Майкъл Ридпат
Последна сделка (10)

10.

Сградата на „Био-уан“ беше малък, компактен, блестящ суперсъвременен блок, разположен точно зад по-големите си братя „Гензим“ и „Биоген“ и на един хвърлей от Масачузетския технологически институт. Кендал Скуеър беше доста престижно място за компания в сектора на биотехнологиите. Арт, Джери Питърсън и Иневър явно бяха преценили инвестицията за струваща си. Даниел — както можеше да се очаква, сметките бяха негови — веднъж каза, че наемът бил голямо бреме за баланса на фирмата. Но на никой не му пукаше. В мига, в който „Био-уан“ извадеше на пазара лекарството срещу болестта на Алцхаймер, доларите щяха да потекат като пълноводна река, събираща притоци от цял свят.

Джон и аз отидохме на презентацията заедно и както се оказа, закъсняхме с минута-две. Мерките за сигурност бяха впечатляващи: униформена охрана във фоайето, пропускна система с четци на карти на всяка врата и страховити надписи където ти падне погледът, уведомяващи случайно попадналия тук, че се намира в място, където важат ограничения при достъпа до всичко и до всякъде. Връчиха ни временни картончета на посетители, закачихме си ги на реверите и ни съпроводиха до приемната, където вече чакаше групичка хора. Тук бяха Гил, Арт, Рави, Даниел и една дребна строга жена към четиридесетте с къса тъмна коса и неестествено големи очила: Линет Мауър — най-големият инвеститор на фирмата.

Подобно на много други рискови инвеститори и „Ревиър Партнърс“ не инвестираше собствени пари, а се разпореждаше със серия от фондове, всеки от които замислен да просъществува десет години. Бяхме приключили с инвестирането на средствата, набрани в първите три от тях, и замисляхме през следващата година да създадем четвърти. Парите във фондовете постъпваха от индивидуални инвеститори като застрахователни компании, пенсионни фондове или семейни фондации. „Ревиър“ прибираше годишна такса за работата си и имаше право на двайсет процента от всяка печалба. Линет Мауър беше не коя да е, а главен инвеститор на „Байъбър Фаундейшън“ — голям семеен тръст, който покрай многото други неща беше и основен инвеститор в нашите фондове. Гил несъмнено я бе довел, за да й покаже лично перлата в нашите инвестиции.

Арт ме видя и се намръщи. Пошепна нещо на стоящия до него Гил. Гил ме погледна, след което двамата размениха още няколко думи, като Гил успокоително сложи ръката си върху тази на Арт. Стоях в средата на приемната и нямах представа как да се държа. Гил забеляза притеснението ми.

— Саймън, Джон — здравейте. Сядайте. Чакаме Джери Питърсън и доктор Иневър. Познавате Линет Мауър. Линет, нека ти припомня — това са Джон Чалфонт и Саймън Ейот, двама от нашите прекрасни съдружници.

Мауър се усмихна приятелски и така съобразителността на Гил успя да избегне създаването на неловка ситуация. Но беше повече от ясно, че Арт не се радва на присъствието ми. Толкова по-зле за него.

Към нас се приближи делово облечена жена и ни поведе през поредица от коридори, като показваше личната си карта на намигващите ни зелени индикатори по пътя. По пътя се разминавахме със служители с бели престилки или безукорно изгладени ризи, крачещи целеустремено поединично или по двойки към своята цел. Не чухме никой от тях да продумва. Атмосферата тук бе безкрайно по-различна от уютното място, където Лиза работеше за „Бостън пептидс“. Накрая стигнахме до врата с надпис:

Д-р Томас Индевър

Директор по техническите въпроси

Жената почука, отвори и ни въведе.

Поздравиха ни двама мъже. Единия го познавах. Имаше сива коса и младежко лице, беше облечен в риза с разтворена яка и спортни панталони и всяка фибра от тялото му издаваше в него преуспелия предприемач: Джери Питърсън — председател на борда на „Био-уан“ и стар приятел на Арт.

Другият бе висок и слаб. Остатъците от косата му бяха зализани назад и откриваха блестящо загоряло чело. Имаше издължено тясно лице, набраздено от дълбоки наклонени бръчки. Носеше папийонка в мотив с дребни балончета. Шеговитият нюанс в облеклото му контрастираше на киселото му изражение. Без никакво съмнение — не кой да е, а самият доктор Иневър.

