Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сила и пари (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Final Venture, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Майкъл Ридпат. Последна сделка

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2000

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Линче Шопова

ISBN: 954-585-102-3

История

  1. — Добавяне

6.

Стана така, че почти не се видях с Франк след неприятното недоразумение между двама ни в началото на седмицата. Вярно бе, че си допадахме и се уважавахме, но това бе минало. Тенденцията към трайно влошаване на взаимоотношенията ни ме безпокоеше и ми се искаше да направя нещо, за да изгладя недоразумението. Така, с одобрението на Лиза, стигнах до решението да направя още един опит. Оставих Лиза в лабораторията — тя вече редовно прекарваше съботите си в нея, — освободих колата от скъпото й заточение в гаража на Бримър стрийт и потеглих на север към Марш Хаус.

Удбридж е малък град на двайсетина мили от Бостън. През седемнайсети век е бил оживено пристанище, но понеже корабите ставали все по-големи, а реката — все по-малка, търговията се изместила към по-удобни места, но градчето си останало — застинала във времето реликва на ранния колониален просперитет. Марш Хаус се намираше на четири мили южно от града — имение, сгушено сред солените блата, осеяли крайбрежията на заливите по тези брегове.

Тук беше тихо, уединено и страшно красиво. Самата къща била купена от бащата на Франк и Франк прекарал голяма част от детството си на платноходки по устията на местните реки. И продължаваше да идва тук всеки уикенд, за да избяга от гълчавата на Бостън.

Отбих от шосето за Шанкс Бийч и поех по черния път, извеждащ до имението. Едва не се сблъсках с дребничка възрастна дама, тръгнала да изкарва огромния си бус от алеята за дома си, без да се оглежда. Вместо благодарност си спечелих леден поглед. Махнах й с ръка и й се усмихнах, но това успя само да я накара да се смръщи още по-страшно. Продължих по неравния път и безпомощно примижавах всеки път, когато чувах и усещах удрянето на камъни по дъното на колата.

Паркирах до стара плоскодънка и се изкачих по затревената пътека, извеждаща до входа на кокетната бяла дървена къщурка със свежо боядисани зелени капаци на прозорците. Мерцедесът на Франк бе тук. Почуках на вратата.

Отвори ми Франк. Беше в риза на каре и по дънки. Не му стана приятно, като ме видя.

— Какво правиш тук?

— Чудя се дали не би могъл да ми отделиш няколко минути.

— Трябваше първо да ми позвъниш. Никога не идвай тук преди да ми се обадиш предварително.

Това ме озадачи. Вярно че Лиза винаги се бе обаждала преди да посети баща си, но аз не исках да му дам възможност да ми откаже срещата.

— Съжалявам — казах аз. — Мога ли да вляза?

Франк изсумтя недоволно, но тръгна пред мен към дневната. Мебелировката беше стара — никакви прищевки, само най-необходимото — но за сметка на това удобна. Вътре бе топло — върху желязната решетка в огнището на камината горяха няколко цепеници. Франк седна на „своето място“ — поовехтял стар люлеещ се стол, а аз се наместих на плетения диван, отрупан с избелели възглавници. Изгледът през прозорците и верандата беше към тресавището — кафяво по това време на годината, прошарено с ивици от златно, зелено, оранжево и сиво. Дъсчена пътека извеждаше през блатото към устието на поток на може би четвърт миля навътре.

— Какво искаш?

Франк изглеждаше изморен, сякаш предната нощ не бе спал. Очите му бяха потъмнели, погледът — напрегнат. Явно нещо го притесняваше, защото не спря да се клати в стола си. Започнах да съжалявам, че съм дошъл. Човекът пред мен не изглеждаше в настроение, подходящо за помирение.

— Притеснява ме случилото се миналия понеделник. Исках да поговорим за това.

— Мисля, че вече обсъдихме темата в офиса ми.

— Знам, но понеже става дума за проблем от лично естество, сметнах, че е по-разумно да се видим извън „Ревиър“. — Той ме гледаше нетърпеливо. Реших, че е безсмислено да протакам, и скочих в дълбокото: — Добре, просто искам да те уверя, че няма нужда да се безпокоиш за Лиза. — В гърлото ми заседна буца. — Обичам я много и никога не бих направил нещо, което може да й причини болка.

