменем.

— Само едно ли? — засмя се Джеф.

— За каква сума говорим?

— А колко ви трябват?

Стрелнах Джеф с предизвикателен поглед.

— Три милиона долара.

— Ами значи ще говорим за три милиона долара — невъзмутимо потвърди той.

 

 

По целия път на връщане Крейг не излезе от състоянието на екстаз. Описваше ми подробно отново и отново дума по дума как бе протекло всичко, сякаш все още не можеше да повярва, че се е случило на него. Всъщност Джеф бе сключил желязна сделка. Синдикатът на „Блумфийлд Уайс“ отхапваше голям къс от компанията му. Крейг, от своя страна, запазваше също така доста голям дял, а собствеността на „Ревиър“ се размиваше. Освен това Джеф получаваше място в директорския борд.

Според клаузите на инвестиционното споразумение сделката се нуждаеше от одобрението на „Ревиър“, така че последната дума оставаше у моята компания. Но Крейг имаше всички основания да се надява, че най-сетне ще може да произведе своя прототип. А с пластина с годни чипове в ръката нямаше да има никакъв проблем да намери допълнително финансиране от играчи като „Лукстел“ и „Ериксон“. „Нет коп“ щеше да съществува.

— Благодаря ти, Саймън — каза накрая Крейг.

— Никога не съм си представял, че ще ни дадат цялата сума.

— Но те го направиха! Направиха го!

Загледах се през прозореца към изчезващия под краката ни Лонг Айланд. Бях доволен за „Нет коп“. Много доволен. Но другите ми проблеми си оставаха.

Крейг забеляза мълчанието ми.

— Саймън, какво има? Мисля, че и ти се бори за всичко това не по-малко от мен.

Усмихнах му се.

— Да, и повярвай ми — наистина много се радвам за теб.

— Е?

И аз му разказах как се бях превърнал в любимия заподозрян в убийството на Франк. Разказах му и че Лиза ме е напуснала по същата причина, и споделих с него, че искам да науча повече за случилото се.

— Може би аз ще мога да ти помогна — каза той. — Баща ми се пенсионира преди няколко години, но познава много хора в полицейското управление. Ей, да знаеш, че аз произлизам от добро католическо семейство. И имам повече братовчеди, отколкото ти имаш пръсти на ръцете и краката си, а повечето от тях са действащи полицаи.

— Тогава може би наистина би могъл — замислено казах аз. Трябваха ми няколко секунди да събера мислите си. — Водещият това следствие е командирован към офиса на областния прокурор в Есекс. Казва се сержант Махони. Не ме харесва. Ще ми е интересно да науча повече за него.

— Ще поразпитам.

— А имаш ли достъп до криминалните досиета?

— Естествено, че не — усмихна се Крейг. — Това би било незаконно. Но какво искаш да знаеш?

— Виж дали следните хора имат досие. Имаш ли химикалка?

Крейг повдигна вежди:

— И за какво ми е химикалка, Саймън? Та аз помня „пи“ с точност до двайсетата цифра след десетичната точка.

— Извинявай. Имената са: Артър Алтшуле, Гилбърт Апълби, Едуард Кук — това е братът на Лиза — и… — позамислих се преди да кажа следващото име, но си спомних думите на Даниел: — И Даян Зарили.

— Радвам се да видя колко голямо доверие имаш на партньорите си.

— Някой е убил Франк, Крейг. И не съм аз.

— Добре, ще видя какво мога да направя. При едно условие: ако се съгласиш да пием по едно, като кацнем в Бостън. И ще бъде шампанско!

 

 

— Оу! — Остра болка ме проряза в рамото, докато избутвах лодката в реката. Макар да не се чувствах във форма, бях продължил съботните гребания с Киеран.

— Добре ли си, Саймън? — загрижено ме попита той.

— Преди две нощи имах неприятности. И рамото още ме боли.

— Неприятности? Да не си се бил?

— Може и така да се нарече. Нападнаха ме на улицата пред „При Пит“, в центъра. Бяхме заедно с Даниел Хол.

— Наистина? И колко ти взеха?

— Беше много странно. Не ми взеха нищо.

— Аха… Значи просто не им е харесало как изглеждаш?

— Не мога да кажа какво не им е харесало.

Бях се запъхтял, докато пренасяхме лодката до реката. А рамото направо щеше да ме скъса.

— Тогава е било заради Даниел. Да не ги е ядосал с някаква забележка?

— Не мисля. Според него са преследвали мен. Напоследък имам известни проблеми.

— Трябва да са доста сериозни.

