Майкъл Ридпат
Последна сделка (12)

12.

Както бе казал Арт, на следващата сутрин „Био-уан“ излезе с официално съобщение за намеренията си по отношение на „Бостън пептидс“. Седнал на работното си място пред компютъра, аз извиках уебстраниците на основните информационни агенции и прегледах текста на съобщението. Беше доста безличен, с изключение на едно многозначително изречение.

— Даниел! — обърнах се към него аз.

— Да?

— Видя ли съобщението на „Био-уан“?

— Да.

— За какви „значителни икономии“ в „Бостън пептидс“ става дума?

— „Био-уан“ смята, че може да премахне дублирането на някои разходи. Може например да премести „Бостън пептидс“ на Кендал Скуеър. Има и други възможности да се затегне кранчето.

— Например да се уволнят служители?

Даниел сви рамене.

— Едва ли има нещо по-естествено от това при сливанията и изкупуванията. Нали чу Иневър.

— Но едва ли е необходимо това да се разгласява пред целия свят.

— И защо не? — усмихна се Даниел. — Ето виж, цената им е скочила с четири до четиридесет и девет!

— Колко хубаво — измърморих аз. Лиза сигурно много щеше да се зарадва.

 

 

Както и можеше да се очаква, съобщението бе предизвикало суматоха в „Бостън пептидс“ и бе станало повод за пускането на какви ли не слухове. Слава богу, Лиза поне беше склонна да говори с мен същата вечер.

— Хората са разстроени — съобщи ми тя. — Най-често използваната дума е „оставка“.

— Наистина ли Иневър е толкова лош?

— О, да. Знаеш ли как му казват в „Био-уан“?

— Как?

— „Клизмата“.

— Звучи атрактивно. — Прякорът наистина беше сполучлив. Помнех измъченото му, раздразнено изражение.

— Оказва се, че той никога не е откривал „Неуроксил-5“.

— Но явно държи патента.

— Вярно е, държи го. Или поне го държи „Био-уан“. По-голямата част от работата е била свършена в австралийския институт, където е работил. И имай предвид — като обикновен член на екипа. Но отмъкнал идеята със себе си в Америка и я патентовал тук.

— И как му се е разминало това?

— Ами, австралийците явно не са усетили, а като научили, това не им направило впечатление. В интерес на истината, един от групата дошъл тук в Щатите и се опитал да вдигне шум. От това май нищо не излязло. Работата е там, че получиш ли патент, след това е безкрайно трудно да се докаже, че някой друг има предимство в авторството над идеята. А и Клизмата използва доста агресивни адвокати, специалисти в областта на патентното право. Тези хора заявили, че „Неуроксил-5“ леко се различава от лекарството, разработено от австралийците.

— Този човек май е голяма работа.

— Аха… Но има и още нещо: говори се, че първоначалните резултати от проведената в „Био-уан“ изследователска работа са били манипулирани.

— Господи! Защо, по дяволите, го подкрепяме?

— Ами той има качеството да звучи много убедително — въздъхна Лиза. — Фондовата борса обожава такива като него. Безпокоя се, че ще си пробие със сила път до управлението на „Бостън пептидс“ и ще си присвои заслугата за всичко, което сме постигнали.

От онова, което бях видял, това бе доста вероятно. Още не бях разказвал на Лиза за малката презентация на Иневър пред „Ревиър“. Не знам как се бе получило, но досега не бях намерил подходящ момент за това.

— Надявам се поне теб да остави на мира — казах аз.

Лиза ме погледна унищожително:

— Това е крайно невероятно. — Тя включи телевизора. — Нямахте ли уговорка за тази вечер с Киеран?

— Не, не, няма проблем. Едва ли чак толкова ще му липсвам. Ще остана с теб.

— Не се безпокой за мен — хладно ме успокои Лиза. — Върви, Саймън.

— Но аз наистина мога да остана…

— Тръгвай.

И аз отидох.

 

 

„Ред Хет“ бе любимата бърлога на гребците от времето, когато аз и Киеран бяхме в бизнес школата. Представляваше тъмен бар в сутерен на няколко минути път от апартамента ни.

