Майкъл Ридпат
Последна сделка (4)

4.

Излязох от офиса в шест — доста рано за мен — и тръгнах пеша към къщи. Пътят минаваше от Финансовия квартал през Комън до Бийкън Хил. Вечерта бе топла за началото на октомври и имаше много хора: разхождаха се без да бързат, по тениски или ризи с къс ръкав. Вече бе имало една-две по-студени нощи и листата по дърветата бяха започнали да пожълтяват.

Вървях бавно, опитвах да се отпусна и се радвах на ласката на последните слънчеви лъчи. Няма никакво съмнение, че в Бостън есента е най-добрият сезон. А най-лошият е зимата. Само след два месеца щях да се боря със студа, за да се добера до вкъщи.

В Бийкън Хил както обикновено бе спокойно. Разминах се с някаква нещастница, повела четири кучета от Комън обратно към собствениците им, и вежливо се усмихнах на един мъж, който се възмущаваше на глас на „кучия син“, заел две места за паркиране с една кола. Паркирането и кучешките изпражнения са двата най-големи проблема на Бийкън Хил. Съгласен бях с общото мнение по единия, не разбирах другия, но в квартал като този най-разумно е да държиш подобно мнение за себе си.

На средата на склона отдясно на пътя живееше Гил: стилна градска къща на Луисбург Скуеър, там където бяха може би най-скъпите частни парцели в Ню Ингланд. Нашият апартамент обаче бе в „плоската“ част на хълма, долу в ниското, почти в края на симпатична малка уличка, където редките стълбове на уличното осветление се гушеха сред зеленина.

Току-що си бях извадил бира от хладилника, когато се прибра и Лиза.

— Много рано — удивих се аз.

— И ти — отговори ми тя и ме дари с целувка. — Но е хубаво, нали? — Прегърна ме. — Какво има? Лош ден?

— Ужасен.

— О, не… Какво се е случило?

Извадих бира и за нея и седнахме заедно на дивана. Тя се сви под ръката ми, а аз й разказах за оперативката, за начина, по който Франк ме бе унизил, и за позицията, която бях заел. После й разказах за реакцията на Крейг. Цял ден бях чакал с нетърпение момента, когато ще разкажа всичко на Лиза.

Когато свърших, тя избухна:

— Не мога да повярвам, че татко е постъпил така! Веднага ще му се обадя.

— Не, недей.

— Саймън! Той не може да се държи с теб на работа по този начин. Това просто… просто не е прието. — Тя се измъкна от прегръдката ми и тръгна към телефона.

— Недей, Лиза — повторих аз. — Само ще усложниш нещата.

Но тя вдигна слушалката. Сложих пръст на вилката.

Лиза ме погледна и като че ли малко се поуспокои.

Притеглих я към себе си и я прегърнах.

— Много ми е приятно, че си толкова загрижена — казах. Наистина ми беше приятно. Ако имах нужда от нещо, то бе Лиза да застане така решително на моя страна. — Досега някак успявах да удържа отношенията между нас в службата на чисто професионална основа. Бих искал нещата да си останат такива.

— Окей — неохотно се съгласи тя. — Обзалагам, се, че не му е станало приятно като те е видял с Даян. Но прекалява. Непростимо е да се държи с теб по този начин.

— Вярно, не би трябвало — съгласих се аз, взех бирата си и отпих дълга глътка. — Гил иска да разговаря с мен утре.

— Как смяташ да се държиш?

— Не знам. Може би трябва да подам оставка. Нали обещах парите на Крейг. Всъщност двамата с Франк му ги обещахме. И сега Гил очаква от мен да затворя кранчето. Не виждам как мога да си затворя очите.

— Крейг не може ли да намери парите от друго място?

— Едва ли друга инвестиционна фирма ще го погледне, ако „Ревиър“ се оттегли от него по такъв начин — поклатих глава аз.

— А клиентите? В света на биотехнологиите малките фирми винаги сключват сделки с големите фармацевтични компании, които пласират продукцията им.

Обмислих идеята.

— Може да се опита. Ще бъде трудно, но определено си заслужава. — Лиза отпи от бирата си. — За какво си мислиш?

Тя мълчеше. Чаках.

— Наистина ли искаш да напуснеш? — попита ме тя накрая.