— Мисля, че са — отговорих аз. — Но и така да е, пак не мога да си представя по каква причина някой ще реши, че иска да ме бие. При това единият от тях говореше руски.

— Руски ли?

— Така ми стори.

Хвърлихме най-сетне проклетата лодка в реката и загребахме бавно. Исках добре да загрея.

— Четох някъде, че руснаците били, както му казват, „новите момчета в града“, що се отнася до организираната престъпност — каза Киеран. — Наркотици, пране на пари, лихварство, таксита.

— Откога и такситата станаха престъпление?

— Откакто ги шофират руснаци — обясни ми той. — Нали познаваш Сергей Делесов?

— Да. — Делесов беше един много способен руснак от нашия випуск в школата. Познавах го, но не много добре.

— Разправят, че се бил забъркал с тях.

— Делесов? Випускникът на Харвард?

— Такъв е слухът.

— И къде е сега? — попитах аз. — Той може да знае нещо.

— Почти съм сигурен, че си е в Русия. Мисля, че вече върти някаква банка там.

Гребяхме бавно и в равномерно темпо. Болката в мускулите ми отстъпваше неохотно. Чувствах се вече загрял, но не исках да насилвам нещата. Срещнахме друга двойка, които предложиха да се „погоним“ до следващия мост — нещо, което обикновено приемахме с охота — но аз отказах. Извиних се на Киеран за слабото си представяне, но той ми каза да забравя това и обясни, че можел да започне съботата си и по по-спокоен начин.

 

 

Уикендите са тежки, когато обичаш някого, а той те мрази. Особено, ако си сам.

Все още не бях осъзнал напълно, че Лиза ме е напуснала, и едва сега започвах да осмислям ужасната възможност, че тя може никога да не се върне. В началото всичко бе изглеждало нелепо… абсурдно. Смъртта на Франк изглеждаше абсурдна. Никога не бях познавал лично човек, който впоследствие е бил убит. А на всичко отгоре изведнъж и Лиза си бе отишла, слагайки край на брака ни. Беше така… несправедливо. Баща ми бе женкарствал повече от десетилетие и му се бе разминало само защото майка го бе обожавала. Но въпреки отчаяните ми усилия да не се превръщам в копие на баща си, собственият ми брак нямаше да просъществува и година.

Самотата, която самата тази мисъл носеше със себе си, буквално ме смазваше.

А бракът ни бе изглеждал идеален. Струвало ми се бе, че сме родени един за друг — така прекрасно се допълвахме. Не, не ми се струваше — наистина се допълвахме по перфектен начин. И нямаше никакво значение какво можеше да каже или да направи Лиза, аз винаги щях да вярвам, че е така. Майките ни бяха имали своите съмнения, но се бяха оказали не прави.

Венчавката ни бе преминала кошмарно. По-скоро не самата венчавка, а подготовката за нея. Когато съобщих на майка ми, че се женя за американка, тя демонстрира предпазлив оптимизъм. Вероятно сметна, че следвам практиката на онези здравомислещи англичани, които търсят колониална зестра, за да запазят фамилните имоти непокътнати. Но когато разбра, че Лиза е еврейка, при това без семеен фонд и на всичко отгоре възнамерява да запази моминската си фамилия, неодобрението й можеше да вледени и Атлантическия океан. Заведох Лиза в Англия, отчасти с идеята да покажа на майка ми какъв прекрасен човек е моята съпруга. Майка ми не бе видяла това и бе проявила неочаквана настойчивост да обсъжда теми като ядене на свинско и работа в събота.

И майката на Лиза бе пожелала да прояви демонстративно неодобрение, но намерението й се бе провалило. Тя, разбира се, си бе внушила, че заслужава за зет някой симпатичен евреин, така че моята руса коса и сините ми очи малко се разминаваха с мечтата й. Но когато бе станала свидетел на щастието на дъщеря си и след като бе разбрала, че аз и тя можем добре да се спогаждаме, това я бе накарало да забрави старите си надежди — или поне да не мисли за тях.

През първите шест месеца на нашия брак си мислех, че сме им доказали колко погрешно са разсъждавали. А днес отказвах да призная, че те все пак може да са били прави.

 

 

В събота сутринта Крейг нахлу в апартамента ми.

— Това се казва бърза работа — казах аз и му извадих бира от хладилника.

— Бостънското полицейско никога не спи — каза Крейг. — Или поне не изключва компютрите си през уикенда. — И многозначително се усмихна.

— Добре, с какво разполагаш?

