Майкъл Ридпат
Последна сделка (23)

23.

На следващия ден аз и Джон се държахме подчертано вежливо един с друг. Несъмнено и двамата имахме своите съмнения и подозрения и може би точно затова, изглежда, ни беше по-лесно да се преструваме, че снощният разговор не се е състоял. Появи се Махони, вдигна стан в офиса на Франк за цялата сутрин и се захвана да разпитва всички с изключение на мен. И Джон, и Даниел бяха привикани. Минах по коридора един-два пъти и забелязах, че помощниците на Махони преглеждат цялата документация на Франк.

Почудих се какво ли ново е открил. Вече бях изживял шока от разкриването, че има цяла нова линия на разследване, включваща Джон и Франк, за която не бях подозирал. Въпреки това, доколкото можех да преценя от разказа на Джон, аз все още си оставах любимият заподозрян в списъка на Махони.

Явно беше, че Махони се справя по-добре от мен. Аз бях изчерпал идеите си. Не знаех какво да правя. Вярно, бях поразширил кръга на заподозрените, така че да не включва само мен. Сега бях в обща компания с Крейг, Арт и може би Джон. Дори Гил и Даян не можеха да бъдат напълно изключени, макар да бяха малко вероятни. И Еди заслужаваше внимание. Но след като бях разширил списъка, сега трябваше да го сведа до едно име. Това на убиеца. Само дето нямах и най-малка представа как да го направя.

На няколко пъти се замислих дали да не опитам обединяване на усилията с Махони, но знаех, че Гарднър Филипс няма да ми позволи. Ако си мълчах и не казвах нищо пред полицията, той щеше да ме държи далеч от затвора. Проговорех ли, щях да разчитам само на себе си.

От гледна точка на Махони, сигурно бях виновен. Задачата му сега бе да го докаже. Не ми беше трудно да се поставя на негово място, особено сега, след намирането на револвера. Той знаеше, че Лиза го е хвърлила в реката. За него това означаваше само едно: аз бях убил Франк.

Но как се бе озовал този револвер в дрешника? На този кошмарен въпрос не можех да измисля задоволителен отговор. Никой не бе идвал у нас от първия оглед на полицията до момента, когато Лиза бе открила оръжието — само аз, тя и Махони. Да не би този мръсник да ми го бе подхвърлил?

А може би Лиза го бе скрила там сама? Не, това бе немислимо.

Господи, колко ми липсваше тя!

В офиса се върна Даниел. Беше разговарял с Махони близо половин час. Усмихна ми се.

— Какво ти каза?

— Поръча ми да не споделим с теб.

— Хайде, Даниел!

— Окей. Зададе ми маса въпроси, свързани с теб. И с Франк. Нищо конкретно. Опипване в тъмното. Накара ме да му разкажа за сделките, по които сте работили заедно. „Нет коп“ и така нататък…

Това беше интересно. След като се бе захванал и с „Нет коп“, колко ли време щеше да му трябва, за да свърже описанието на Нанси Бауман с Крейг?

Даниел седна зад бюрото си и щракна няколко пъти с бутона на мишката. И после извика възбудено:

— Охо!

— Какво? Само не ми казвай, че акциите на „Био-уан“ са скочили с една осма.

— Няма такова нещо. Но тези на „Бофор текнолоджис“ са паднали с нови двайсет процента. Което значи, че са се обезценили двойно. А аз бях продал моите.

— Чудесно за теб. Предполагам, че и Линет Мауър ще ти бъде благодарна.

Даниел се усмихна:

— Дали ще се усети, че сривът на „Бофор“ е започнал именно с продаването на техните акции от „Байъбър Фаундейшън“?

— Даниел!

— Какво? — ухили се той. — Това така или иначе предстоеше да стане. Аз само му дадох едно рамо.

Поклатих глава изумен, докато го гледах доволен да цъка с език пред екрана.

— Имам чувството, че за теб парите са всичко! — казах аз.

