Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сила и пари (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Final Venture, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Майкъл Ридпат. Последна сделка

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2000

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Линче Шопова

ISBN: 954-585-102-3

История

  1. — Добавяне

14.

Не бързах да се прибера. Правех всичко възможно да отложа максимално връщането в празния апартамент. Подведен от непонятен импулс, влязох в абсурдно скъпия магазин на „Севън-Илевън“ на Чарлз стрийт с нелепия му параден вход, оформен като колонада, и купих бекон, наденица, яйца и какво ли още не. Минути по-късно апартаментът се изпълни с аромата на гигантската бърканица, която кротко къкреше в тигана.

На вратата се позвъни. Изругах и отворих. Беше сержант Махони в компанията на познатия ми детектив от щатската полиция. Пуснах ги да влязат.

Махони подуши.

— Хубаво мирише.

И ме погледна очаквателно, сякаш се надяваше да го поканя. Имаше да взема. Беконът си беше изцяло мой.

— Момент само. Седнете, докато не приключа с печката.

Изтичах в кухнята и завъртях ключа на котлона. Вечерята можеше да почака. Когато се върнах в дневната, Махони разглеждаше бюрото на Лиза. Колегата му стоеше в центъра на стаята и пристъпваше от крак на крак. Беше неспокоен и ми се струваше, че се притеснява повече от Махони, отколкото от мен.

— Струва ми се, че вече претърсихте дома — казах аз. — Да не би да мислите, че сте пропуснали нещо?

Махони вдигна поглед към мен:

— О, не, не сме пропуснали нищо — успокои ме той. — Хубава униформа. Капитан, а?

Държеше моя снимка в униформата на „Лайф Гардс“. Бяхме се накиприли с червени туники и нагръдници. Снимката всъщност си беше на Лиза. Беше си я приватизирала с обяснението, че съм изглеждал умопомрачително. Не бях сигурен как изглеждам на Махони.

— Благодаря — вежливо казах аз. — Но все пак защо сте дошли?

— За да ви зададем няколко допълнителни въпроса относно убийството на Франк Кук — обясни той и седна на дивана. Помощникът му кацна до него с изваден бележник.

— Не съм длъжен да им отговарям, нали?

— Не, не сте. И освен това можете да прекратите разговора във всеки момент, когато пожелаете — уточни той.

Замислих се дали да не откажа да отговарям, или да повикам Гарднър Филипс — адвоката, чието име ми бе дал Гил. После реших да го оставя да продължи. Отчасти се надявах, че ще мога най-искрено да му помогна да установи невинността ми, а и разчитах да науча някои неща от него.

— Добре, давайте.

— Къде е жена ви, капитан Ейот?

Не ми се искаше да отговарям точно на този въпрос, но от друга страна, нямаше никакъв смисъл да го избягвам. Махони и без това сигурно знаеше отговора.

— Напусна ме. Премести се при своя приятелка.

— Временна ли е раздялата ви? — попита той, като повдигна заинтригувано вежда.

— О, да — побързах да отговоря.

— Очаквате да се върне скоро, така ли?

— Да. — Мъчех се да вкарам в гласа си малко убеденост, но усещах, че не успявам.

— И защо си тръгна?

— Разстроена е от смъртта на баща си. Каза, че имала нужда от малко усамотение. Имаше предвид без мен.

— Доста несправедливо, не мислите ли? — поинтересува се той с тих глас, едва ли не съчувствено. Не му вярвах.

— Да — простичко отвърнах аз.

— Но жена ви каза нещо по-различно. Тя заяви, че работи върху голям проект с Кели Уилямс и че просто се налага известно време двете да бъдат в по-тясно сътрудничество.

Въздъхнах.

— Мисля, че се опитва да не разкрива неща, които според нея засягат само двама ни. Мисля, че времето ще я излекува. Надявам се скоро да се върне. — Заявих го с максимална увереност.

Махони се усмихна.

— Добре, и без това не повярвах на нейното обяснение. Между другото, не вярвам и на вашето.

Пулсът ми се ускори. Постарах се да не издавам вълнението си.

— Така ли?

— Точно така. Изобщо не ви вярвам. — Той остави думите му да увиснат във въздуха, за да почувствам тежестта им, а после внезапно попита: — Знаете ли нещо за някакъв револвер?

Със закъснение се услових да поглеждам неволно към дрешника и попитах:

— Какъв револвер?

— „Смит енд Уесън“, триста петдесет и седем, „Магнум“.

— Не.

— Това е револверът, с който са изстреляни куршумите, убили вашия тъст.

— Казахте ми го.

— А знае ли вашата съпруга нещо за този револвер?

— Не, откъде би могла да знае?

— Откъде би могла ли? — Махони се наведе към мен. — Ами снощи сте се скарали. Вие сте повишили глас. Казали сте… — Той направи справка в бележника си: — „Никога не съм виждал този проклет револвер. Не съм убил баща ти!“ Изричали ли сте тези думи, господин Ейот?

Затворих очи. Явно някой от съседите ни бе чул. Това вече със сигурност бе въпрос, на който не желаех да отговарям.