Гил се залови с представянията, обяснявайки, че Мауър е дошла, за да се запознае по-отблизо с най-важната инвестиция на „Ревиър“. Джери Питърсън галантно я поведе през стаята към събраните на едно място диван и кресла и настани всички ни там. Местата се оказаха предостатъчно. Делово облечената жена измъкна отнякъде поднос с чаши за кафе и ги напълни.

Огледах се. Кабинетът на Иневър беше просторен и се опитваше да комбинира в едно стила, подхождащ на сериозен учен, с разкоша, подходящ за директор на международна компания: лавиците по стените бяха отрупани с дебели книги, чиито заглавия се състояха от думи с по над десет букви, периодиката и списанията бяха грижливо подредени отделно от монографиите, голямата бяла дъска на стената беше плътно изписана с неразгадаеми научни символи. От друга страна, погледът нямаше как да пропусне масивното директорско писалище, изгледа към Кендал Скуеър и част от реката, най-сетне кожените директорски кресла. Имаше, наистина имаше нещо от атмосферата, присъща на висшия мениджмънт, макар да се съмнявах, че това бе влизало в намеренията на Иневър.

Джери Питърсън прочисти предупредително гърло.

— Преди да дам думата на Томас, искам да ви уверя, че очертаващото се развитие на нещата ме изпълва с радостна тръпка, а знам, че след като го изслушате, и вие ще се чувствате като мен. „Неуроксил-5“ е страхотно лекарство, което няма равно на себе си. Но хората често ме питат над какво работим в момента. Купуването на „Бостън пептидс“ и тяхното средство срещу болестта на Паркинсон, а именно ВР56, ни дава възможност да гледаме към бъдещето с нетърпение и надежда. Томас…

Иневър тънко се усмихна и вдървено седна в едно от директорските си кресла.

В този миг се намеси Арт:

— Томас, преди да започнеш, дали не би могъл да обясниш на Линет какво представлява „Неуроксил-5“ и как стоят нещата около него.

— Разбира се — услужливо се съгласи Иневър и все така тънко се усмихна на Гил и Мауър: — Болестта на Алцхаймер е сложно заболяване, по същността на което в момента няма пълна яснота. — Акцентът му беше смес от американски и австралийски изговор. — Вероятността да порази даден човек се увеличава с напредване на възрастта му. В интервал от няколко години алцхаймер убива милиони мозъчни клетки. Първоначално ефектът е пренебрежимо малък. После пациентът започва да забравя дребни неща, а след това все по-съществени, за да се стигне до момент, когато заболелите забравят собственото си име или лицата на най-близките си родственици и дори на членовете на семейството. Накрая тялото „забравя“ как да функционира и пациентът умира. Болестта е жестока както по отношение на заболелия, който изпада във все по-силно объркване от обкръжаващата го действителност, така и за неговите близки, които стават свидетели как самоличността на човека, когото така силно са обичали, постепенно се заличава от паметта му. — Спомних си думите на Карл за жената от клиниката за лечение на алцхаймер, чийто съпруг си бе забравил усмивката, и за страха му, че същото може да сполети и леля Зои. — Всъщност в мозъка на заболелия от алцхаймер се развиват няколко процеса — продължаваше Иневър. — Пътищата на един от мозъчните невротрансмитери се блокират, в определени части на мозъка се образуват отлагания, които освобождават молекули, известни като „свободни радикали“, атакуващи мозъчните клетки. Тогава клетките се превръщат в депа на калция и като резултат на първоначалната атака умират, макар да е трудно да се определи кое е причина и кое — следствие. Повечето лечения се фокусират върху един или друг етап от развитието на болестта. — Лицето на Иневър се одухотвори и сега той говореше гладко и напълно разбираемо. — Но това, което ви описах, са симптомите, а не причината. Ние съумяхме да идентифицираме ген, който в определен момент от живота на пациента започва да излъчва съобщения до организма, и точно тези съобщения поставят началото на веригата от събития. Въпросните съобщения се пренасят от молекули на рибонуклеиновата киселина, известна съкратено като РНК. Ние получихме молекула, неутрализираща създаваната от гена РНК, и по този начин прекъсваме по-нататъшното развитие на болестта на Алцхаймер. Това е нашият „Неуроксил-5“.

— И значи пациентът се излекува? — попита Мауър.

— Не съвсем. Никой не може да възкреси умрелите мозъчни клетки. Но можем да преустановим смъртта на останалите и да забавим, а дори и да спрем развитието на процеса.

— За колко болни от алцхаймер говорим?

