Майкъл Ридпат
Последна сделка (22)

22.

Закъснях за преговорите с десет минути. Всички бяха свежи с изключение на мен. Даян се държеше, сякаш не бяхме лежали вплели тела на дивана й само преди няколко часа.

Не можех да се съсредоточа. Трябваше да се махна някъде и да помисля. Отново и отново следвах пътя на баща ми. Бях произнесъл преди седем месеца брачната клетва съвършено сериозно. А ето че бях стигнал опасно близко до нарушаването й преди да е изтекла и година.

Срещата приключи в единайсет, за да дадем на екипа от „Тетраком“ възможност да стигне до летището навреме за полета за Синсинати. Не правих компания на Даян по краткия път обратно. Вместо това тръгнах към парка. Не й обясних причината. Нямам представа какво си помисли за мен.

Беше ясен прохладен есенен ден. Полъхваше студен вятър и разхвърляше купищата жълти листа по земята. Слънцето светеше, но не топлеше. Усещаше се, че идва зима.

Бях ли направил наистина нещо нередно? Лиза ме бе предала в ръцете на полицията. Отхвърлила бе желанието ми да я подкрепя. Бракът ни беше приключил — беше ми го намекнала съвсем ясно. Е, значи можеше да понесе последиците, ако между мен и Даян нещо се получеше.

Седнах на една пейка до езерото — бостънският мини еквивалент на Серпантината в Хайд Парк. Бели патици се промъкваха без затруднение между надвисналите клонки на върбите точно срещу мен, търсейки хвърлени трохи, а отгоре надничаха прозорците на „Риц Карлтън Хотел“. Обърнах лице към слънцето и затворих очи. Чувствах брака ми да се изплъзва като пясък межди пръстите. Не беше изненадващо — беше се случило на моите родители, тези на Лиза и на още милиони хора в Англия и Америка. Можех да го оставя да върви по дяволите и нищо нямаше да ми попречи да спя с когото пожелая и когато ми се прииска.

Но най-много от всичко ми се искаше да върна Лиза. Знаех, че ще е трудно да го постигна. Предполагах, че тя няма да ми помогне, по-скоро точно обратното. Сигурно щеше да се наложи да смачкам гордостта си, да й простя, че ме е изоставила, да забравя нещата, които ми беше казала и може би щеше да ми каже в бъдеще. И трябваше някак да я убедя, че не съм убил баща й. Трудна, може би непосилна задача.

Струваше ли си усилието?

Спомних си гласа й, лицето й, смеха й.

Да, да, да!

 

 

Пет минути след като седнах зад бюрото си телефонът ми иззвъня. Даян. Искаше да ме види.

Влязох в кабинета й със свито сърце. Но тя ме посрещна с приятелска усмивка и без забавяне се впусна в дискусия, свързана с „Тетраком“. Гил бе провел два телефонни разговора сутринта, които бяха потвърдили разказаното от Хехт. От тях бе станало ясно, че хората не желаят да докоснат Мъри Редфърн дори с триметров прът. Един от тях бе поставил под съмнение способността за преценка на Хехт, след като изобщо се е свързал с такъв като Редфърн. Справедлива забележка, но недостатъчна, за да бъде развалена почти готова сделка. Останалите компании бяха по Западното крайбрежие и щеше да се наложи да изчакаме още няколко часа, за да бъдат проведени разговорите, но Даян вече беше уверена, че в миналото на „Тетраком“ няма зловещи тайни. При това положение подписването на споразумението се очертаваше за след около седмица.

Разговорът ни приключи и аз станах, за да си вървя. Бях на прага, когато Даян ме спря.

— Саймън?

— Да?

— За снощи…

— Хм…

Тя неочаквано вдигна ръка.

— Не, няма нищо. Всичко е наред. Не желая да разговарям за това точно сега. Но ще се радвам, ако някой път ме почерпиш едно питие.

— Не съм сигурен, че това е добра идея — казах със съмнение в гласа.

— Я остави — усмихна ми се Даян. — Мисля, че ми дължиш поне това.

Права беше. Усмихнах й се на свой ред.

— Добре, става.

— Хубаво. Да кажем петък?

— Отлично.

— Благодаря ти за помощта, Саймън — каза тя и аз излязох.

Върнах се на работното си място. Питах се какви ли игри играеше Даян. Вече знаех, че има склонност към любовни връзки с колеги. Нямаше никакво съмнение, че знае как да ги върти съвсем професионално. Но защо мен? Единствено заради секса? Играчка ли си търсеше? Или намираше тръпка в това да отвлича женени мъже?