— Мисля, че искам да говоря с адвокат.

Махони погледна колегата си.

— Ясно. Мога да разбера желанието ви. Кажете му да ми се обади сутринта. А междувременно ето съдебен ордер да претърсим апартамента и колата ви.

— Пак ли?

— Пак.

Махони ми подаде ордера, а после двамата без забавяне и систематично обърнаха всичко наопаки. И не им отне много време. Апартаментът беше малък, а те знаеха какво търсят. След това ги отведох през две преки до гаража на Бримър стрийт, където паркирах моя морган. Не са много местата, където можеш да скриеш револвер в подобна кола, и на тях им трябваха не повече от две минути да ги проверят всичките. Бях доволен, този път наистина бях доволен, че Лиза беше изхвърлила оръжието.

— Е, ще очакваме да се чуем с вас или вашия адвокат утре — напомни ми Махони, докато стояхме на улицата пред апартамента. Беше се стъмнило, но бяхме застанали на мястото, осветявано от жълтата светлина на газовата лампа. Сенките на стълбове, дървета и огради се преплитаха по уличното платно.

Кимнах и казах:

— Преди да си тръгнете, имам един въпрос към вас.

— Да?

— Кого другиго разследвате?

— О, действаме без предубеждения.

— Говорихте ли с колегите на Франк например? Или с брата на Лиза?

— Разговаряхме с много хора. Все пак разследваме убийство.

— Хм… И открихте ли нещо?

— Съжалявам, но ще запазя изводите ни за нас, господин Ейот.

Докоснах го по ръкава.

— Вижте, сержант Махони… Не съм убил Франк. Искам да ви помогна да разберете кой го е направил. Ако ми дадете малко информация, може би ще мога да ви бъда от полза.

Махони се обърна към мен с цялото си масивно тяло.

— Аз съм съвсем сигурен, че ще разкрием убиеца на Франк Кук. И нямаме нужда от вашата помощ, за да се справим.

С тези думи той и колегата му тръгнаха по улицата към колата си, качиха се в нея и заминаха.

Отключих вратата на апартамента си. Преди да вляза се обърнах и видях двама мъже в кола, паркирана наблизо. Полицаи. Не можех да избягам даже ако поисках.

Щом влязох, телефонирах в офиса на Гарднър Филипс. За щастие още не си бе тръгнал, макар да минаваше осем часът.

Разказах му кой съм и не пропуснах да спомена кой ми го е препоръчал. Той предложи да се видим на следващата сутрин в осем при него.

После намерих номера на Кели Уилямс в указателя и го набрах. Тя вдигна слушалката с жизнено „Ало?“.

— Кели, обажда се Саймън. Мога ли да говоря с Лиза?

— О, здрасти, Саймън — невъзмутимо ме поздрави тя, сякаш ставаше дума за обикновено обаждане от вежливост. — Сега ще видя дали е тук. — Чу се изтракване от слагането на слушалката върху твърда повърхност и последва дълго чакане. Накрая отново се разнесе гласът на Кели: — Току-що е излязла, Саймън. Не съм сигурна кога ще се върне.

— Не, не е излязла. Там е и не иска да разговаря с мен.

— Ами… добре. Прав си. Но нали и ти очакваше точно това — репликира ме Кели с все така любезен, но твърд глас.

— Кели, дай ми я само за малко. Важно е.

— Съжалявам, Саймън. Нямам намерение да прекарвам нощта в тичане от телефона до нея и обратно. Ти може да искаш да говориш с нея, но тя не желае това, а аз нито искам, нито мога да променя нещата.

— Добре, добре. Поне й предай нещо от мен, става ли?

— Разбира се. Казвай.

Замислих се за секунда. Имаше толкова много неща, които исках да й кажа. Бях сърдит, че ме напусна, че ме подозира в убийството на баща си, че не ми вярва. Но не се обаждах, за да я информирам колко съм й сърдит. Обаждах се, за да й кажа, че държа да се върне.

Поколебах се дали да не й съобщя за идването на Махони и изведнъж се усъмних дали телефонът ми не се подслушва.

— Саймън?

— Извинявай, Кели. Кажи й просто, че й благодаря за подкрепата.

— Окей, веднага ще го направя.

— И… Кели…

— Да?

— Грижи се за нея, моля те.

— Не се безпокой — обеща тя и затвори.

Надявах се Лиза да разбере какво й казвах. Бях разбрал, че не е казала на Махони за револвера, когато я бе разпитвал. Исках да научи, че съм й признателен. Не всичко между нас бе угаснало. Далеч не всичко. И освен това се молех да почувства, че искам да се върне.

Бях доволен, че е при Кели. Не се съмнявах, че тя ще се грижи за нея. Харесвах безпристрастното отношение на Кели към създалата се ситуация. А дори да не бе съвсем така, допадаше ми, че не долавям у нея открита неприязън към мен.

Вечерята ми бе изстинала. Яденето в тигана се бе залоило. Студеният бекон може би донякъде е поносим. Студените пържени яйца не са. Изхвърлих всичко и се задоволих с една бира.