— Не, няма такова нещо. — Даниел ме погледна изненадано. Видя ме да повдигам вежди и допълни: — Е, в известна степен. Но в наше време в Америка просто трябва да имаш пари. Имаш ли пари, хората се съобразяват с теб. Говоря за големи пари. Някакво милионче за никъде не стига. Трябват ти десетки милиони. Като бащата на Джон например. — Джон надигна глава, реши да не обръща внимание на приказките на Даниел и отново се захвана с документацията. — Ако трябва да се каже с две думи, аз съм амбициозен — продължаваше Даниел. — И в това няма нищо лошо. Кажи ми, че бъркам. Дай ми пример с един известен американец, който да не е богат.

Замислих се. Познавах задочно много знаменити американци: филмови звезди, телевизионни водещи, политици, спортисти, писатели, певци, религиозни водачи… Прав беше. Дори Мики Маус сигурно вече струваше милиарди.

— Нали така — заключи Даниел и отново се загледа доволен в екрана.

Чувствах, че не издържам да кисна зад бюрото, като знам, че през няколко врати Махони задава какви ли не въпроси за мен, така че реших да взема влака за Уелсли и да видя как вървят работите на Крейг.

Там кипеше трескава активност. След дългия период на пълна несигурност инженерите му най-сетне бяха уверени, че проектите им ще се материализират. За нещо толкова скъпо, комутаторът изглеждаше крайно невпечатляващо: кутия с габарити 45 на 60 сантиметра. По-голямата част от парите щяха да отидат за така наречения ейсик — специализираната интегрална схема, на която се крепеше функционалността на цялото устройство. Схемата на свой ред щеше да представлява малък правоъгълник силиций — част от далеч по-голяма кръгла пластина — на който щеше да има милиони транзистори и неизброимо много връзки между тях. Точно това щеше да направи нашите комутатори по-различни от комутаторите на конкуренцията, а собствеността върху схемата щеше да позволи на „Нет коп“ да има по-ниски производствени разходи, т.е. да реализира по-висока печалба. Когато това устройство стигнеше до пазара, разбира се.

Имахме нужда от още няколко инженери за контрол над монтажа и измерването. Крейг вече бе набелязал подходящите хора, но предстоеше да бъдат убедени да напуснат текущата си високоплатена работа. Когато пристигнах, Крейг се занимаваше с уточняване на маркетинговата стратегия. Присъединих се към него.

Стана ми интересно, че мислех за „Нет коп“ като за „нас“, а не за „тях“. Чувствах се част от колектива. Вече започвах да разбирам начина, по който Арт говореше за „Био-уан“.

Работихме в офиса му до късния следобед. По едно време Джина надникна през вратата.

— Някакъв сержант Махони е дошъл да те види.

— Кажи му, че идвам след минутка — обеща Крейг. После се обърна към мен и ме попита: — Какво да му кажа?

— Той знае за Франк и Джон Чалфонт. Научих го от Джон.

— Ах, да го… От тази работа забравих да ти кажа. Научих още някои неща за нашия човек. Той е активист на НОРЕЙД, поне по думите на чичо ми.

Намръщих се, но не бях изненадан. НОРЕЙД бе организация, събираща пари за ИРА от години. Малко вероятно бе неин поддръжник да гори от топли чувства към британски войник, отбивал военната си служба в Северна Ирландия.

— Успех — пожелах му аз.

— Благодаря. Излез и си налей кафе.

Послушах го. Излязох навън и заварих сержант Махони, наместил едрото си тяло на един стол пред вратата. Стрелна ме със сините си очи и каза с обичайния си леко ироничен и наполовина приятелски глас:

— Изненадан съм да ви видя тук, господин Ейот.

— „Нет коп“ е една от моите компании, ако не ви е известно.

— О, да, знам това, разбира се. И доколкото си спомням, двамата с Франк Кук сте имали известно разногласие точно относно тази компания, така ли беше?

Не му отговорих.

Без да му обръщам повече внимание, тръгнах да търся партньор за тенис на маса. „Нет коп“ притежаваше голяма празна стая, предвидена уж за бъдещи нужди, в която държаха маса за тенис. На стената имаше бяла дъска, на която се поддържаше ранглистата. Крейг си мечтаеше и за заличка за вдигане на тежести, но компанията му трябваше още доста да укрепне, преди да може да си го позволи.