Въпреки репутацията й ми беше трудно да гледам на нея като на циник. Излишно бе да се лъжа — двамата се харесвахме. Безсмислено беше да се отрича очевидното. Не можех да кажа за себе си дали това чувство винаги бе съществувало, или бе разцъфнало едва след напускането на Лиза. Питах се как ще се държи с мен Даян при тази моя упорита съпротива. Щеше ли това да навреди на шансовете ми да стана партньор при новия режим? Ако да, то много жалко. Но щях да си го заслужавам. Не трябваше да задълбочавам отношенията помежду ни чак дотук — още един урок, който бях научил.

Не очаквах с нетърпение идването на петъчния ден.

Изгледах папките по бюрото и изморено затворих очи. Как можах да оставя нещата да стигнат толкова далеч? Вярно, не бяхме спали, но бяхме стигнали почти дотам. Защо поставих под заплаха своя брак, който се борех да опазя? Даже Лиза никога да не разбереше, нали аз винаги щях да го помня. И това щеше да стои между нас и да заплашва всеки миг да избухне.

Не, никога повече нямаше да допусна да се случи нещо подобно!

— Какво има, Саймън?

Беше Даниел. Наблюдаваше ме с огромно любопитство.

— Не питай — отговорих аз. Погледнах към бюрото на Джон. Бяха се насъбрали доста неща, за които исках да поговорим. — Къде е Джон?

— Целия ден се занимава с постелките — обясни Даниел. — Остави телефонен номер.

— Е, не е чак толкова важно. Може да почака.

Прегледах електронната си поща. Едно от съобщенията бе от Кони: уведомяваше ме, че съм поканен в клуба на Гил да пийнем в седем тази вечер. Първата ми мисъл бе паника. Изплаших се, че Гил някак си е научил за мен и Даян. Но след това размислих: беше крайно невероятно Гил да избере подобен декор, за да ми иска сметка. Освен това никога досега не бях получавал покана за клуба на Гил и не мисля, че някой от останалите двама съдружници беше получавал, макар Франк да бе ходил доста пъти. Чудех се какво толкова иска да ми каже Гил.

 

 

„Девъншир Клъб“ беше почти празен. Все още бе доста рано — едва седем. Пиех бира и замезвах с ядки — на малката масичка пред мен имаше няколко плоски чинии, на които бяха подредени ядки и различни соленки. Барът беше малък и уютен, в червено и кожа. Внушителна колекция от малцови уискита с неизвестни дори на англичанин като мен имена охраняваше входа. Атмосферата доста наподобяваше тази в лондонски клуб може би заради видимите усилия да се почувстват тук членовете по-добре и от дома си, а гостите — като поканени. Думата висша класа само дето не бе изписана по стените, социалното неравенство бе основополагащ принцип и понеже се намирахме в Америка, а не в Англия, просто вонеше на пари.

Влязоха трима мъже в костюми и с папийонки и седнаха на съседната маса. Двама от тях се пъчеха с бради, каквито в наше време рядко се виждат — по цялото лице, космати като храсти. Ако бяха родени — както ми се струваше — в началото на петдесетте, значи брадите им бяха поне шейсет години по-стари.

Гил пристигна точно десет минути по-късно. Стисна ми ръката, седна при мен и направи знак на сервитьора да му донесе явно обичайното мартини.

— Благодаря ти, че се отзова, Саймън — каза той. — Държиш ли се?

— Засега.

— Съжалявам, че Лиза е заминала. Как е тя?

— Опасявам се, не много добре. Върна се в Калифорния.

Гил смръщи рунтавите си вежди в знак на съчувствие.

— О, много съжалявам. Но щеше да бъде страшно неловко, ако Арт се бе застъпил лично за нея. Сигурен съм, че разбираш.

Не отговорих. Гил едва ли държеше да чуе мнението ми, че Арт по-скоро се е намесил да я изхвърлят. Човек с неговата благородна душа смяташе, че съперничество между колеги в „Ревиър“ е немислимо. И винаги когато се случеше нещо, доказващо му, че не е прав, той решително извръщаше глава в обратна посока.

Донесоха мартинито му.

— Саймън, искам да поговоря с теб за бъдещето на фирмата.

— О?

— Да. Сигурно си дочул, че планирам да се оттегля от управлението на „Ревиър“.

— Досещах се.

Гил разбиращо се усмихна.

— Знам, знам. Никой не може да спре слуховете. Добре, предполагам, разбираш, че бих желал да оставя фирмата в цветущо здраве.

