Майкъл Ридпат
Последна сделка (32)

32.

Отидох в кафето един час предварително, след кошмарна нощ в евтин хотел, която прекарах в размишления над единствения важен въпрос: ще дойде ли Лиза? Стените на заведението бяха оранжеви, украсени с постери на делфини и китове, плъзгащи се в изумруденозелени океански води. Менюто изобилстваше от вегетарианска храна с екологично чисти продукти от някаква ферма, а кафето се предлагаше в стандартните за тези места четиридесет варианта на приготвяне. Салонът беше практически празен. Освен мен тук бяха още делово облечен тип с външност на банкер и дипломатическо куфарче, което сигурно му бе струвало цяло състояние, две млади блондинки с къса коса и набучени с обеци лица, и възрастен мъж в износено палто, полагащ максимални усилия да бъде смятан за бездомник. Двойното кафе с мляко, което пиеше, без да бърза, и броят на „Сайънтифик американ“, който четеше с откровен интерес, издаваха в него нещо доста по-различно.

Поръчах си чаша обикновено кафе и разтворих моя „Уолстрийт Джърнал“. Котировката на „Био-уан“ бе паднала на четиридесет и девет. Не се съмнявах, че Даниел се е отървал и от последната си акция. Запитах се дали не нося наказателна отговорност, ако той бъде уличен в използване на вътрешна информация. Но това поне засега беше най-малкото ми безпокойство.

Довърших кафето си и си поръчах второ. Десет без десет. Щеше ли да дойде? Още не бе станало десет, а аз вече се притеснявах.

Стана десет, после десет и половина, след това единайсет. Пиех все по-нервно чаша след чаша, което естествено никак не ме успокояваше. Пробвах пак да чета и прегледах повторно основните материали в „Джърнал“. Лиза я нямаше. Вярно, имаше склонност да закъснява, но не чак толкова. Явно нямаше да дойде. И все пак нещо не ми даваше да си тръгна. Стоях като закован на стола, не смеех даже да отскоча навън до сергията с вестници, за да си купя още нещо за четене. Страх ме беше да не я изпусна, защото тогава никога нямаше да знам дошла ли е, докато ме е нямало, или не.

Следващо кафе, този път безкофеиново. И сандвич с наденичка — от истинско месо. От фермата та направо в устата ми. Коремът ми имаше нужда от нещо, което да попива кафето, което му изливах.

Лиза я нямаше, но аз отказвах да се примиря с реалността. Всичко, което бях правил през изтеклия месец, рисковете, които бях поемал, неприятностите, които си бях създал — всичко бе в името на това да си върна Лиза. Само че тя май нямаше намерение да ми позволи това щастие. Лиза наистина беше много твърдоглава. И изглежда нямаше да мога да я разубедя. Дори ако й докажех, че не съм убил баща й и че тя е била права в съмненията си по отношение на „Био-уан“… може би дори пред лицето на очевидните факти, тя нямаше да пожелае да се върне.

Не, това не можех да го приема. Стоях в кафето, сякаш това бе единственото нещо на този свят, което ми бе останало.

Навън започна да вали и за минута-две улиците се превърнаха в потоци и езера. Появиха се хора с чадъри, прозорците се замъглиха отвътре, минаващите коли безмилостно пръскаха със струи вода нещастните пешеходци.

Кафето се изпълваше с хора, излезли в обедна почивка. Сервитьорите се споглеждаха — търсеха кураж да ме изхвърлят — така че си поръчах сандвич на грил със зеленчуци.

В два часа се предадох. Изскочих на плувналата във вода улица и с наслаждение оставих дъждовните капки да охладят нажежената ми кожа. Косата залепна на мокри кичури по главата ми. Тръгнах в някаква посока, без да ме е грижа накъде.

— Саймън! — Чух я, но не можах да повярвам. — Сай!

Обърнах се. Лиза тичаше към мен, чантата й се мяташе под дъжда като махало.

Спря пред мен задъхана. Опитах да се усмихна. Тя отговори на усмивката ми неуверено. По носа и бузите й се стичаха капки.

— О, господи, колко е хубаво, че ме изчака. Толкова време… Мислех, че вече си заминал за Бостън.

Свих рамене. Позволих си нова усмивка.

Лиза погледна към облачното небе.