Когато стигнах, Киеран вече беше там в компанията на половин дузина наши съвипускници, намерили работа във и около Бостън. Даниел го нямаше. Той странеше от сбирките — имаше тази склонност още в бизнес школата, а сега съвсем подчертано ги отбягваше. Както и да е, донесоха ни големи халби бира, които ние послушно изпихме. В началото се чуваха фрази от рода на „капитали“, „инвестиции“ и „заплати“, но после разговорът се пренесе две години назад към любими теми като „жени“, „запои“ и „спорт“. Неусетно забравих за смъртта на Франк, досаждащия ми сержант Махони и неприятностите на Лиза и мозъкът ми с благодарност изключи от проблемите на днешния ден.

Тръгнах си рано и се прибрах към десет и половина, готов да се катурна в леглото. Да, ама не…

Лиза седеше на дивана. Беше облечена в екипа за сутрешния си крос. Плачеше.

— Лиза! — извиках и седнах до нея.

— Махни се от мен! — изхълца тя.

Застинах насред опита си да я прегърна.

— Какво се е случило?

Отвори уста, за да каже нещо, но долната й устна затрепери и тя я прехапа. По бузите й потекоха сълзи. Понечих отново да я прегърна.

— Казах ти, махни се от мен!

Вдигнах ръце примирително:

— Добре де, добре. — И се преместих на креслото.

Зачаках.

Лиза плачеше и подсмърчаше, докато накрая дълбоко пое дъх.

— Намерих го, Саймън.

— Какво си намерила?

— А ти какво мислиш?

— Не знам, кажи ми.

— Револверът. Револверът, с който е застрелян татко.

— Какво! Къде?

Лиза гневно ме изгледа.

— Къде мислиш, че съм го намерила? Ето там! — И посочи големия дрешник, вграден в една от стените на дневната. — Търсех един стар фотоалбум от детските ми години със снимки на татко. Намерих го… но под него имаше револвер. „Смит енд Уесън 640“, калибър триста петдесет и седем, „Магнум“. Разбрах това от уебсайта на „Смит енд Уесън“. — Тя посочи компютъра в ъгъла на стаята. На екрана се виждаше револвер с къса цев. — Полицията каза, че точно с такъв револвер е бил убит татко. И два куршума липсват. Това е револверът!

— И къде, казваш, си го намерила? — попитах аз. — В дрешника?

— Точно така. И държа да науча как се е озовал там!

Мислите ми полетяха. Нямах никаква представа как е могъл да се озове на това място.

— Изглежда, някой нарочно го е сложил там.

— Да, как ли не. И кой е този някой?

— Не знам. Я почакай… Полицията не претърси ли дрешника миналата седмица? И не намериха нищо тогава, нали?

— Не намериха. Но аз го намерих тази вечер.

— Дай да го видя — поисках аз.

— Хвърлих го. Не искам това нещо в нашия апартамент. Полицаите могат да се върнат всеки момент.

— Какво? Къде си го хвърлила?

— Излязох уж да потичам и го хвърлих в реката.

— О, боже! Видя ли те някой?

— Не знам. Той беше в пластмасова торбичка. — Тя ме погледна. — Не се безпокой. Няма да кажа на полицията.

Хванах се за главата. В съзнанието ми се стрелкаха разпокъсани мисли.

— Не е трябвало да правиш това, Лиза.

— Какво не е трябвало?

— Не е трябвало да изхвърляш револвера.

— Защо? Да не искаш да го окачим на стената?

— Можех да го дам на полицията.

— Много хитро! Да им предадеш сам доказателството от което се нуждаят, за да те арестуват.

— Още ли не можеш да разбереш? Това можеше да ми помогне да очистя името си. Ако им го бях предал доброволно, те едва ли щяха да ме заподозрат, нали така?

— Лесно ти е да говориш така сега. — Тя поклати глава и очите й пак се напълниха със сълзи. — Не знаеш какъв ужас изживях като го видях! Нещото, което е убило татко. Не можех да си представя, че ще го държим в апартамента. Трябваше веднага да се отърва от него. И освен това мислех, че ти правя услуга!

Това вече беше нелепо.

— Лиза, револверът не е мой. Не съм го слагал там. И не съм убивал баща ти.