— Не. Но мисля, че се налага.

— Но искаш ли? Искам да кажа, готов ли си да се предадеш?

— Изобщо не искам да се предавам — казах аз. — Но понякога обстоятелствата се извъртат по такъв начин, че единственото достойно нещо, което ти остава, е да се махнеш. Опасявам се, че случаят е точно такъв.

— Виж, ако си решил да напуснеш — напускай. Доколкото разбирам, проблемът ти е сериозен. Можеш да избягаш от него, но можеш и да се опиташ да го решиш. Въпрос на избор.

Изслушах я търпеливо.

— Говориш за „бягство“… Според мен напускането е достойният изход от положението. Изходът, който изисква известен кураж.

— Напускането си е напускане — въздъхна Лиза. — Не се опитвам да те убеждавам да забравиш за обещанието си пред Крейг. Да, вярно е, че си го изоставил в трудна ситуация. Може да не е по твоя вина, но все пак косвено си станал причина той да изпадне в много трудна ситуация. Може би си морално задължен да му помогнеш да се измъкне от нея.

— „Нет коп“ е вече история.

— Още не е — възрази Лиза. — Не си спомням да съм виждала толкова целеустремен човек колкото Крейг. Умен е. И ти си умен. Предполагам, че двамата ще измислите някакъв изход.

Вярата й в мен бе трогателна. И в случая напълно неуместна.

— Ще помисля по въпроса.

Иззвъня телефонът. Вдигнах слушалката и чух чистия английски изговор на сестра ми.

— Хелън! Кое време е там? В Лондон сега не е ли посред нощ?

— Не можах да заспя. И реших, че моментът е удобен да те намеря у вас. — Гласът й издаваше, че е изморена. Изморена и обезпокоена.

— Какво има? — попитах. Новините явно бяха лоши. На Хелън се случваха само лоши неща.

— Днес разговарях с адвокатите. Те смятат, че можем да обжалваме. Не знам какво да предприема.

— Но нали загубихме делото. Какво ги кара да мислят, че можем да го спечелим, ако обжалваме? Или ги интересува само хонорарът?

— Изровили са две вещи лица, които ще свидетелстват, че лекарят се е отнесъл небрежно. Експертите са добри. Уважавани. След имената им има цял куп съкращения на титли.

— И ще трябва да им се плати, естествено.

— Разбира се. Както и на адвокатите. Особено на онзи, който ще ни представя на делото. Няма да ти казвам сумата.

Нямаше смисъл. Досега Хелън вече бе изхарчила по делото скромните си спестявания. Както и аз своите. И дори тези на Лиза. Трябваше да изплащам и заема си за следването в бизнес школата. Делото бе погълнало цели шейсет и пет хиляди лири. И след всичко това Матю все още имаше церебрална парализа, а Хелън се бе видяла принудена да зареже кариерата си в телевизионна компания. Вместо това се беше хванала като секретарка на половин работен ден, за да може да отделя повече време за него.

— Говори ли с Пиърс?

Пиърс беше бащата на Матю — неуспял телевизионен сценарист, изчезнал от живота на Хелън преди да се роди момчето.

— Какъв смисъл има? Той не се интересува, няма пари, а и не го бива за нищо.

— А мама?

— Само това ми липсва! Не съм говорила с нея от половин година.

Майка ни, лейди Ейот, не бе затаила неодобрението си от решението на дъщеря й да роди, без да се е омъжила. Освен това и тя нямаше пари.

— Какво смяташ да правиш? — попитах я.

Хелън въздъхна, после каза:

— Ако спечелим, можем да разчитаме на голямо обезщетение. Достатъчно голямо, за да мога да се грижа за Матю. Ще ни платят и разноските, така че ще мога да ти изплатя дълга си.

— Това не е толкова важно.

— За мен е важно.

Важното сега бе как Хелън щеше да се грижи за сина си без съпруг, без пари и без работа. Това бе големият въпрос. Много обичах по-малката си сестра. Тя бе имала сурово детство. И заслужаваше нещо по-добро от това, което й предлагаше животът.

— А ако пак загубим?

— Вече загубих всичко, така че не ми пука — каза Хелън. — Сега се безпокоя за теб. Не трябваше да те замесвам. Трябваше да им кажа, че не можем да си позволим да мислим за обжалване. Но… сега това е единствената ми надежда. Освен това реших, че… че няма да ти хареса, ако взема решение, без да те питам.