Трудно ми беше да изрека тези думи. Не че не вярвах в тях, но не бях чувал някой да ги каже по време на целия ми живот в семейството, където бях израсъл. И все пак мислех, че е важно Франк да ги чуе и да повярва в тях.

— Естествено — махна с ръка той, сякаш обсъждахме нещо тривиално. — Това ли е?

— Мисля, че отдаваш прекалено голямо внимание на вечерята ми с Даян.

Той вдигна ръце.

— С кого вечеряш си е твоя работа.

— Именно.

— Стига да не го криеш от дъщеря ми.

— Не съм го скрил. — И понеже видях Франк да повдига вежди, побързах да допълня: — Не й казах, това е вярно. Но щях да го направя. Ако беше важно. Само че не беше.

Франк се намръщи.

— Ако смяташ, че не е важно, че си имал среща с друга жена, и не споделяш това с дъщеря ми…

— Каква среща? Просто вечеряхме след работа.

— Забелязах как те гледаше — гневно отбеляза Франк. — Тази жена е опасна, Саймън. Мой приятел в „Барнс Маклинток“ ми каза, че е развалила един брак, докато е работила там. Не искам да й дам тази възможност и в нашата фирма, още по-малко когато става дума за семейството на собствената ми дъщеря!

На езика ми бяха някои неща, но не ги изрекох. Прехапах го. Бях дошъл тук не да споря, а да търся помирение.

— Окей, Франк, разбирам. Давам ти думата си, че няма да сторя нищо, което би застрашило нашия брак. Особено с Даян. И не бих желал професионалните ни отношения да отидат по дяволите заради нея.

— Няма такава опасност — отговори Франк. — Вече ти го казах в понеделник. Уверих те, че не това е проблемът. На твое място бих съсредоточил вниманието си върху това да не вземам тъпи решения от рода на това да обещавам на някоя компания пари, без да имам подкрепата на партньорите. — Усетих в мен да се надига гняв, но го потиснах. Нямаше да ме доведе доникъде. — А ако си дошъл тук, за да ми искаш пари, отговорът е „не“. Съжалявам за племенника ти, но както казах на Лиза, аз имам свое мнение за решаването на медицински спор в съда. Казах на Лиза „не“ и това е — няма да променя решението си.

Станах.

— Не ти искам парите.

— Отлично.

— Добре, Франк, всичко е ясно. Благодаря ти, че се съгласи да ме видиш.

Подадох ръка, но Франк ловко се извърна, сякаш не я бе видял, и тръгна към бюрото си.

— Довиждане, Саймън.

— Довиждане, Франк.

Изминах две мили към Шанкс Бийч, спрях, изскочих от колата, затръшнах вратата и бесен тръгнах по пясъка. Откъм морето духаше силен вятър. Плажът, който само преди месец и половина бе покрит с търсещи слънчев загар човешки тела, сега бе практически пуст. Подгонени от вятъра, вълните се разбиваха в брега и гонеха накацалите птици. Тръгнах по границата между сухия и мокрия пясък, като от време на време отскачах от някоя вълна, стигнала по-навътре от останалите. Ритнах с всичка сила някакво изхвърлено на брега парче подгизнало дърво и едва не уцелих с него една възмутена птица.

Франк, Даян, Хелън, Крейг и „Нет коп“ — тези имена се въртяха в съзнанието ми и просто не можех да се отърва от тях. Нещо не беше наред с Франк, но нямах представа какво може да е то. Откриваше ми се възможност да удържа нещата под контрол. Трябваше „само“ да се концентрирам върху спасяването на „Нет коп“, да огранича контактите си с Даян и може би бурята щеше да ми се размине. Въпрос на време…

Единственото, което ме безпокоеше, бе, че не виждах възможност да помогна на Хелън.

Прекарах на брега близо час, после излязох на шосе 128 и потеглих към „Нет коп“. Стигнах чак към пет и половина. Казаха ми, че Крейг го нямало. Останах с впечатлението, че целия ден не се е появявал на работа. Беше малко необичайно за човек като него, но всеки понякога има нужда от ден-два, за да се разтовари. Малко разочарован си тръгнах за дома.