— Сигурно.

— Но моето напускане поставя напълно естествения въпрос за наследника.

Започваше да става интересно.

— Така е.

— Намерението ми бе да прехвърля нещата на Арт. Сега, след смъртта на Франк, Арт е най-старшият партньор и освен това има зад гърба си най-печелившата инвестиция във фирмата. — Кимнах. — Но Арт напоследък не е добре. Вече не съм сигурен дали ще бъде на нивото на изискванията за тази длъжност. Което оставя две възможности. — Той поспря за миг и отпи от мартинито. Две? Мислех, че е само една. Не допусках, че може да разглежда и Рави. Вярно, той беше способен инвеститор, но създаваше впечатление, че има по-силно желание да движи своите сделки, отколкото да поема отговорността за общите дела. — Даян или… — продължи Гил, — да намеря навън сериозен инвеститор и да го подготвя да поеме нещата. — Даян не бе разглеждала тази възможност или поне не бе споменала за нея пред мен. — Не мога да те принуждавам да вземаш страна, Саймън. Всъщност поканих те тук, за да те помоля да направиш точно обратното. Не желая „Ревиър“ да се разпадне в мига, в който си тръгна, така че те моля да ми дадеш дума, че ще продължиш да работиш съвестно за този, който ще ме замести. Ти си свестен младеж, Саймън. Фирмата се нуждае от теб.

Усетих, че ме наблюдава, за да види реакцията ми. Беше ми трудно. Вече бях обещал на Даян подкрепата си, когато я пожелае. Какво следваше да отговоря сега на прекия въпрос?

— Не можеш ли да поостанеш, докато нещата не се изяснят? — попитах аз.

— На теория, да. Но бъбреците ми са доста зле. Скоро ще мина на диализа… или поне така ме плашат лекарите.

— О… кога?

— Е, точно това не искат да ми кажат — недоволно изсумтя той. — Страх ги е предполагам, че ако не познаят, ще ги осъдя. Може да е след половин година, а може и след пет. Когато и да е, държа да изживея пълноценно последните си години мобилен живот. И жена ми е на същото мнение. Така че сдаването на „Ревиър“ ми е най-непосредствен проблем.

— Разбирам.

— Така… ще ми обещаеш ли, че ще останеш независимо кой ще стане изпълнителен партньор? Не завинаги, само докато тя или той стъпи на краката си?

Бях длъжник на Гил. И всъщност нищо не дължах на Даян.

— Добре, Гил, обещавам — казах аз.

— Благодаря ти — уморено ми се усмихна той.

 

 

От „Девъншир“ отидох направо в апартамента на Джон. Живееше в Саут Енд — в един триетажен блок, врата до врата с художествена галерия и агенция, занимаваща се с недвижима собственост. Много гейове живееха на тази улица, но и много професионалисти с права резба.

Изненада се, но ме пусна да вляза. Беше се преоблякъл в джинси и развлечена памучна тениска, извадена извън джинсите. Досега бях идвал тук само веднъж. Жилището му бе обзаведено с минимално необходимото. Дъсчен под, стъклена маса, няколко наистина красиво изработени лампи в модерен стил, декоративни купи. Постери на фантастична тематика, рекламиращи книги или филми, които не само че не бях чел или гледал, но дори не бях чувал за тях. Голяма картина на бикоборец на едната стена. Телевизор с гигантски екран и няколко лавици с подредени на тях видеокасети. Не можах да се сдържа и огледах стаята в търсене на нещо, издаващо сексуалната ориентация на Джон, но може би защото не бях експерт, не забелязах нищо особено. Помислих си, че всичко има своя смисъл, стига да знаеш как да го гледаш.

Седнахме. Предложи ми бира и аз приех. Отвори една и за себе си.

— Какъв шибан ден! — каза той.

— Значи в Лоуъл не ти е харесало?

— Кълна се, че ако се наложи още веднъж да отида в това място, ще го подпаля. Защо няма начин да помагаме на компаниите да умират по-бързо? Както знаеш, планираме да обявим фалит по условията на член единайсет, което ни гарантира защита от кредиторите. Моето мнение е, че следва направо да дадем на банката ключовете от фабриката. Това ще им позволи да подарят по една постелка с костенурките нинджа на всяко хлапе, което си открие нова сметка в банката. — Той ядосано отпи от бирата. — Както и да е, кажи какво те докара чак тук?

— Исках да те попитам нещо, което може да прозвучи… как да ти кажа…

— Какво? — вдърви се Джон.