Махони се задържа дълго. Достатъчно дълго, за да загубя три гейма последователно. Програмистите се оказаха изненадващо добри тенисисти. А и концентрацията ми куцаше. През цялото време се питах за какво чак толкова говорят Махони и Крейг. Разбирах, че Махони не щади екипа си, когато става дума за събиране на сведения. Бяха ли успели да намерят още нещо срещу мен? Едва ли щеше да мине много време, докато ме арестуват. Надявах се Крейг да не им даде допълнително основание.

Накрая чух тежките стъпки на Махони. Тръгваше си. Появи се Крейг и двамата се отправихме обратно към офиса му, но през кухнята, за да може да си налее гигантска доза безкофеиново капучино. Задоволих се с чаша чай.

— Какво стана? — попитах го.

— Ами, ти се оказа прав. Още когато ме видя, той направо попита аз ли съм бил човекът с фотоапарата, когото са засекли да се навърта край тресавището. Признах, че съм аз. Реших, че няма никакъв смисъл да лъжа за нещо, което може лесно да се провери.

Кимнах в знак на съгласие.

— И какво още те попита?

— Естествено, какво съм правил там с фотоапарата?

— А ти какво му каза?

— Казах му истината. Признах, че съм проследил Франк, защото е развалил споразумението между мен и „Ревиър“, с надеждата да разкрия нещо, с което да го притисна. Казах, че не съм възлагал големи надежди на това, но съм бил толкова бесен, че не съм могъл да измисля нещо по-умно.

— Той повярва ли ти?

— В началото не. Опита се да ми каже, че аз съм убил Франк. Не направо, но намекът му беше повече от прозрачен. Прекара ме през историята отпред назад и обратно няколко пъти. Разказах му едно и също без отклонения. И му обясних, че би било много тъпо от моя страна да убивам Франк. Понеже за мен е било важно не да го убивам, а да го накарам да размисли. Защото умре ли Франк, неговото „не“ си остава непроменимо. Впрочем, нали така и стана?

— Каза ли му, че си ме видял там?

— Да, и това много му хареса.

Усмихнах се мрачно.

— А Джон Чалфонт?

— Да. Сметнах, че след като и без това знае за него и Франк, най-добре е да му кажа истината.

— Поиска ли ти снимките?

— Да, дадох му ги. Заедно с негативите.

— Сред тях и моята снимка?

— Разбира се. Снимка на пристигането ти там.

— Но не и на тръгването ми.

— Както ти казах, аз си тръгнах веднага, след като ти пристигна.

— Страхотно.

— Съжалявам, Саймън.

 

 

Чаках идването на Даян с тръпка. Барът на „Сонси“ бе пълен с млади професионалисти и заможни студенти, излезли в търсене на развлечение в петъчната вечер. Много хора чакаха освобождаването на маса. Не ги съжалявах. Всъщност известно време се бях борил с изкушението да отменя резервацията, но осъзнах, че няма смисъл. Все някога така или иначе трябваше да поговорим с Даян.

Тя пристигна минута-две след мен.

— Здрасти — каза тя, наведе се и ме целуна по бузата. Парфюмът й ме обгърна, напомняйки ми за апартамента й, уискито, музиката и самата нея.

— Здравей — отговорих със стиснато гърло.

Вече си бях поръчал бира, така че й предложих същото. Изглеждаше отпусната и уверена. Беше облечена в светлосиньо костюмче с тясна къса пола. За разлика от нея, не се чувствах отпуснат и уверен.

— Как си? — поинтересува се тя.

— Претоварен. Тичам насам-натам в опити да разбера кой е убил Франк.

— Някакъв прогрес?

— Засега мога да резюмирам, че колкото повече ровя, толкова повече въпроси изникват и всички те чакат отговор, който не мога да дам.

— А полицията?

— О, полицията се оправя много добре. Все по-близко и по-близко са до деня, когато ще ме арестуват.

Даян съчувствено ми се усмихна и докосна ръката ми. Едва-едва, но тялото ми трепна, като че ли ме удари ток.

— Не ти е лесно. — Кимнах мълчаливо. — Лиза върна ли се?