— Права си — казах аз. — Радвам се, че се обади. — Въздъхнах. — Но вече нямам нищо, Хелън. Направих всички заеми, на които можех да разчитам.

— Знам — простичко отговори Хелън.

Мълчание.

— Колко? — попитах накрая.

— Петдесет хиляди лири. Може би по-малко. Но трябва да имаме готовност за петдесет хиляди.

Седяхме, без да говорим, на хиляди мили разстояние един от друг. Трябваше да опитаме. Трябваше да намерим начин да опитаме.

— Не трябва да го решаваме веднага, нали? — казах накрая.

— Не, имаме време.

— Нека помисля — предложих аз. — Ще гледам да измисля нещо.

— Благодаря — каза тя с искрица надежда.

Затворих.

— Иска да обжалва ли? — поинтересува се Лиза. Кимнах. — И ще трябват още пари?

— Петдесет хиляди.

Лиза изкриви лице.

— И откъде ще ги намерим?

Свих рамене. Нямах никаква представа откъде бих могъл да намеря подобна сума. Отпуснах се на дивана. Бях направил всичко по силите си за Хелън, но то не се бе оказало достатъчно. Обзе ме отчаяние.

— Просто не мога да повярвам колко е тъпа системата ви — обади се Лиза. — Ако подобно нещо се бе случило тук, нямаше да се налага да плащаме нищо и адвокатите ни досега щяха да са издействали извънсъдебно уреждане на спора.

Беше абсолютно права. Казусът се бе оказал изненадващо сложен. При раждането на Матю се бяха получили усложнения, поради които той бе останал без кислород за няколко минути. Акушерът бе допуснал някои грешки. Когато се бе изяснило, че Матю има церебрална парализа, очевидният извод бе, че вината е у лекаря. Хелън бе решила да заведе дело, аз я бях подкрепил.

В онзи момент подобно решение ни се бе сторило повече от естествено. Любовникът й се бе махнал и Хелън се бе почувствала изоставена и гневна. На мама не можеше да се разчита, а Матю — той вече бе на две годинки — имаше нужда от постоянно внимание. Хелън бе зарязала обещаващата си кариера в създаването на телевизионна продукция и се бе изправила пред необходимостта да прекарва всяка свободна минута от живота си или в грижи за Матю, или в търсене на начин да спечели достатъчно пари, за да плаща да го наглежда някой друг. Трудно й беше и ако не бе пълната зависимост на Матю от нея, предполагам животът отдавна щеше да я е пречупил. Не заслужаваше подобна съдба.

Казусът бързо се бе усложнил и хонорарите бяха скочили до небесата. Парите не стигаха и на нас с Лиза, но аз винаги досега бях вземал едно решение — не можех да изоставя сестра си.

— Съжалявам — казах и хванах ръката на Лиза.

Тя леко я стисна:

— Не се притеснявай. Аз бих постъпила по същия начин за брат ми и съм сигурна, че и той не би се поколебал да ми помогне.

 

 

Малко по-късно вече лежахме голи в леглото и четяхме. Лиза бе потънала в един дебел, адски сложен роман, чието име не ми говореше нищо. Аз самият прелиствах папката за „Тетраком“, която ми бе дала Даян, и се насилвах да държа очите си отворени.

— Днес получихме добри резултати — внезапно каза Лиза.

Оставих папката с готовност.

— Така ли?

— Да, изпитанията на ВР56 върху животни изглеждат обещаващи. Скоро ще можем да минем върху хора.

— Но това е чудесно! Значи наистина работи?

— Не можем да сме сигурни преди да сме приключили с пълния цикъл клинични изпитания, но засега всичко изглежда прекрасно.

— Много се радвам, мила. — Наведох се към нея и я целунах. Преди време Лиза бе изказала предположението, че ВР56 — някаква малка изолирана лично от нея молекула, наречена невропептид — би могла да въздейства благоприятно върху Паркинсоновата болест. Изглежда, се оказваше права. Бях горд с нея. — Може би „Бостън пептидс“ след няколко години ще могат да разчитат на пазарен дял от някой друг милиард.