— Да влезем. — И погледна към кафето.

— Не, не, не смея да се върна — казах аз. Забелязах неугледна закусвалня малко по-надолу по улицата. — По-добре там, ако ти е все едно.

— Добре — сви рамене тя. — Умирам от глад, така че няма значение.

Поръча си хамбургер. Аз се въздържах от каквито и да било поръчки.

Седяхме, без да говорим, и чакахме сандвича й. А имахме да си кажем толкова много неща. И можехме да направим толкова много нови грешки. Така че бях доволен просто да седя с нея.

— Прегледах онези файлове — каза накрая тя.

— И?

— И съм почти сигурна, че „Неуроксил-5“ предизвиква инсулт при някои пациенти, ако се използва по-дълго от шест месеца.

Първото ми чувство бе вълна на облекчение. После си спомних хилядите, които продължаваха да вземат лекарството в рамките на програмата за изпитания на фаза три. Хора като леля Зои.

— „Почти сигурна“?

— Всички заключения, основаващи се на статистически резултати, са много трудни. Нямах време за подробен анализ на данните, но нещо ми говори, че когато бъде направен, изводът ще бъде все същият: лекарството е опасно.

— И защо в „Био-уан“ още не са установили това?

— Отличен въпрос — каза тя. — Не е толкова лесно, защото става дума за алцхаймер. Пациентите по правило са възрастни хора, а част от тях така или иначе умират. Освен това все пак изглежда като че ли процентът случаи на инсулт не расте подозрително преди изтичането на шест месеца след началото на терапията, а може би и по-дълго.

— Леля Зои го е вземала от седем месеца.

Лиза кимна.

— Бедната леля Зои. Наистина ще ми липсва. Тя беше прекрасна жена. Защо тези хора не ме послушаха!

— Не знам дали Карл ще може някога да си прости.

— И казваш, няма надежда?

Поклатих със съжаление глава.

— Не, ако се вярва на Карл.

Помълчахме малко.

— Не мога да повярвам, че Иневър така и не е усетил нищо нередно — казах аз.

— Той никога и пред никого не е споменавал проблема директно. Но ако съдим по поведението му, бих казала, че е започнал да забелязва, че негативните странични ефекти застрашително се увеличават. Не знам, може да е решил, че става дума за статистическа флуктуация. От друга страна, той е убеждавал лекарите да рекласифицират свои пациенти като страдащи от мини инсулти вместо алцхаймер, за да извади по този начин техните случаи от статистиката, отнасяща се до фаза три.

— Значи съзнателно е фалшифицирал резултатите?

— Хм… не е точно така. Може искрено да е вярвал, че пациентите са били погрешно диагностицирани, а може и да си е самовнушил, че трябва да е така. Не знам.

— А нещо интересно от Катаро?

— Да, има няколко негови писма по електронната поща, в които съобщава за двата случая на смърт след инсулт. Иневър му отговорил, че пациентите вероятно са страдали от мини инсулти. Катаро не казва нищо за аутопсиите.

— Тогава трябва да са говорили по телефона — замислено казах аз. — Мисля, че няма да е проблем да поискаме резултатите.

Хамбургерът на Лиза най-сетне пристигна и тя се нахвърли върху него.

— Била си права.

— Да — отговори тя. И ми се усмихна. — Благодаря ти, че го доказа.

— Прочете ли в бележката ми, че доктор Катаро е говорил с баща ти точно преди неговата смърт? — тихо попитах аз. Лиза кимна и прехапа устна. — Не съм го убил аз.

Тя погледна надолу.

— Не исках да идвам тук, Саймън. Но и ти беше прав — неуроксилът е опасен. Едно искам да разбереш, не желая да говорим за нас.

Въздъхнах.

— Как се чувстваш, откакто си тук?

— По-добре — каза Лиза. — Виж, все още не съм се съвзела след ужаса с татко. И съм ядосана от цирка около „Бостън пептидс“, от теб и от… Извинявай. Уж нямаше да говорим за нас. Но честно казано, светът не ми изглежда така черен както беше. Откакто съм тук, виждам пред себе си зората на нов живот. Още няколко дни и отново ще съм нормален човек. Знам, че постъпих правилно.

— Не ти ли липсвах? — попитах аз и веднага съжалих. Тя прехапа устни и се направи, че не е чула нищо. — Съжалявам… Мога ли да те попитам нещо друго?