 

 

— Защо не дойдеш с мен утре да видим татко?

Вечеряхме. Беше някаква италианска паста, набързо забъркана от Лиза.

— Не, не, отивай сама — отговорих й. — Ще си остана тук. Може да успея да свърша някаква работа.

— Толкова ли не можеш да дойдеш, Саймън? Моля те. Страшно ми е неприятно, че не се спогаждате, защото и двамата сте важни за мен. Искам да помогна да изгладите недоразумението.

Оставих вилицата и изморено разтърках очи. Наистина не изпитвах желание да се виждам с Франк два пъти за един уикенд.

— Опитах и нищо не се получи — казах аз. — Мисля, че е най-добре за известно време да не насилваме нещата. Освен това знам много добре, че той иска да види само теб.

— Няма ли да се промениш най-сетне, Саймън? — въздъхна тя. — Никога не желаеш да говориш за чувствата си. А аз знам, сигурна съм, че ще е от полза, ако обсъдим заедно въпроса с татко.

Лиза винаги се оплакваше от това, макар в действителност да бях обсъждал с нея вълнуващите ме неща много повече, отколкото го бях правил с когото и да било на този свят. И все пак в думите й имаше доза истина. Там, където аз се бях провалил, тя можеше да успее. Заслужаваше си да се опита. Така че казах:

— Окей, да вървим.

 

 

Лиза почука на вратата. Никакъв отговор. Почука отново, този път по-настойчиво. Пак нищо. Завъртя дръжката и натисна вратата. Беше заключена.

— Но колата му е тук — озадачено каза тя и кимна към тъмносиния мерцедес на Франк, който си беше паркиран точно така, както го бях видял предния ден.

— Може да е излязъл на разходка — казах аз.

Огледахме се. Пред нас се простираше тресавището — мек килим от пожълтяла в разкошни цветове трева. Никаква следа от Франк. Отзад бе тревистото възвишение, по което се бяхме спуснали на път за тук. Не го видяхме и там. Всъщност не се виждаше никой. В далечината, на поне две мили от нас, имаше две къщи. Знаехме, че има хора, които живеят и по-наблизо, но дърветата скриваха домовете им от погледа ни.

— Ела да слезем до пристана — предложи Лиза.

Последвах я по клатещата се под краката ни дъсчена пътека, извеждаща до малката река. Беше отлив, така че самият пристан бе потънал под нивото на заобикалящото го тресавище. Седнахме на края на пътеката и пак се огледахме.

Беше изненадващо топъл октомврийски ден. Макар да нямаше и следа от признаци за човешки живот, не цареше мъртвешка тишина. Вятърът шепнеше из тревата на тресавището, а водата се плискаше в дървената платформа под краката ни. Из въздуха се стелеше топлата характерна миризма на блато, на сол и на загниваща растителност. Чапла, изчакала ни да се приближим достатъчно, сепнато излетя и се издигна над главите ни, размахвайки енергично крила, за да се задържи на няколко стъпки над високата трева. Морето не се виждаше, защото тресавището бе заобиколено от гористи островчета, потънали под есенната шарка на дърветата. Океанът обаче беше наблизо — точно зад Хог Айланд, на миля и половина пред нас.

— Обожавам това място — прошепна Лиза. — Представяш ли си какво изживяване е за едно дете да прекара лятото тук? Плуване, риболов, излизане с платноходката. Как ми липсваше всичко това, когато се наложи да заминем за Калифорния.

— Представям си — отговорих аз.

Лиза често ми бе говорила за Марш Хаус. Всъщност се бяхме запознали именно тук. Бях започнал работа в „Ревиър“ седмица или две преди това и Франк бе решил да покани колегите — включително и мен — на барбекю парти. Слушах критиките на Арт по повод драконовите закони на Масачузетс за оръжието. Не бях съгласен с него. Останалите се бяха смълчали. Тогава бях приел това като форма на одобрение на възгледите на Арт, но по-късно разбрах, че хората просто бяха осъзнали безсмислието да се спори с него на тема контрол над оръжието. Както и да е, Арт бе подхванал безкрайна тирада за конституционното право на американеца да притежава оръжие и за необходимостта да сме в състояние да се защитим във времена на въоръжени до зъби престъпници — и тогава една дребна тъмнокоса жена се включи в спора на моя страна. Престрелката с хапливи фрази продължи около пет минути, като несъмнено постави останалите в крайно неловко положение. А после Франк се намеси с дипломатичното предложение към жената да ми покаже старите му лодки, които бяха в една порутена барака малко встрани от компанията.