— Много трудно е да се каже. По правителствени оценки само в Щатите има около четири милиона. За тях се правят над осемдесет милиарда долара разходи годишно. Това число естествено ще расте, защото други постижения на медицината довеждат до удължаване на човешкия живот.

— Следователно става дума за огромен потенциален пазар.

Устните на Иневър трепнаха в подобие на опит за усмивка. За разлика от досега, този път дори очите му се усмихнаха.

— Милиарди долари.

Линет Мауър се замисли. Клепачите зад очилата й често примигваха. Гил неспокойно се помръдна на стола си, неуверен дали няма да я прекъсне, ако си позволи да каже нещо. Накрая тя проговори отново:

— А не би ли могло да се дава това средство на хора, в които е открит генът на алцхаймер, за да се предотврати самото начало на болестта у тях? Разбирате ли, като ваксина?

Нова усмивка.

— Вие сте крайно съобразителна — призна Иневър. — Просто нямам коментар.

Господи! Сега разбрах какво имаше предвид Линет Мауър. „Био-уан“ наистина щеше да струва милиарди долари, ако започнеха да продават „Неуроксил-5“ не само на болните, но и превантивно на петдесетгодишните, изплашени да не развият алцхаймер след някоя година. Бях сигурен, че Арт не бе споменавал във фирмата за този възможен аспект. Най-вероятно Иневър бе пазил това в ръкава си като коз за в бъдеще.

— Добре, кажете ни сега как стоят нещата с лекарството — поиска Мауър.

— В момента текат клиничните изпитания, макар че те са — както изисква практиката в такива случаи — „двойно анонимни“, а това означава, че ние няма да имаме представа за истинските резултати, докато тази фаза не приключи в началото на следващата година. Опасявам се, че не мога да кажа нищо по-конкретно от това. Тук, в „Био-уан“, конфиденциалността е свещена дума. Но ако допуснем, че изпитанията няма да разкрият непредвидени проблеми — а аз имам всички основания да вярвам, че ще стане именно така — „Неуроксил-5“ може да излезе на пазара не по-късно от края на следващата година.

— Благодаря ви, доктор Иневър — намеси се Арт. — Сега може би е време да ни кажете нещо и за „Бостън пептидс“.

Иневър се впусна в подобно описание и на ВР56. Беше видимо ентусиазиран по отношение перспективите за лечение на Паркинсоновата болест, но успя по някакъв начин да внуши, че откриването на лекарството е станало благодарение на случайност. След него Джери разказа подробности за предстоящата сделка, а Даниел ни запозна с финансовата й страна.

Прогнозите бяха, че ВР56 ще започне да носи значителни постъпления от седмата година нататък. Както Лиза неведнъж ми бе казвала, биотехнологията е синоним на понятието „стратегическа разработка“.

— Как ще интегрирате „Бостън пептидс“ във вашия бизнес? — поинтересува се Рави.

— Това няма да е проблем — обясни Иневър. — Всъщност ние просто купуваме лекарството. Много медикаменти са открити по този начин — искам да кажа в една или друга степен случайно — но имат нужда от професионален подход, за да намерят пътя до пазара. — Застинах. Тези думи не ми харесаха. — Макар „Бостън пептидс“ да разполагат с едно наистина вълнуващо и доста обещаващо средство срещу Паркинсоновата болест, те не притежават капитала, инфраструктурата и, нека си го кажем направо, мениджмънта, необходими, за да бъде извлечен пълният потенциал на това средство.

Колегите ми също се напрегнаха. Арт ме погледна обезпокоено. Това вече определено не ми харесваше. Знаех, че трябва да си държа устата затворена, но не можех.

— Говорите за липса на мениджърски опит? — невинно попитах аз. Видях с периферното си зрение, че тревожният поглед на Арт се втвърдява в откровена неприязън.

— Да, по принцип малко са учените, способни да придвижат едно лекарство от момента на неговото откриване до пазара. За щастие тук в „Био-уан“ разполагаме с хората, които знаят как да постигнат това. — Под „хората“ несъмнено следваше да разбираме „Иневър“. — „Бостън пептидс“ са доста различни от нас. Там организацията е доста по-аморфна, а и дисциплината не е така желязна.

— Значи предвиждате промени в „Бостън пептидс“?

— О, абсолютно. Ще трябва да освободим някои учени. Те са направили своя принос и сега е време други да поемат нещата в своите компетентни ръце.

Направили са своя принос! Лиза беше посветила години от живота си на ВР56 — впрочем както и други нейни колеги — а Иневър възнамеряваше да ги изтласка, без да им даде шанса да видят плодовете на своя труд. Не, този човек никак не ми харесваше.