— Може би — прошепна тя.

— Обаждала ли ти се е Кели за резултатите от изпитанията на ВР56?

Лиза поклати глава, но долових, че е заинтригувана.

— Те са добри… с една забележка. Лекарството е предизвикало потиснатост в някои от изпробвалите го доброволци. Оказва се, че понижава нивото на серотонина в мозъка. — Сега вече бях приковал вниманието й. — Ти кога започна да го пиеш?

— Не си ли спомняш? Около седмица след смъртта на татко. Бяхме въвели резултатите от изпитанията върху животни, но още не можехме да го даваме на хора, защото данните не бяха обработени. Нямахме време да чакаме толкова, така че започнах да го вземам, за да добия евентуална представа за възможни странични ефекти.

— И кога спря? Когато дойде тук, нали?

— Да. След като ме уволниха от „Бостън пептидс“, вече нямаше смисъл да се правя на доброволец.

Искаше ми се да я попитам как така умна жена като нея е могла да прояви глупостта да взема неизпробвано лекарство. Но не го направих. Седях и мълчах.

Тя обхвана главата си с ръце.

— Но това обяснява толкова много неща! Защо съм се чувствала толкова зле… Но как не съм разбрала какво всъщност е ставало?

— Може би защото около нас ставаха прекалено много неща — подсказах й аз.

— Мисля, че си прав — съгласи се Лиза и поклати удивено глава. — Каква върховна глупост! Не знам разбираш ли ме, но аз си водих дневник как се чувствам, вслушвах се едва ли не в най-микроскопичните помръдвания на червата си. И през цялото това време се чувствах по-нещастна от когато и да било, а даже не съм го забелязала.

— Не си била в състояние да мислиш ясно.

— Така беше.

— Сега вече не го вземаш. Може би това е причината да се чувстваш по-добре.

— Може би… — Тя ме погледна замислено.

— Сега готова ли си да чуеш защо не съм убил баща ти? — спокойно попитах аз.

— Саймън, казах ти…

— Имам правото да ти го кажа, според мен. Поне веднъж. Единственото, което се иска от теб, е да ме изслушаш, а след това можеш да се върнеш при Еди и работата си в Станфорд.

Тя пое дълбоко дъх.

— Добре, да чуя тогава.

— През последните три месеца са убити трима души: баща ти, Джон Чалфонт и доктор Катаро. Единственото, което ги свързва, е „Био-уан“.

— Ти каза, че доктор Катаро е загинал при катастрофа с кола — прекъсна ме Лиза.

— Да, но тази катастрофа би могла да е инсценировка.

— Дали?

Насилих се да не се ядосам.

— Да. Доктор Катаро е открил, че твърде много от неговите пациенти умират след вземането на „Неуроксил-5“. Готвел се е да вдигне голям скандал. Споменал е това пред баща ти на някакво парти, където се видели случайно. Баща ти започнал да рови около „Био-уан“. Попитал Арт какво му е известно за лекарството. И двамата познавахме Франк — и за миг не му е минала мисълта да скрива съмненията си, след като са възникнали. Така че някой е убил и двамата. — Лиза ме слушаше внимателно. — Тогава дошло ред Джон да открие нещо съмнително около „Био-уан“ — нещо, което е искал да сподели с мен, защото го бях помолил. Убиват и него. А когато и аз започнах да се приближавам опасно близо до истината, се опитаха да застрелят и мен.

— Да те застрелят! — възкликна Лиза.

— Да, пред апартамента ни.

— О, боже! — Тя сложи ръка върху устата си. — И защо някой ще иска да те убива?

— Ако неуроксилът се провали на изпитанията, „Био-уан“ няма да струва и цент. Сама разбираш, че това е неприемливо за доста хора. Сред които са такива като Томас Иневър и Джери Питърсън. Да не говорим, че компанията е всичко за Арт. Който впрочем изглежда все по-неуравновесен, откакто започна всичко това.

Наблюдавах Лиза. Тя ме слушаше внимателно.

— Но аз просто не мога да разбера револвера в дрешника ни, Саймън!

— За това не мога да ти кажа нищо — признах аз. — Освен че някой ни го е подхвърлил.

— Кой? Кога? Как?

