Майкъл Ридпат
Последна сделка (7)

7.

— Само още няколко въпроса, господин Ейот. Или може би… сър Саймън Ейот?

Сержант Махони седеше на дивана в малката ни дневна. Полицейската му карта казваше, че е от отдел „Контрол и предотвратяване на престъпления“ на щатската полиция и че работи за офиса на областния прокурор в окръг Есекс. Беше едър, склонен към пълнеене мъж, с оредяваща червена коса и светлосини очи. Едното ъгълче на устата му изглеждаше постоянно повдигнато в полуусмивка на лека развеселеност, насмешливост или умерена недоверчивост — не бях сигурен кое от всичките. Гонеше петдесетте и създаваше впечатлението на човек, видял много — впрочем както сигурно си и беше. Една колежка на Лиза беше дошла да я изведе на кафе, така че двамата бяхме сами.

— „Господин“ е напълно достатъчно — казах аз. — Всичко, което стои зад думата „сър“, е, че баща ми е починал млад.

Опитвах се да забравя за титлата от началото на идването си в САЩ. А и Лиза никога не си бе позволявала да нарича себе си „лейди Ейот“ — е, освен понякога, когато беше пийнала и гола в леглото. Животът тук ми бе помогнал да забравя благородническия си произход. Хората научаваха за него само когато някой видеше паспорта ми, както бе направил Махони, или когато Гил съумееше ловко да вмъкне това в някой общ разговор.

— Добре, господин Ейот. Бих искал да се върнем за малко на някои от нещата, които ми казахте вчера. — Говореше с тежък бостънски акцент, едва доловимо отличаващ се от този на Крейг. Все още не се бях научил точно как да интерпретирам местните акценти.

— Добре.

— Изглежда, че вие сте последният човек, видял Франк Кук жив.

— Наистина ли?

Сините му очи внимателно наблюдаваха всичките ми реакции.

— Да… Съдебният лекар смята, че той е умрял преди десет вечерта в събота. От друга страна, вие споменахте, че сте отишли да се видите с него към два и половина следобед.

— Да, така беше.

— Това отговаря на показанията на съседката, че ви е видяла да карате с висока скорост по черния път към дома му.

Усмихнах се.

— По-скоро с около десет мили в час. Тя просто не гледаше къде кара.

— Няма значение. Не разследваме пътен инцидент. — Ъгълчето на устата му трепна нагоре. — Така-а… когато пристигнахте, беше ли господин Кук там?

— Да, беше. Изглеждаше изморен. Може би разтревожен или неспокоен. Във всеки случай не ми се зарадва много.

— Защо отидохте да го видите?

— Исках да изгладя някои недоразумения между нас.

— Какви по-точно?

Поколебах се за секунда.

— Франк и аз влязохме в спор на работа. Исках да изясним нещата.

Махони ме изгледа проницателно. Чувстваше, че не му казвам всичко.

— Какъв спор?

— По повод една инвестиция.

— Аха… — Гледаше ме право в очите и недвусмислено показваше, че чака да чуе нещо повече.

Нямах желание да разкривам пред Махони подозренията на Франк към мен и Даян. Но още по-малко желаех в един момент да бъда хванат, че съм скрил нещо от него. Това си беше разследване на убийство и на всички неудобни въпроси рано или късно трябваше да се отговори. Реших, че е най-добре да бъда максимално прям в отговорите си.

Въздъхнах и продължих:

— Според мен истинската причина за несъгласието бе, че Франк ме подозираше в тайна връзка с една от колежките ми. Исках да го уверя, че няма никаква опасност това някога да стане.

— Имате ли такава връзка? — попита той, сякаш не ме бе чул, с поглед, все така втренчен в моя.

— Не — простичко отговорих аз. Моментът не беше подходящ за възмущение. Усещах, че трябва да съм пределно внимателен с Махони. Внимателен и прецизен във формулировките.

— Ясно. Повярва ли ви господин Кук?

— Не знам. Не мисля.

— Влязохте ли в спор отново?

— Не съвсем — искрено отговорих аз.

— Но не се разделихте като най-добри приятели?

— Не.

Махони замълча, но не отмести поглед от мен. После въпросите заваляха отново:

— По кое време си тръгнахте оттам?

— Не знам точно… Може би към три часа.

— Къде отидохте след това?

— Разходих се по плажа… Шанкс Бийч. След това отидох в една от нашите компании — „Нет коп“.