— Първо, Махони. Баща ми го познава. Работил е в Бостън двайсет години като патрулен полицай, след това детектив. После го простреляли и жена му поискала от него да напусне службата. Като компромис се прехвърлил в щатската полиция.

— Стори ми се, че долавям в него маниерите на квартален полицай — отбелязах аз.

— О, баща ми твърди, че бил добър детектив. Обичал да подхожда към случаите по традиционния начин — както са го правили някога. С други думи, интуицията му подсказвала нещо и той тръгвал по тази следа. И често се оказвал прав.

Страхотно. Явно този път прословутата интуиция му бе подсказала мен.

— Научи ли нещо за някакви негови симпатии към ИРА?

Крейг изглеждаше изненадан.

— Виж, това не знам. Мога да проверя. Искам да кажа, той все пак е ирландец, като половината полицаи, особено от предишното поколение. А повечето от ирландците в Бостън сигурно си мислят, че трябва да се махнете от родината им. Не се обиждай! — Аз тънко се усмихнах. — Защо питаш? Да не мислиш, че те е нарочил, защото си британец?

— Нещо такова — неопределено отговорих аз. Като имах предвид произхода на самия Крейг, май щеше да е най-добре да можех да се отърва от службата си в Ирландия, ако бе възможно.

— Мога да проверя, ако желаеш — предложи отново Крейг.

— Стига да не те затруднява. Кажи сега за другите.

— Има двама Едуард Кук в Калифорния с досиета, но нито един от тях не подхожда да бъде твоят човек. Няма нищо за Гил. И нищо за Даян Зарили.

С изненада установих, че изпитвам известно облекчение, че Даян е чиста. Бога ми, бях щастлив, че същото се отнася и до Гил. Колкото до Еди… по отношение на Еди признавам, че бях разочарован.

— А Арт?

— Така-а, този тип има определено интересно досие. Бил е забъркан в някаква компания, продавала компютри с инсталиран UNIX. Партньорът му, някой си Денис Слейтър, обичал да измисля клиенти, на които продавал един и същи компютър по няколко пъти. Когато продали компанията, Слейтър бил разкрит и взел, че се гръмнал — или поне така се решило да приемат.

— Но полицията е разследвала Арт, така ли?

— Точно така.

— Стигнали ли са донякъде?

— Не могли да съберат достатъчно доказателства, за да го арестуват, да не говорим да му предявят обвинение. Както изглежда, по време на така нареченото самоубийство той си е бил вкъщи, в компанията на жена си. Тя подкрепя алибито му, но е единствена. Арт заявил, че бил мъртвопиян, когато е станало, така че нямало как да бъде той. Но и на това не било намерено независимо потвърждение.

— Как по-точно се е самоубил Слейтър?

— Както се казва, пръснал си мозъка — обясни ми Крейг. — Обстоятелствата били от онзи вид, които оставят възможност да бъдат фалшифицирани от човек, който си знае работата и може да се доближи до жертвата достатъчно близко, за да опре дуло в слепоочието й. Имало е много кръв, но Арт спокойно би могъл да се отърве от дрехите, с които е бил облечен. Дори обаче да го е направил той, няма никакви твърди улики, говорещи за това.

— Можеш ли да намериш нещо във връзка с убийството на Франк Кук?

Крейг направи нещастна гримаса и поклати глава:

— Съжалявам, Саймън. Да ровя в още активно дело е деликатна работа. Освен това става дума за окръг Есекс, нали така?

Кимнах.

— На моите хора ще им е малко трудно да ровят там, без да ги забележат.

— Жалко. Не знам какво не бих дал, за да разбера дали Махони не е надушил нещо повече за Арт. Или дали има някаква причина да го изключи безусловно от списъка на заподозрените.

— Ами винаги можеш да го попиташ.

Погледнах го скептично.

— Нали не очакваш, че ще падне на колене пред мен и ще ми признае всичко?

— Не, но може да ти каже дали разполага с доказателство, че той не го е извършил. Разбира се, ако го попиташ както трябва.

— Може някой ден да го направя. Благодаря ти, Крейг, много ми помогна.

— Няма нищо, приятел. Сега другото. Предполагам, че в понеделник всичко ще мине гладко, нали?

Все още предстоеше да получа разрешението на партньорите за сделката с Джеф.

— Научих си урока — въздъхнах аз. — Повече няма да чуеш от мен, че работата е опечена.

Крейг се напрегна.

— Виж, Саймън, ако пак започнат да си играят с мен, ще…

— Успокой се. Ще ти се обадя в понеделник, ако има проблем.

— Обади ми се каквото и да решат.

— Разбрано — уверих го аз и той си тръгна.