Поклатих безсилно глава.

— Не знам.

Лиза помълча, след това ненужно поясни:

— Еди е сигурен, че си ти.

— Знам. Но как тогава ще обясни Джон? И доктор Катаро? Има ли отговор на въпроса защо съм убил и тях? И с каква цел съм се опитал да се застрелям?

— Не знам.

Наближавахме до причината за идването ми тук. До момента, когато щях да разбера дали всичко, което бях правил през последния месец, си е струвало усилията.

— Имам още един въпрос, след което можеш да си отидеш и вероятно никога вече няма да се видим, ако сама не го пожелаеш — започнах аз. — Разбирам как си се чувствала след убийството на баща ти и предполагам, че си представям какви мисли са минавали през главата ти, след като си започнала да вземаш онова лекарство. Но сега и тук искам пак да науча… — поех дълбоко дъх, — мислиш ли, че съм убил баща ти?

Лиза свали поглед към пластмасовия плот на масата и трохите от хамбургера. Започна машинално да сгъва и разгъва хартиената салфетка.

— Лиза?

— Не… — измънка тя.

— Лиза! Погледни ме! И ми отговори. А след това можеш да си вървиш.

Тя ме погледна. Лека неуверена усмивка докосна устните й. После поклати глава.

— Не… — каза тя неуверено, — не мисля, че си го убил.

Погледнах празната й чиния.

— Хамбургер? — изненадах се аз. — Защо си мислех, че не слагаш в устата си такива неща?

— Апетитът ми… — каза Лиза. — Човек би помислил, че ще се нахвърля на нещо по-така, като… като сладолед с шоколадов сироп например. Само че онова, за което непрекъснато си мисля, са хамбургери с картофки.

— Как си иначе? — попитах я аз. — Как е бебето?

Тя сложи ръка на корема си. Стори ми се, че забелязвам леко издуване около кръста й, но може и да се заблуждавах.

— Чувствам се отвратително — призна тя. — Повръщам всяка сутрин. А понякога и вечер. — После ме погледна и очите й заблестяха: — Видях го, Саймън. Бях на скенер в петък. Има го, истинско е. Има си главичка, мърда и изобщо…

Изведнъж ми се прииска да бяхме отишли заедно на скенер, но не можах да й го кажа.

Навън бе спряло да вали.

— Хайде да се махаме оттук — предложих аз.

Излязохме от закусвалнята и тръгнахме по тротоара. Не бях сигурен къде точно се намираме, но това бе последното, което ме интересуваше.

— Знаеш ли, за малко да не дойда — каза след малко Лиза. — Естествено, извадих писмото ти от кошчето, но ти си знаел, че ще го направя. После се включих в мрежата на „Нет коп“. Цяла нощ се рових из онези файлове. Постепенно разбрах, че нещо около лекарството наистина не е наред. Но все още не бях готова да се видя с теб. Казах на Еди, че няма да дойда. После стана десет часът и започнах да се чувствам все по-зле и по-зле. Накрая, след като осъзнах какво ти е струвало да се добереш до цялата тази информация, след случилото се с леля Зои, след всичко… Разбрах, че не мога да не те видя — завърши тя. — А ти още ме чакаше!

Хванах ръката й и лекичко я стиснах.

— За малко да се разминем.

Прескачахме локви и заобикаляхме пешеходци. Облаците над нас започваха да се разкъсват и се виждаха късчета чисто синьо небе. Слънцето пробиваше тук-там и озаряваше с лъчите си новоизмитите сгради по Хайт, придавайки на някогашното любимо свърталище на хипитата нов блясък.

— А как се развиха нещата около теб? — попита ме тя.

Разказах й. Говорих дълго и пространно за „Ревиър“, „Био-уан“, Арт, Гил, Крейг, за стрелбата, за нея. Мислите, които се бяха въртели из главата ми, откакто се бяхме разделили, намериха изход и се изляха като през пробойна в язовирна стена. От всички хора на този свят Лиза бе единствената, пред която можех да кажа всичко, и не само можех, но и ми беше страшно приятно.