В този момент Арт се намеси с въпрос за синергетиката, смяната на парадигмите или нещо в този дух.

Аз обаче бях бесен.

 

 

Макар да беше петък, Лиза отново се върна чак след девет вечерта. Изглеждаше смазана.

Включи телевизора и заяви, че вечерята не я интересува. Приготвих си омлет и го изядох набързо на масата в кухнята.

Точно приключвах, когато тя дойде при мен.

— Здрасти — казах й отново. — Да не си размислила относно вечерята? — Тя не ми обърна никакво внимание и сложи в тостера курабия. — Утре пак ли си в лабораторията? — попитах я след кратка пауза.

Тя въздъхна:

— Да… и в неделя също. Нямам избор. Имам страшно много работа.

Започвах да се безпокоя, че работи прекалено много. Може би работата й помагаше да преодолее шока от смъртта на Франк и да не мисли постоянно за него. Но не ми изглеждаше добре. На лицето й беше застинало изражение на изтощение и някаква… безнадеждност.

— Как се чувстваш?

— Чувствам се ужасно, Саймън — сряза ме тя. — Баща ми е мъртъв, изморена съм, главата ми ще се пръсне и нямаш представа колко силно искам да съм някъде другаде… където и да е.

Млъкнах, довърших омлета си и с облекчение избягах от тягостното мълчание в кухнята при брътвежа на телевизора в дневната.

От кухнята се разнесе вик.

— Дявол да го… — Пауза. — Скапан шибан тостер! — И трясък.

Изтичах и видях Лиза да гледа яростно тостера, който лежеше до стената и от него излизаше дим.

— Какво има?

— Тъпият тостер е просто боклук! — извика Лиза. Тресеше се от гняв. — Прегори ми курабията!

Дръпнах щепсела от контакта и погледнах в тостера. Курабията беше заяла между задържащите фиксатори. Взех нож, подпъхнах го под почернелия сладкиш и натиснах. Курабията излетя навън и се завъртя по пода на кухнята. Обърнах се и видях, че Лиза с мъка сдържа сълзите си. Лицето й бе почервеняло.

— Съжалявам, Саймън — прошепна тя.

Взех я в прегръдките си, а тя отпусна глава на рамото ми. Тялото й се разтресе от безмълвен плач.

Притиснах я до себе си.

— Ама наистина много тъп тостер — каза тя.

— Шшш… Не мисли за това.

Тя се отдръпна от мен.

— Трябва ми кърпичка. — Тя намери една хартиена салфетка и си издуха носа. — Вече съм добре.

— Сигурна ли си?

— Да… Просто тъпият тостер… — прошепна тя с намек на усмивка.

Седнахме на дивана в дневната и аз я прегърнах през кръста. Бях потресен. Не че Лиза не си бе изпускала нервите, но никога не го бе правила за такава дреболия. Отчаяно исках някак да й помогна, да я успокоя, да я утеша за онова, което несъмнено я раздираше отвътре. Усещах, че не иска да говори за него, но поне ми беше позволила да я прегърна. Седяхме така дълго пред смеещия се насреща ни телевизор.

Какво ли не бих дал да можехме да останем така цялата нощ, но трябваше да кажа на Лиза за изкупуването… въпреки предупрежденията на Арт. Когато излезете официалното съобщение, тя щеше да разбере, че съм държал информацията в тайна от нея. Това щеше да я вбеси и не бих казал неоснователно. Моментът не бе най-удобният, но за нещо подобно не би могло да има удобен момент.

Така че събрах куража си и дълбоко поех дъх.

— Чух днес някои неща — започнах аз.

— Така ли? — механично реагира тя, без да отмества невиждащия си поглед от екрана на телевизора.

— Да… за „Бостън пептидс“. Но информацията е строго поверителна. Ако ти разкажа, не трябва да я споделяш с никой на работа. Наредиха ми да си трая. Даже пред теб.

Сега вече Лиза се обърна към мен.

— За какво става дума?

— „Био-уан“ изкупува „Бостън пептидс“.

— Не!… Ти сериозно ли? — Кимнах. — Господи! Хенри знае ли?

— Не мисля.

— Но как е възможно да изкупиш биотехнологическа компания, без да си разговарял с хората в нея?

— Преговорите се водят с „Венчър Фърст“. Мисля, че идеята е впоследствие да се подслади горчивият хап за мениджмънта. Говоря за Хенри, разбира се. А може би и за теб.