— Неотдавна се видях с един фотограф.

— И? — внимателно каза Джон.

— Та… той ми даде тези снимки. — Подадох му плика. Той го отвори и извади снимките. Лицето му застина. После бавно затвори очи.

— Е? — попита ме след дълго мълчание той.

— Та иска ми се да си поговорим за него.

— Защо?

— Защото се опитвам да науча кой го е убил.

— Не знам кой го е убил.

Повдигнах вежди.

Джон обхвана лицето си с ръце. Наблюдавах го, без да проговарям. Накрая отново ме погледна.

— Обичах го — простичко ми каза той. Не му отговорих. — Нощта преди да го убият се скарахме. Видях го за последен път в събота сутринта, когато се разделихме сърдити. Съжалявам, че стана така.

— И аз.

— Беше ужасно — прошепна Джон. — А най-тежкото бе, че не можех да говоря за това с никого. Или поне не с хора, които познаваха Франк.

Забелязах, че с мъка сдържа сълзите си.

— И за какво се скарахте?

— О… че съм се виждал с други мъже. Франк не харесваше това. Но за мен другите бяха без значение. Така… между другото. Само че той не искаше да разбере.

— Но вие с Франк не бяхте ли…

— Да. Но според мен аз бях единственият любовник на Франк. Мисля, че той отказваше да признае пред себе си, че е гей, докато не ме срещна. Беше му много неудобно. Опитах се да му помогна да се поотвори, но не срещнах желание. Мисля… мисля, че се чувстваше виновен за това, което беше. Всеки като нас минава през тази фаза и колкото по-бързо види истината в очите, толкова е по-лесно.

— Затова ли се е разпаднал бракът му? — попитах.

— В крайна сметка Франк призна, че това е истинската причина, но в началото не го осъзнаваше. Смяташе, че просто е загубил сексуално влечение към жена си. Гледаше на себе си като на по-различен от другите мъже. Мислеше, че е асексуален.

Честно казано, не разбирах. Но думите на Джон звучаха логично и обясняваха защо Франк бе изживял последните петнайсет години от живота си по този начин.

— Радваше се, че ме има, Саймън — каза ми Джон. — Защото аз му помогнах да осъзнае какъв е.

— Имаш ли някаква представа кой може да го е убил?

— Не. По едно време мислех, че си ти, макар да не можех да повярвам, че си способен на такова нещо.

— И полицията смята, че съм аз. — Въздъхнах. — Но грешат. И трябва да го докажа. Честно казано, и аз не вярвам, че си бил ти. — Не беше съвсем истина. Не знаех дали Джон е замесен по някакъв начин, но трябваше да го убедя, че му вярвам, ако исках и той да ми се довери. — Но няма как да заобиколим факта, че някой го е убил. Знам, че Франк е означавал много за теб. Би могъл да ми помогнеш да разбера кой е убиецът. — Джон ме гледаше замислено. — Моля те поне да отговориш на въпросите ми — продължих аз. — Не бих могъл да ти навредя, по-скоро бих могъл да ти помогна.

— Добре — каза неуверено той.

— Имаше ли нещо, за което Франк да се е тревожил непосредствено преди смъртта си?

— Имаше не едно, а куп неща — отговори Джон. — Той беше в състояние на непрекъснат стрес. Не говоря само за работата, нали разбираш? И не бих казал, че го понасяше много добре.

— За какво напрежение става дума?

— Ами да започнем например с теб.

— С мен? — искрено се изненадах аз.

— Да. Беше убеден, че имаш любовна връзка с Даян. Разпитваше ме за теб. Уверявах го, че не знам нищо конкретно, но не скривах от него, че двамата с нея отлично се разбирате и че голяма част от времето работите заедно.

— Франк здравата ми се накара — признах аз. — Мисля, че дори попрекали.

— И на мен така ми се струваше. Но както знаеш, той обожаваше Лиза. И мисля, беше изплашен от паралелите със собствената си съдба.

— Какво искаш да кажеш?

— Говоря за мен и за него — обясни Джон. — Разбираш ли, нашата връзка възникна на база на служебните ни отношения и това караше Франк да се чувства страшно гузен. В един момент той научи, че се срещам и с други мъже. Беше му много трудно да се примири с това. Според мен си мислеше, че е оплескал брака си, после връзката си с мен, и че не иска дъщеря му да страда по същия начин. Знам със сигурност, че тази мисъл много го измъчваше. И горе-долу тогава дойде онази петъчна вечер, когато той просто изпусна нервите си.