Така-а… Интересно какво щеше да се случи по-нататък. Махони очевидно бе на крачка от това да ме арестува. Нещата определено загрубяваха. Вече започвах да усещам как американската правораздавателна система ме засмуква в себе си и това усещане ме плашеше. Чувствах се самотен и чужд, много чужд на тази страна. Замислих се какво ми е известно за съдебната система в САЩ, макар информацията, с която разполагах, да бе изключително от телевизията. Делото по обвинение в убийство е дълга и мрачна история, това знаех със сигурност. Не се съмнявах, че участниците в него — полиция, адвокати, съдии, съдебни заседатели и най-вече пресата — ще видят в мен един арогантен чужденец, довлякъл се в страната им, за да убие един от техните сънародници.

Каквото и присъда да ми бе подготвила съдбата, следващата година се оформяше да бъде истински ад.

 

 

Офисът на Гарднър Филипс се намираше в модерна сграда в близко съседство със Съдебната палата. Беше ми почти по пътя за работа.

Самият Филипс бе десетина години по-млад от Гил, с къса, грижливо подстригана брадичка и увереност в поведението, която намерих за силно успокоителна. Той внимателно изслуша разказа ми, като си правеше бележки. Разказах му всичко, включително как Лиза е намерила оръжието и как се е отървала от него. Той ми зададе няколко конкретни въпроса, уточняващи някои подробности, но така и не ме попита направо убил ли съм Франк и аз ли съм оставил револвера в дрешника. Не знам защо, но това ме разтревожи.

Когато свърших, той прегледа драскулките си, без да бърза, преди да ми каже заключението си.

— Няма никакво съмнение, че трупат улики срещу вас. Но още са далеч от вземането на решение. Трябва да намерят оръжието или поне свидетел, или нещо друго, за да затворят капана.

— Не мога да си обясня как така никой не ме е видял на плажа. Някой поне трябва да е забелязал колата ми.

— Ще направим собствено разследване, ако се наложи. Но господин Кук може да е бил убит по всяко време преди десет вечерта. Това, че не е отговорил на позвъняването на своя колега, не означава, че в този момент вече е бил убит. Може да е излязъл на разходка, да е отишъл до магазина, да е бил в банята… всичко е възможно. Махони просто се опитва да ви изплаши.

— И успява — промърморих аз.

— Важното сега е да не разговаряте с тях, ако не присъствам, и дори в този случай не бива да казвате нищо.

— Даже ако мога да внеса разяснение по нещо важно?

— Повтарям, не казвайте нищо! Аз ще разяснявам каквото се налага и ако се налага. Ще се обадя на сержант Махони още тази сутрин и ще го предупредя, че повече няма да отговаряте на никакви негови въпроси. Не се безпокойте, това няма да го изненада. И да се надяваме, че няма да изровят нещо непредвидено.

 

 

Уикендът се оказа труден. Прекарах по-голямата част от него в апартамента. Подредих, прибрах разхвърляните навсякъде вещи на Лиза по местата им. Извадих повехналите ириси от вазата и ги хвърлих в кошчето за боклук. После се огледах и като видях колко неестествено подредено е всичко, усетих липсата й още по-силно. Безпорядъкът беше част от нея, част от съвместния ни живот. Така че извадих обратно нещата й — палтото, книгата, която току-що бе приключила, старите броеве на „Атлантик мънтли“. Дори пак напълних вазата с вода и сложих в нея повехналите ириси. После спрях и се замислих… Това беше нелепо.

Работата не бе само в липсата й. Безпокоях се за нея. Тревожех се как ще й се отрази напрежението от последните седмици. Знаех, че има нужда от помощ, и страшно ми се искаше да й я дам, вместо да бъда изолиран по този абсурден начин.

Опитах се да й се обадя, естествено. Но Кели я пазеше от мен много успешно, така че не стигнах доникъде. Мина ми през ума да застана пред апартамента на Кели в Кеймбридж, за да принудя Лиза да разговаря с мен, но се въздържах. Това можеше допълнително да влоши нещата. Може би един ден щях да бъда принуден да прибягна и до това, но най-добре щеше да е да изчакам момента, когато тя щеше да бъде готова да обмисли връщането си при мен. Или ако научех нещо изключително важно относно смъртта на Франк.

Струваше ми се, че съм направил малък прогрес в това отношение. Все пак съвсем доскоро дори не бях подозирал за оставката на Гил. Сега знаех, и проблемът за наследяването на властта в „Ревиър“ изглеждаше от ключово значение. Но имаше още много неща, които трябваше да науча. Отново ми се прииска да знаех онова, което бе разкрила полицията.

Позвъни ми сестра ми. Поговорихме си за Франк, след това за Лиза. Не й разказах за сержант Махони. Тя, от своя страна, не ме попита за парите, което не ми попречи да се почувствам отвратително от невъзможността да й кажа нещо конкретно. Начинът, по който се развиваха нещата, ме караше да не разчитам много на наследството на Франк.

Да, уикендът наистина бе неприятен.