— Вие, инвестиционните посредници, мислите само за пари! Най-хубавото ще е, ако намерим лечение на паркинсона. Това наистина ще е страхотно постижение!

— Разбирам — казах аз мъничко засрамен. — Но въпреки това ми се иска да се надявам.

Тя се усмихна:

— Горкият Хенри е толкова възбуден, че не е на себе си. — Хенри Чан бе нейният шеф и основателят на „Бостън пептидс“. — Но за да финансираме клиничните изпитания, ще ни трябват пари. „Венчър Фърст“ вече не желае да дава. Трябва да ти кажа, че напълно разбирам Крейг.

Направих гримаса.

— „Венчър Фърст“ поне има извинение. Мисля, че са пресушили фондовете си. — Ставаше дума за една малка инвестиционна компания, която бе обезпечила първоначалния капитал за изследователската дейност на „Бостън пептидс“. Сред познавачите се говореше, че финансовите им резултати са слаби и сега те имаха проблеми с набирането на средства от индивидуалните инвеститори.

— Към какви хора е ориентирано това лекарство все пак? — поинтересувах се аз.

— Към хора, страдащи от Паркинсонова болест, разбира се.

— Не, имах предвид по време на клиничните изпитания. Кой би се съгласил да бъде първият човек, доброволно поел ново лекарство?

— О, разбирам! Доброволци. Най-вече студенти по медицина. Плащат им за това.

— Трябва да са луди.

— Лекарството е съвсем безвредно.

— Как може да си сигурна преди да е изпитано върху хора?

— Ние правим много подробни изпитания върху животни. Ако има принципен проблем, няма как да не се забележи.

— Тогава защо се налага да се изпробва и върху хора?

— Понякога е възможно да се наблюдават странични ефекти — каза Лиза. — Главоболие, повдигане, диария.

— Не, никога не бих се хванал на тази въдица — заявих аз.

— И все пак някой трябва да го направи. Тези доброволци го правят в името на науката.

— Луди! — въздъхнах аз. — Смели, но луди за връзване.

Лиза погледна папката, която бях оставил между нас, и попита:

— Какво е това?

— Предварителните материали по една сделка, върху която работи Даян. Изглежда доста обещаваща.

— Даян ли?

— Да. — Опитах се да кажа следващото си изречение съвсем небрежно. — Следващата седмица отиваме с нея в Синсинати. Четвъртък вечер ще съм там.

— Окей. — Тя отново се зачете в романа си.

— Искаш да ми кажеш нещо ли? — попитах след няколко секунди.

— Не — отговори тя, без да отмества поглед от книгата.

— Разбираш, че не мога да не отида. В служебните ми задължения влиза да работя с Даян.

Този път тя вдигна поглед от книгата. Изражението й не оставяше съмнение, че е сърдита.

— Ако искаш да чуеш истината, Саймън, не ми е приятно.

— Но това е глупаво — настоях аз. — Няма за какво да се безпокоиш. Знаеш, че е така.

— Ти го твърдиш — отсече Лиза. — Но аз мисля иначе. Командировка до Синсинати! Двамата ще бъдете в един хотел. Ако ти е хвърлила око, Саймън, там тя ще направи своя ход.

— Лиза! Тя е партньор във фирмата. Моя колежка. И ми е шеф.

— Правила го е преди!

— Кой ти каза това?

— Татко — тихо призна тя.

— Аха! — изсумтях аз. — Значи той ти внушава тези мисли?

— Нищо не ми внушава. Просто нямам доверие на тази жена.

— Но ти даже не я познаваш!

— Окей — каза Лиза. — Върви тогава с нея! — И изгаси лампата.

Лежахме в леглото с гръб един към друг. Бях ядосан. Наистина нямах избор по въпроса с пътуването. А Лиза трябваше да ми вярва повече, макар да ставаше дума за командировка с колежка — колкото и хубава да бе тя.

Все още не се бях успокоил, когато усетих един пръст нежно да минава по гръбнака ми.

— Саймън? — прошепна тя.

— Да?

— Имам идея.

— Какво?

Тя се притисна в мен и ръцете й се плъзнаха по тялото ми.

— Така ще те изтощя, че Даян ще трябва да ти потърси заместник на своята възраст.

И ме целуна страстно.

— Планът ми се струва добър — съгласих се аз.