— Видя ли ви някой по време на разходката? Вие видяхте ли някого?

— Имаше няколко коли на паркинга. — Замислих се. — Май имаше и един-двама души на плажа, но не бих могъл да ги опиша. Бях прекадено загрижен от разговора с Франк и отношението му към мен.

— Добре — прие обяснението ми Махони. — Колко време останахте на плажа?

— Около час.

— И след това отидохте направо в тази компания… как беше? „Нет коп“?

Разказах на Махони основните неща за „Нет коп“ и за хората, които бях видял там. Обеща ми да говори и с тях. Бях сигурен, че ще го направи.

— Имате ли представа на колко се оценява състоянието на Франк Кук?

Смяната на насоката на въпросите ме изненада.

— Не.

— Предположете някаква сума.

Замислих се. Франк бе имал доста успешна кариера на бизнесмен и най-вероятно вече беше направил доста пари в „Ревиър“. Освен това трябваше да се отчетат и милионите от „Био-уан“, които несъмнено му се полагаха. Даниел беше прав. Франк със сигурност бе богат човек. Реших все пак да дам на Махони възможност да ме смае.

— Един милион.

— По-скоро към четири, според нас. А господин Апълби каза, че след година или две господин Кук е щял да спечели още около десет благодарение на една от инвестициите в „Ревиър“. Това сега, разбира се, ще отиде при наследниците му. Което ме навежда на следващия въпрос. Кои са наследниците на Франк Кук?

— Нямам никаква представа — признах си чистосърдечно.

— Опитайте да се досетите.

— Предполагам Лиза. И брат й Еди. Може би и майка им.

Махони изсумтя.

— Нека оставим на неговия адвокат да потвърди или опровергае вашите предположения. Но засега да приемем, че можете да очаквате известна сума в резултат от смъртта на господин Кук.

Въздъхнах.

— Възможно е. Но досега не се бях замислял над тази възможност.

— Притежавате ли револвер, господин Ейот? — Нова смяна на тактиката.

— Не.

— Познавате ли някой, който притежава „Смит енд Уесън 640“, модел триста петдесет и седем, „Магнум“?

— Не.

— Можете ли да си служите с оръжие?

Поколебах се за част от секундата.

— Да.

— Къде сте се научили?

— Служил съм в британската армия — поясних аз. — Там учат на такива неща.

— Разбирам… Значи знаете всичко за оръжията, така ли? — Той се замисли за момент. — Убивали ли сте човек?

— Да.

— Разкажете ми.

— Не бих желал.

— Когато бяхте в армията ли се случи?

— Да.

— Вероятно в Ирландия?

— Да. — Сините му очи се присвиха. — Не съм длъжен да отговарям на подобни въпроси — остро възразих аз. — Заподозрян ли съм, или не? Имам ли нужда от адвокат?

— Вижте, такава ни е работата. Събираме информация от всеки, който може да ни помогне с нещо, нали разбирате? Благодаря ви за съдействието, господин Ейот. Ще ви се обадя пак, ако имам други въпроси.

И си тръгна, като ме остави с тягостно чувство в душата. Зачаках Лиза да се върне, но последният му въпрос не ме оставяше на мира.

Помнех съвсем ясно контролния пункт за минаващи коли в Армаг, виждах в съзнанието си очукания форд ескорт да намалява, ефрейтор Хорс Бинс да се навежда към отворения прозорец на колата, появата на смайване върху лицето му, двата бързи изстрела, пръсването на главата му, отхвърлянето на тялото му назад, чувах как двигателят на колата изревава на празен ход, а после някак отстрани се виждах да вдигам оръжие, да го насочвам към прозореца и… експлозията на изстрела, пръсването на стъклото… а аз продължавам да стрелям, докато не изпразня целия пълнител в колата, която се завърта и забива странично в нашия ленд ровър.

Бях убил и двамата членове на ИРА-извънредни. Не се гордеех, но все пак можехме да кажем нещо утешително на родителите на Бинс.

Убийството на Франк беше съвсем различно. Може и да бях застрелял двама терористи при изпълнение на воинските си задължения, но това не означаваше, че съм способен хладнокръвно да убия своя тъст. Инсинуацията на Махони, че бих могъл да го направя, ме вбесяваше.