— Но той беше там, Саймън, точно пред очите ми! Как да се престоря, че не го виждам?

Изтичах при нея и сложих ръце върху раменете й. Тя раздразнено се дръпна.

— Лиза, Лиза! Погледни ме!

Тя неохотно ме погледна.

— Как е възможно да вярваш, че аз съм го убил? Познаваш ме. Възможно ли е да мислиш наистина, че съм способен на такова нещо?

Лиза известно време ме гледа в очите, после отмести поглед.

— Дори не мога да мисля за тези неща.

— Не е мой, Лиза. Трябва да ми повярваш!

— Вече не знам на какво да вярвам. — Тя вдигна ръце и ме избута. — Пусни ме!

Свалих ръце от раменете й и отстъпих крачка назад. Започвах да се изморявам от собствената си неспособност да я убедя.

— Лиза, не съм аз. Не съм убил баща ти. Никога не съм виждал този проклет револвер. Не съм го убил! — изкрещях аз.

Тя стоеше, без да помръдва. Ехото от вика ми заглъхваше в апартамента. После тя ме погледна и каза:

— Лягам си. — И мина покрай мен към спалнята.

 

 

На следващата сутрин се приготвихме за работа, без тя да ми каже дума. Опитах се няколко пъти да завържа разговор, но неуспешно. Лицето й беше олицетворение на скръбта, устата й беше извита надолу, веждите й бяха смръщени. Когато отиде в банята да си измие зъбите и се погледна в огледалото, Лиза избухна в плач. Отчаяно ми се искаше да я утеша, но когато я докоснах, тялото й се втвърди и тя спря да диша, докато не махнах ръката си.

След няколко минути тя излезе и тръгна към спирката на Чарлз стрийт, откъдето вземаше метрото за кратко пътуване до лабораторията на „Бостън пептидс“, а аз поех в обратната посока.

Работният ми ден се оказа дълъг и тежък. Не можех да се съсредоточа върху нищо. Мислите ми се въртяха единствено около Лиза. Какво щеше да направи? Как щеше да реагира? Щеше ли в крайна сметка да ми повярва? Как можех да я накарам да ми повярва? Какво трябваше да направя, за да я успокоя и да върна по някакъв начин старата Лиза?

Даниел и Джон сигурно усетиха, че нещо не е наред, и ме оставиха на мира. Бях им благодарен.

 

 

Лиза се прибра чак към осем. Чаках я с тревога. Ръцете ми машинално приготвяха салатата за вечеря, но мислите ми бяха другаде.

Когато чух входната врата да се затръшва, отидох да я посрещна и леко я целунах по бузата. Тя неуверено ми отговори със същото.

— Здрасти — казах аз.

— Здравей.

— Как мина денят?

Тъп въпрос.

— Саймън! „Био-уан“ подготвя пренасянето. Всичко е наопаки. Денят беше ужасен.

— Извинявай… Направих салата.

— Чудесно — каза Лиза без голям ентусиазъм и започна да преглежда пощата си.

Върнах се в кухнята, налях две чаши вино и подадох едната на Лиза. Тя ми благодари с половин уста и с голям интерес зачете съобщението от някаква компания, рекламираща своите кредитни карти.

— Вечерята е готова — информирах я след няколко минути.

— Ей сега. Искам да звънна на Еди.

Тя се скри в спалнята и затвори вратата. Мина поне половин час. Прочетох вестника и го захванах пак отначало. Полагах усилия да не се ядосам, но не успях.

Най-сетне тя излезе от спалнята. Личеше й, че е плакала. Очите й бяха зачервени, но беше избърсала сълзите си. Лицето й някак се бе смалило и застинало. Приближих се до нея да я прегърна. Не ме отблъсна, но усещах, че е напрегната.

Седнахме да вечеряме. Аз се борех с разкъсващите ме емоции. От една страна, желаех да притегля Лиза до мен, да я утеша, да се опитам да премахна явно ужасната болка, която я измъчваше. От друга — ядосвах се, че тя не ми позволява да я докосна, не ми се доверява и ме подозира.

Седяхме, дъвчехме салатата и никой не проговаряше. По бузата й се търколи самотна сълза. Докоснах ръкава й, но тя рязко се дръпна. После сърдито забоде вилицата в парче авокадо.