— Какво се случи?

— Каза ми, че може да съм гей, но той не разбира как мога да му изневерявам. — Джон се замисли. — Аз пък му отговорих, че мога и да се променя. Но той не пожела да ми повярва. Не искаше да ми даде шанс. Така че се разделихме и аз си тръгнах.

— И кога беше това?

— Трябва да е било към един през нощта. — Джон трепна. — Повече така и не го видях. — Той отново замълча. Трудно му беше да се овладее. — На следващия ден ми се обади, но не мога да кажа, че се сдобрихме. После му позвъних аз, но той не вдигна.

— Съжалявам — казах аз. Внезапно осъзнах, че Джон отчаяно има нужда някой да го утеши, само че не бях способен да го направя. — Разкажи ми за „Ревиър“ — помолих аз.

Джон пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокои.

— Имаше нещо, което го тревожеше, но не знам какво бе то. Опитвахме се да не разговаряме много за „Ревиър“ и за колегите. Прекарвахме много време в съвместна работа над различни сделки и подробно обсъждахме различни аспекти, така че в извънработно време се опитвахме да забравим тези проблеми. И все пак невъзможно бе да не забележа, че нещо го притеснява.

— Мислиш ли, че би могло да е свързано с оттеглянето на Гил? — поинтересувах се аз.

— Гил се пенсионира? — изненада се Джон, за когото това явно идваше като пълна изненада.

— Да. Извинявай, предполагах, че Франк ти е казал.

— Не — отрече Джон, — подобни теми между нас бяха табу.

— А какво му бе мнението за Арт?

— Смяташе го за дивак. Не мисля, че се харесваха.

— Споменавал ли е за пиянството на Арт?

— Не знаех, че Арт пие — отговори Джон. — Ти май знаеш доста неща, за които чувам за пръв път.

— Може би — уклончиво отговорих аз. — Изненадан съм, че полицията не е разбрала за теб и Франк.

— Как да не е разбрала, знаят естествено.

— Какво?!

— Трябваха им две седмици, докато надушат. Идентифицирали са моите пръстови отпечатъци в Марш Хаус. Отначало им казах, че сме работили там по различни сделки с Франк, и те повярваха. Но после в лабораторията откриха това-онова, което им подсказа, че съм вършил в Марш Хаус нещо повече от подготовка на сделки. Никога не бях ходил в апартамента на Франк в Бостън — той не допускаше подобни грешки. Но когато полицията разпитала моите съседи, скоро станало ясно, че сме се виждали и тук. Накрая прегледали компютъра на Франк и намерили там съобщения от мен, които им разкрили всичко.

— И как така не те заподозряха?

— Бях сред заподозрените за ден-два. Но после се разбра, че един съсед ме е видял в събота следобед, а вечерта излязох с приятели. Така че с нежелание се отказаха от мен и започнаха да разпитват за теб.

Простенах.

— Каза ли им нещо?

— Само истината — отговори той. — Казах им, че Франк се безпокои за теб и Даян и че в последно време между вас двамата има известно напрежение. Попитаха ме дали Франк се е страхувал от теб и дали някога си го заплашвал, но аз категорично отрекох.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря.

Джон сви рамене.

— Казах им истината.

— Но сега, след като знаят, че е бил гей, не разследват ли и тази следа?

— Какво означава това?

— О… не знам. Друг любовник или нещо подобно.

— Това е изключено — отсече Джон. — Аз бях единственият мъж в живота на Франк. И заявих пред полицията, че съм абсолютно сигурен в това.

— Но нали сам каза, че не си му бил верен…

— Да — ядосано се съгласи той. — И ще трябва да го понеса някак. Но Франк беше различен. Точно затова се скарахме онази нощ.

Въздъхнах. Джон не само не бе удобна следа, която да отклони вниманието на полицията от мен, точно обратното — сведенията, получени от него, само затвърждаваха у Махони убеждението, че е прав да ме подозира.

— И полицията държи всичко това в тайна, така ли?

— До момента са много дискретни. Все пак трябва да мислят за семейството на Франк. И най-вече за Лиза.

— Прави са. — Колкото по-малко хора знаеха за Джон и Франк, толкова по-добре щеше да бъде за Лиза. Много се безпокоях как щеше да понесе новината. — Джон, ще ми направиш ли една услуга?

— Каква?

— Ако се сетиш за нещо, което би могло да ми помогне да открия кой е убил Франк, моля те, кажи ми го.

— Добре, обещавам.