 

 

Не ми остана много време да се терзая по този въпрос. Лиза имаше нужда от мен и аз с голямо нежелание я оставях сама. Тя изглеждаше замаяна, понякога плачеше, друг път се взираше с празен поглед в пространството.

Правех всичко по силите си, но се чувствах безпомощен. Виждах, чувствах и се докосвах до нейната болка. Имах усещането, че тя се простира далеч в бъдещето — в седмиците, месеците и годините, които ни чакаха. Тази перспектива ме плашеше. Не можех да предугадя как ще устои на това Лиза, какви душевни рани ще й нанесе и дали пораженията върху психиката й няма да бъдат трайни. Исках по някакъв начин да я защитя, да я обгърна с ръцете си, да я опазя от ужасното нещо, сполетяло баща й. Но каквото и да правех, бях неспособен да й спестя основния факт: този човек си беше отишъл. Един ден болката й може би щеше да намалее, да стане по-поносима, но този ден положително нямаше да дойде скоро. Нещата със сигурност щяха да се влошат преди да тръгнат към оправяне.

На всичко отгоре аз самият трябваше да преодолея някои неща, свързани с внезапната смърт на Франк. В началото двамата с него се бяхме разбирали прекрасно. Съвсем до скоро бях гледал на него като на наставник и скъп приятел. Не можех да не съм му благодарен за назначаването ми в „Ревиър“ и за моята съпруга. Бях сигурен, че и той ме бе харесвал и уважавал. След това обаче отношенията ни се бяха влошили, за да се стигне до последния ми разговор с него, когато направо ми бе обърнал гръб. В буквалния смисъл на думата! Бях чувал, че скръбта носи със себе си и чувство на вина. Започвах да разбирам какво означава това.

До момента в съвместния ни живот не се бяхме изправяли пред криза, по-сериозна от повредена съдомиялна машина. Питах се как ще съумее Лиза да се справи с това, което ни се бе случило. Бях твърдо решен да направя каквото мога, за да й помогна, колкото и жалки да изглеждат опитите ми отстрани.

На вратата се позвъни. Поредната репортерка. Казах й, както бях казал и на другите преди нея, че нямаме какво да коментираме и че Лиза е прекалено разстроена, за да бъбри с някого. Убийството на Франк бе превзело първите страници на сутрешните вестници, имаше дори репортаж по телевизията, и несъмнено всички медии се нуждаеха от снимков материал и тъжни фрази. Знаех, че това е неизбежно, но въпреки това бях ядосан, че някои хора очакват от нас безволно да приемем ролята си в една пиеса, поставена без наше знание и съгласие. И все пак в Англия нещата сигурно щяха да бъдат още по-зле.

Имаше много неща за вършене. На следващия ден бе погребението. Майката на Лиза и брат й Еди щяха да пристигнат със самолет от Калифорния и щяха да наемат квартира на ъгъла до нас.

Посрещнахме ги на летището и ги взехме с хондата на Лиза. Не беше никакъв проблем да ги видим веднага. Брат й Еди бе висок и слаб, с тъмна коса, подстригана толкова ниско, че можеше да бъде сбъркана с набола брада. Майка им Ан бе едрогърда тъмнокоса жена, която благодарение на внимателно избраните дрехи, малко грим и скъпата си фризура все още спираше мъжките погледи. Тримата се прегърнаха, двете жени се разплакаха, а стърчащият над главите им Еди бързо замига.

Стоях притеснен встрани.

Когато най-сетне групичката им се раздели, майката на Лиза прегърна и мен. Протегнах ръка на Еди, който ме стрелна със студен поглед преди да я стисне. Тръгнахме към колата, като Лиза щастливо се сгуши под ръката на Еди.

Вечерята сготвих аз. Лазаня. Бутилката червено беше празна още преди да сме седнали на масата, така че се наложи да отворя втора.

Ан се огледа.

— Просто не разбирам как е възможно двамата да живеете в толкова малък апартамент. Имате толкова много вещи. Не ми е ясно как успявате да поддържате толкова прибрано.

Отговорът беше прост: не успявахме.

— О, мамо, знаеш, че не можем да си позволим по-голямо жилище — въздъхна Лиза. — Събрахме някак всичко и тук. Но страшно съжалявам, че няма как да останете при нас с Еди.

— О, не се безпокой за това — каза Ан. — Квартира със закуска напълно ни устройва.