— Кажи ми нещо.

— Какво?

— Искам да говорим за Франк… за мен… за теб и мен.

Тя остави вилицата си на масата и подсмръкна.

— Какво за теб и мен?

— Интересува ме дали наистина мислиш, че аз съм убил баща ти.

— Не знам — въздъхна тя и отново взе вилицата си.

Въпреки желанието ми да не изпускам нервите си, сдържаният в мен гняв избухна.

— Какво означава това „не знам“? Трябва да знаеш! И трябва да ми вярваш!

Тя сърдито ме погледна:

— Да, предполагам, че трябва да ти вярвам… трябва, нали така? Ако ще живеем под един покрив, налага се да ти вярвам!

— Е, вярваш ли ми?

Лиза сви рамене и заби поглед в чинията си.

— Ами… искам да ти вярвам.

— Това не е достатъчно! — В мига, в който го казах, съжалих за думите си.

Тя захвърли вилицата.

— Съжалявам, че не ти е достатъчно, но на повече не съм способна. Истината, Саймън, е, че просто сама не знам. Мисля по въпроса по цял ден и съм абсолютно объркана. Полицията смята, че ти си убил Франк, Еди е убеден, че ти си го убил, а аз… аз се питам дали не съм една глупава съпруга, която живее в една къща с убиец, спи в едно легло с убиец! Но и ти си прав… как да повярвам, че си направил такова нещо! Как дори мога да си го помисля?

— Трябва да ми вярваш, Лиза.

— Саймън, нямаш представа колко силно искам да мога напълно да ти вярвам. Но ето на, не мога! — Тя замълча. Дишаше дълбоко и примигваше начесто, явно за да сдържи сълзите си. — Днес в един момент реших, че ще опитам да живеем заедно, ще се насиля да забравя всичките си съмнения, но сега не съм сигурна дали мога да го направя.

— Можеш, Лиза, можеш.

Тя пак замълча, но сълзите й вече течаха. После поклати глава:

— Не, няма да стане. Объркана съм, изморена съм и никога не съм се чувствала по-нещастна. Всичко около мен просто се… разпада. Нямам сили да остана тук, без да съм сигурна, че… че…

— Но ти имаш нужда от мен.

— Имам ли наистина?

— Да, аз трябва да се грижа за теб.

Тя гневно ме погледна и атакува салатата си. Беше толкова напрегната, че направо се тресеше. Чинията й тракаше по масата след всяко забождане с вилицата. Виждаше се, че полага върховно усилие да овладее раздиращите я чувства.

Усещах, че я загубвам. Знаех, че я загубвам.

— Лиза…

Но тя не ми обърна внимание. След няколко секунди хвърли вилицата, блъсна чинията, скочи от стола и изскочи от стаята с наведена глава, без да ме поглежда.

Последвах я. Отиваше към спалнята. Влезе и затвори вратата.

Отворих я. Тя беше извадила едно от чекмеджетата на гардероба.

— Лиза! Какво правиш?

— На теб как ти изглежда?

— Не можеш да си тръгнеш!

— Защо да не мога? По-скоро не бих могла да остана! — Тя започна да тъпче в една от пътните чанти дрехи, обувки, тоалетни принадлежности.

— Лиза… Съжалявам за онова, което казах преди малко. Не си тръгвай. Моля те, остани. Ще оправим нещата.

Отидох при чекмеджето и посегнах да го взема.

— Остави го! — изкрещя тя и го дръпна от ръцете ми.

За един абсурден момент двамата го дърпахме, всеки към себе си.

— Пусни го, Саймън!

Не можех да й се противопоставя физически, ако тя искаше да си върви. Пуснах проклетото чекмедже.

— Благодаря ти — язвително каза тя. — Сега нека си прибера нещата и ще те освободя от тягостното си присъствие.

— Къде отиваш?

— Ще бъда при Кели. — Кели беше нейна колежка и приятелка. Тя рязко дръпна ципа на чантата. — Останалото ще си взема после.

— Лиза…

Но тя тръгна към вратата, понесла издутата чанта.

— Сбогом, Саймън.