Тя се подчини и останалата част от вечерта прекарахме заедно. Нещо в Лиза ме привлече от самото начало. Харесваше ми начинът, по който тя разсъждаваше за нещата, установих, че искам да разговарям с нея, и я намирах за физически привлекателна. По някаква случайност тя спомена единствения френски филм, който бях гледал през живота си, и доловила ентусиазма ми, предложи да отидем да гледаме нещо от същия режисьор. Оттогава развих в себе си внезапен интерес към френското кино.

Тя се обърна и ме целуна.

— Какво ти става? — усмихнах се аз.

— О, нищо — засмя се тя.

— Кажи де — смушках я в ребрата аз.

— Казвала ли съм ти, че тук загубих девствеността си?

— Не, не е възможно! Точно тук? — Беше ми трудно да си представя по-открито място в целия район.

— Не, не тук. Там долу. На пристана. Там никой не може да те види. А и имаш достатъчно време да реагираш, защото се чува, когато някой трополи по дъсчената пътека.

Погледнах надолу към дървената платформа.

— Не мога да повярвам!

— Искаш ли да ти докажа? — предложи тя закачливо.

— Какво… сега?

Тя кимна.

— Баща ти може да ни види!

— Няма, точно това е интересното.

— Окей — съгласих се аз и предпазливо се усмихнах.

Любихме се. Вятърът и слънцето галеха кожата ни, водата се плискаше на сантиметри от главите ни, а около нас се простираше тресавището. Беше прекрасно.

Останахме да лежим прегърнати и изморени. Лиза облече блузката си, за да не изстине, а аз усетих кожата ми да настръхва. Дълго време никой от нас не проговори. Чувствах се едно цяло с тресавището и с Лиза.

Бях загубил представа за времето.

— Хайде да видим дали татко се е върнал — каза Лиза.

— Веднага ще усети какво сме правили — казах аз.

— Няма — успокои ме Лиза и после се засмя. — И какво като разбере? Това поне ще го накара да спре да се безпокои за брака ни, нали?

Тръгнахме назад към Марш Хаус. Държахме се за ръце.

Колата на Франк все още си бе там. Лиза почука на вратата. Никакъв отговор.

— Дали не му се е случило нещо? — обезпокои се тя.

— Какво да му се случи? Просто е излязъл на разходка.

— Не знам… — прошепна Лиза. Огледа се разтревожена. — Странно е, че е заключил. Когато е тук, оставя отключено. Дай да надникнем вътре.

Обиколихме цялата къща, надзърнахме през всички прозорци. Дневната бе празна, както и кухнята. Между двете имаше малка трапезария. Тук прозорецът беше високо — над главата ми.

— Я се качи на раменете ми — предложих аз и клекнах.

— Добре. — Тя се изкиска и се покатери по гърба ми. Бавно се изправих, пазейки равновесие, и я издигнах на нивото на прозореца.

Кискането й внезапно спря. Тя застина, после впи пръсти в косата ми и прошепна:

— Саймън… Саймън!

Свалих я на земята. Очите й бяха широко отворени, въздухът не й стигаше. Скочих нагоре, вкопчих пръсти в перваза на прозореца, набрах се на мускули и надникнах над ръба.

— Господи!

На прага между кухнята и трапезарията лежеше труп… на гърба му се виждаха две тъмни петна.

Скочих долу, спринтирах около къщата и атакувах предната врата.

Тя изпращя. Още две хвърляния с цялото ми тегло и тя се предаде. Изтичах при Франк.

Беше мъртъв. В ризата на каре, в която го бях видял предния ден, имаше две окървавени дупки от куршуми.

Лиза изпищя — изпищя така, както не я бях чувал. Избута ме, клекна до него, хвана лицето му в ръце и се разплака:

— Татко, татко, татко — повтаряше тя, неспособна да спре.