— И е много по-добре да легнем в легло, отколкото на пода — допълни Еди и широко се усмихна на по-малката си сестра.

Всички харесаха лазанята.

— Това, което не мога да разбера — каза Ан, връщайки се на онова, което несъмнено беше в главата на всички ни, — е защо някой ще иска да убива Франк. Никога не съм чувала да има някакви врагове. Беше толкова свестен човек. Винаги.

„Тогава защо си се развела с него?“ — помислих си, но не го казах на глас. Чувствата на Ан към Франк бяха диаметрално противоположни на чувствата на майка ми към моя баща. Майка ми с огромно нежелание се бе съгласила да присъства на погребението му, а лицето и изражението й с нищо не бяха издали, че я вълнуват някакви емоции. Сигурен съм, че под каменното лице имаше някакви чувства, но нямаше начин как да се досетя какви биха могли да бъдат те. Докато в случая не можеше да има никакво съмнение в искрената скръб на Ан.

Тя се обърна към мен:

— Обичаха ли го хората на работа?

— О, да — отговорих аз. — Всички го харесвахме. Той се радваше на голямо уважение. — „От всички, с изключение на Арт“, уточних наум.

— Имат ли полицаите някакво предположение кой може да го е направил? — поинтересува се Еди.

— Не мисля — отговорих аз.

— Саймън е голямата им „надежда“ — допълни Лиза. Погледнах я остро. — Имам предвид въпросите на сержант Махони — поясни тя. — Очевидно е какво се върти в главата му.

Еди ни изгледа внимателно. Две години по-голям от Лиза, преди няколко години той се бе отказал да следва медицина и сега посещаваше някакви курсове за следдипломна квалификация към Калифорнийския университет в Сан Франциско. Доколкото знаех, изучаваше социални науки. Лиза му се възхищаваше, че е избрал кариера, посветена на хората в нужда, колкото и зле платена да бе тя. Опитах се да прогоня от главата си мислите, които би следвало да се въртят в главите на хора на средна възраст по отношение на вечните студенти. Двамата с него никога не бяхме имали нищо общо. Намирах за напълно естествена подозрителността му към мен по времето, когато бях станал гадже на по-малката му сестра, и дори след това, като неин съпруг. Английски благородник, работещ във финансова фирма на Източното крайбрежие… хм, за него едва ли можеше да има нещо по-лошо. Откакто баща му бе напуснал семейството им, той бе поел ролята на мъжа, така че и майка му, и сестра му попиваха всяка негова дума. Предполагам начинът, по който сега слушаха мен, му беше крайно неприятен.

И, разбира се, той едва ли би могъл да забрави факта, че бях представен на Лиза от баща им. Факт, който ме поставяше от погрешната страна на бариерата, издигната в съзнанието на Еди.

— Но не беше ли Саймън с теб? — обърна се той към Лиза.

Тя поклати глава.

— Не, точно това е проблемът. Саймън е отишъл в Марш Хаус да се види с татко. И е бил последният, който го е видял жив.

— Наистина ли? — внимателно ме погледна Еди.

— Точно така — потвърдих аз. — Двамата с него имахме спор на работа и аз отидох в Марш Хаус да оправя нещата. Нищо не постигнах и си тръгнах. Изглежда, е бил убит от някого в интервала между моето посещение и десет вечерта на същия ден.

— Наистина ли? — повтори въпроса си Еди.

— Не гледай така, Еди — сряза го Лиза и ме хвана за ръката, внезапно прозряла какво ми бе навлякла с непредпазливата си реплика. — Разбира се, че Саймън няма нищо общо с това.

— Естествено — съгласи се Еди, показвайки с усмивка, че е готов на всичко, за да угоди на по-малката си сестра.

Тя му се усмихна в отговор, щастлива, че е изгладила недоразумението. Но от начина, по който ме погледна Еди, аз разбрах, че е рано да се радвам.

— Полицията ще залови убиеца — убедено заяви Лиза.

— Надявам се да го направят — каза Еди. — Никога не съм очаквал от себе си, че ще бъда способен да изрека подобна фраза, но този човек заслужава да го сложат на електрическия стол. Не върнаха ли в Масачузетс смъртното наказание?

Лиза не отговори на въпроса.

— Не мисля — поклатих глава аз.

— Наистина ли? Май четох някъде, че го били върнали.