— Не — казах аз и отдръпнах ръката си. — Но ми се иска да го бе направила. Липсва ми. — Даян на свой ред отдръпна ръката си, останала самотно върху масата, и продължи да ме гледа, без да отмества поглед. Поех дълбоко дъх. — Извинявам се за онази нощ. Едва не направих нещо, което не исках да правя. Не… не, това не е вярно — което страшно ми се искаше да направя. — Спрях, за да дам възможност думите ми да бъдат правилно разбрани. — Искам да кажа, че не трябваше да допускам това да започне. Много искам Лиза да се върне. И няма да повторя грешката си.

Изчаках, за да видя каква ще бъде реакцията й. Тя дълго не каза нищо. После проговори с тих глас:

— Добре, мисля, че това напълно изяснява нещата. Но ако тя прояви глупостта отново да те напусне, тогава ще трябва да обвинява само себе си. Харесвам те, Саймън. Имам чувството, че би ни било хубаво да сме заедно. Помни това!

— Съжалявам — измънках аз. Не знаех дали Даян се прави на твърда, за да приеме отхвърлянето си по-лесно, дали изобщо й пука как би могла да се развие връзката ни, дали се опитва да покаже интереса си към мен, без да ме плаши, и най-сетне дали казва истината. Това беше проблемът с Даян. Никога не знаеш със сигурност.

— И какво ще правим с „Ревиър“? — попита тя.

— Ние?

— Да, ти и аз.

— В момента просто не виждам какво бъдеще ме чака там, Даян.

— Говориш глупости. Убиецът на Франк рано или късно ще бъде разкрит и тогава всичко около теб ще бъде чисто. Гил ще се пенсионира, Арт ще се махне, значи оставам аз. — Доставяше ми удоволствие да слушам уверения й глас, макар наистина да не бях сигурен дали няма да съм в затвора, когато Гил се пенсионира. — Линет Мауър ми каза, че тя ще продължи да инвестира в „Ревиър“, докато аз съм начело.

— Добра работа — одобрих подготовката й аз.

— Говорихте ли с Гил?

— Да. Снощи ме покани да пийнем в клуба му — признах аз.

— Знам — усмихна ми се тя. — И какво ти каза?

— Поиска да му обещая, че ще подкрепя онзи, който ще застане на неговото място, независимо дали ще бъдеш ти, или някой друг. Стори ми се, че Арт отпада.

— Някой друг? — Веждите на Даян се стрелнаха нагоре.

— Да, спомена, че разглежда възможността да намери опитен външен инвеститор, на когото да сдаде.

— Хм. — Даян се намръщи.

— Така че би било добре, ако действаш без бавене.

— Сигурно ще го направя.

Довършихме бирите си в мълчание. Усещах, че мозъкът на Даян върти на пълни обороти. Аз на свой ред се питах в каква степен мога да разчитам на нея. Наистина не знаех.

Излязохме от бара и Даян тръгна към апартамента си, а аз хванах минаващо такси. Прибрах се рано — нямаше и осем вечерта, когато влязох в апартамента.

Знаех, че трябва да се наслаждавам на свободата си… докато я имах. Но чакането ме изморяваше.

Огледах апартамента — без Лиза и нещата й ми изглеждаше празен. Не бях чувал гласа й, откакто бе заминала за Калифорния. Дори не знаех къде точно е отседнала: Кели не искаше да ми каже, майката на Лиза — също, макар да й се бях обаждал два пъти с една и съща молба. Бях опитал два пъти и телефона на Еди, но ми казаха, че бъркам номера. Сигурно се бе преместил. Обадих се и в „Информация“, но там не знаеха нищо за него.

Не ми се стоеше сам в апартамента да мисля за Франк, полицията, Лиза и Даян. Така че излязох и отидох в „Ред Хет“. Бирата, приятелите и смехът винаги помагат.

Върнах се късно и пийнал. Индикаторът на телефонния ми секретар мигаше. Едно обаждане.

— Здрасти, Саймън, обажда се Джон. Сега е осем и половина. Мисля, че намерих нещо за „Био-уан“, което ще те заинтригува. Ела утре вечер у нас да го обсъдим. Обади ми се. Чао.

Беше късно, за да му се обаждам, така се катурнах в леглото и заспах непробуден сън.