Влязохме през входа на парка Голдън Гейт. Не знам как се бяхме озовали тук, предполагам Лиза бе избрала маршрута неусетно за мен. Тръгнахме към японската Чайна градина, където Лиза ме бе довела при първото ни идване в Сан Франциско. Може би поради дъжда нямаше никого. Седнахме на една пейка до миниатюрно мостче над плиткия поток. Слънцето вече грееше над нас в пълния си блясък, а черните облаци се бяха заврели над източната половина на залива. Водата по покритите със зелен мъх камъни и пищната зеленина блестяха, потокът бълбукаше оживено, готов всеки миг да проговори. Сложих ръка върху раменете й и леко я притиснах до себе си.

— Съжалявам, Саймън — прошепна тя. — Ще ми простиш ли?

— Разбира се.

— Мога ли да се върна?

Сърцето ми се преобърна. Неспособен да кажа нито дума, се наведох и я целунах.

 

 

Върнахме се в хотела ми с такси. Нахвърлихме се един върху друг, всеки жаден да получи своето. Казахме с телата онова, което не можехме да изразим с думи: радост, нежност, страх, любов, самота. После тя се отпусна изтощена в прегръдките ми, а аз не смеех да помръдна, не исках да напускам жалката хотелска стая, тъпото легло и… Лиза. Жената, която обичах, беше с мен. Другото, което ни бе разделяло, беше навън.

Лиза подсмръкна. Погледнах лицето й и видях една самотна сълза да се стича по него.

— Какво има?

— Мислех си за Зои.

— Да, знам. Много е тъжно…

— Много я обичам, нали знаеш?

— Знам.

Тя полежа няколко минути, без да проговаря, после избърса очите си с чаршафа.

— Ужасно беше без теб, Саймън.

— И за мен беше така.

— Не, не толкова, защото те бях напуснала. А защото мислех, че си се променил. Че си станал друг. И още по-лошо — че никога няма да станеш пак онзи човек, в когото се бях влюбила. Но ти не си се променял, нали, Саймън?

— Не — успокоих я аз и погалих косата й.

— И татко загубих по същия начин — прошепна тя. — И той се оказа различен човек, а не онзи, който си представях, че е.

— Лиза, това не е истина. — Тя трепна от изненада. — Баща ти винаги те е обичал — продължих аз. — И то искрено. Имал е само една тайна от теб, но това е било тайна и за него самия. И тя няма нищо общо с теб. Той никога не е съжалявал, че е твой баща, знаеш това много добре. Не мисли за него като за друг човек, различен от онзи, когото си познавала. Това нямаше да му е приятно.

На лицето й изпълзя усмивка. Тя ме целуна по бузата и се сгуши по-удобно върху гърдите ми.

— Съжалявам, Саймън. Сигурно ти е било страшно трудно.

— И на теб не ти беше леко.

Лиза въздъхна, после каза:

— Знаеш ли кое е най-лошото нещо при вземането на ВР56?

— Кое?

— Бременна съм.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Не знам. На теория не би трябвало да има никакъв вреден ефект. Но човек никога не може да е съвсем сигурен с новите лекарства. Изплашена съм.

И аз бях изплашен. След цялото това изпитание, всичко което исках сега, беше бебето да се роди здраво.

— Какво показа скенерът? Наред ли е всичко?

— Засега. Но съм решила да правя всички възможни изследвания. Съжалявам, Саймън.

Притиснах я. И тя остана в ръцете ми дълго.

 

 

Трябваше да се видим с двама души, преди да тръгнем за летището. Майката на Лиза не бе на себе си от радост. Целуна ни и ни пожела късмет. Поиска да й обещаем да дойдем на всяка цена за Деня на благодарността и единственият начин да се доберем навреме за полета беше да се съгласим.

С Еди се оказа по-трудно. Аз чаках навън. Мина половин час преди да се появи Лиза.

— Как мина? — поинтересувах се, докато чакахме да мине свободно такси.

Не ми отговори веднага. Накрая каза:

— Голям късмет имам, Саймън. Разполагам с теб, макар да бях глупачка да не го осъзная. А Еди си няма никого.

— И сега ти е неприятно, че го оставяш?

— Смъртта на татко направо го съсипа.

Погледнах я в очите.

— Лиза… не искам да те принуждавам да избираш между мен и брат си. Когато всичко се оправи, върни се при него и остани колкото сметнеш за нужно. Не желая да ме възприема като свой враг.

Тя ме погледна и се усмихна:

— Благодаря. Сега да вървим.