Лиза се съсредоточи върху лазанята си. Ан гледаше с любов сина си. Не знам защо почувствах леко раздразнение. Лиза прекрасно знаеше, че щатът Масачузетс не е възстановил смъртното наказание, но явно за нищо на света не искаше да противоречи на брат си. Общо взето всички твърдения на Еди, а те бяха много, се посрещаха от майка му и сестра му с изумление пред мъдростта му. Той несъмнено бе интелигентен човек и няколко пъти дори каза действително интересни неща, но в няколко други случая беше безнадеждно далеч от истината.

Проявих здравия разум да не му противореча. Миналата година точно преди Деня на благодарността бях имал неблагоразумието да вляза в спор с него. Ставаше дума за дреболия: дали Хелмут Кол е социалдемократ. Той мислеше, че е, аз знаех, че не е, а Лиза и майка й бяха убедени, че Еди не може да греши. Не бях отстъпил и така за кратко бях развалил една чудесно започнала вечер.

— Значи съм го пропуснал — измъкнах се аз от ситуацията и долях на Еди вино.

Настъпи кратка тишина, нарушена от Ан:

— Мислех, че се спогаждате с Франк — каза тя. — Страшно съжалявам, че сте се разделили по този начин.

— И аз — отговорих честно. — Много ми е неприятно. Има толкова много неща, които бих искал да му кажа.

— Аз също — с лишен от чувство глас заяви Лиза.

Завършихме вечерята мълчаливо. Шокът и гневът се бяха настанили на масата ни като неканен гост.

 

 

Същата нощ, докато лежах и се мъчех да заспя, усетих леглото леко да се друса. Посегнах и докоснах рамото на Лиза. Тресеше се.

— Ела — прошепнах аз.

Тя се обърна в прегръдките ми. Усетих сълзите й да се стичат по гърдите ми.

— Коя риза носеше татко? Нали тази на каретата? — попита тя.

— Да.

— Подарих му я за рождения ден миналата година. Много я харесваше. А сега е покрита с кръвта му.

Притиснах я по-силно до себе си. Тя поплака още малко. След няколко минути се дръпна, подсмръкна и бръкна под леглото за хартиени кърпички.

— Еди сигурно се чувства ужасно — каза тя.

— Всички се чувстваме ужасно.

— Да… само че той не бе виждал татко от шест години. И почти не бе разговарял с него, откакто двамата с мама се разделиха.

— Защо, според теб, е приел раздялата толкова тежко? Доколкото знам, ти никога не си имала проблеми с него, нали?

— Не знам. Минавало ми е през ума, че двамата с Еди щяхме да се чувстваме по-добре, ако ни бяха казали истинската причина да скъсат. Еди мислеше, че татко иска да избяга от нас. Така и не му прости.

— Съмнявам се, че вече някога ще научим причината.

— И може така да е по-добре. Татко го няма. Искам да кажа, че един от двамата със сигурност е имал извънбрачна връзка. Мама, според мен. Но не съм сигурна.

— Предполагам точно затова Еди е толкова ядосан — замислено казах аз.

— Защото се чувства виновен, че е набедил татко ли? Вероятно. Но нали познаваш Еди. Той толкова лесно избухва. — Всъщност не го познавах чак толкова добре. И бях щастлив нещата да си останат такива. — И аз съм ядосана — продължи Лиза. — Толкова… толкова грешно е някой да умре по този начин. — Гласът й внезапно се втвърди, а в тона й прозвуча горчивина. — Не беше готов да умре. Чакаха го години живот. Какво право има някой да отнема чужд живот? Мама е права, просто няма причина някой да желае смъртта му. Не знам за смъртното наказание, но се надявам да заловят мръсника, който го е направил. Който и да е, той не заслужава да живее.

Избликът й ме изненада. До момента Лиза бе приемала смъртта на Франк по философски. Но тя беше права. Убийството не е просто зло — то втвърдява душите на останалите живи.

Лежахме и мълчахме. После Лиза заговори. Този път гласът й беше толкова тих, че едва разбирах думите й:

— Когато бях малка и не ми беше добре или бях изплашена, татко ми пееше. Имаше ужасен глас и така и не го чух да пее пред друг. Пееше само на мен. Как ми се иска да можеше да го направи сега…

Не можех да й запея. Но можех да я прегърна. Направих го и дълго, дълго я държах в прегръдките си. Пуснах я едва когато дълбокото й дишане ми подсказа, че най-сетне е заспала.