— Не мога да повярвам — възкликна тя. — Вярно, нуждаем се от пари, но… точно „Био-уан“! — Тя остро ме погледна. — Предполагам зад всичко това стои „Ревиър“. — В гласа й се долавяше нотка на справедлив гняв.

— И аз мисля така.

— Откога ти е известно?

— Разбрах тази сутрин.

— Тази сутрин? — Погледът й се изпълни с подозрение. — Да не си им разказал за финансовите ни проблеми? Защото ако си го направил и ако станеш причината да ми се наложи да работя за „Био-уан“…

— Лиза, не съм разказвал никому нищо. — Усещах, че и аз гневно повишавам глас. Опитах да се овладея. — Виж, поне ще имате ресурсите да довършите работата си над ВР56.

— Да… Томас Иневър ще припише заслугата на себе си, а аз ще трябва да се радвам, ако ми позволят да правя нещо повече от това да мия мръсните им епруветки. Саймън, този човек е ужасен. Нямаш представа какви неща съм чувала за него.

— Едва ли е толкова лош — примирително казах аз, макар собствените ми впечатления да говореха за точно обратното.

Лиза се освободи от ръката ми.

— Ти не разбираш! Всичко, което съм постигнала през последните години, ще бъде тайно продадено на един абсолютен тъпанар. И то от фирмата на собствения ми съпруг, представяте ли си!

— Лиза…

— Лягам си.

С тези думи тя стана, остави ме сам на дивана пред безсмисления брътвеж на телевизора и отиде първо в банята, а после и в спалнята.

Така и не бях успял да й кажа за намеренията на Иневър. Но като се имаше предвид отвратителното й настроение, така може би беше и по-добре. Все пак, размисляйки над ситуацията по-рано следобеда, бях заключил, че „Био-уан“ едва ли ще прояви глупостта да се освободи от учен с таланта на Лиза, който най-добре от всички на света знае подробностите около ВР56. Както и да е… изчаках един час, съблякох се и предпазливо се вмъкнах в леглото. Усещах, че Лиза още е будна, и тихо казах:

— Лека нощ.

Никаква реакция.

Обикновено, в редките случаи, когато си лягахме скарани, Лиза се оставяше да бъде умилостивена. Но тази нощ дори не направих опит.

 

 

В края на краищата трябва да съм заспал дълбоко, защото се събудих в девет без четвърт. Лиза беше излязла.

Извадих веслата и тичешком отидох до пристана. Закъснях с пет минути, но Киеран ме чакаше. Беше висок дангалак, ирландец, от Тринити Колидж в Дъблин — познавахме се от бизнес школата. Освен това беше отличен гребец и събота сутрин често тренирахме с него в двойка. Беше си намерил работа в една от множеството консултантски къщи в Бостън.

— Как е, Саймън?

— Сигурно съм бил и по-зле, но не мога да си спомня точно — казах аз.

Изтеглихме лодката до края на пристана.

— Прочетох във вестника за тъст ти. Моите съболезнования…

— Благодаря.

Киеран схвана, че не ми се говори, и изостави тази тема.

— Добре, дай сега да я вкараме във водата…

Хвърлихме лодката в реката и аз седнах в нея пръв. Гребях отпред, а Киеран отзад. Не след дълго намерихме добър ритъм. Мускулите ми се свиваха и разпускаха, сърцето с наслаждение помпаше кръв, кислород и ендорфини в организма ми, а свежият въздух гладеше кожата ми. Започвах да се сливам с прохладната вода под нас. И да се отпускам… След десет минути концентрирано гребане мислите ми отново се насочиха към Лиза.

Безпокоях се за нея. Разбирах, че смъртта на Франк е голям удар, и според мен правех каквото бе по силите ми, за да й бъда подкрепа в трудния миг. Но към големия й проблем сега се прибавяха и неприятностите на работа. Моментът едва ли можеше да бъде по-неподходящ. Тя ми изглеждаше просто физически болна… изморена, с непрестанно главоболие и с този отчаян поглед в очите. Случката с тостера беше просто непонятна. Да не говорим колко нетипично за нея бе избухнала, когато й споменах за изкупуването. Сякаш изобщо не бе помислила колко безсмислено е да обвинява мен. И все пак… би ли могла да реагира по друг начин при цялото това напрежение, което й се бе струпало? Може би… може би просто бе имала нужда да излее гнева си за всичко случило се върху някого и аз се бях оказал край нея в неподходящия момент.

Досега винаги когато бяхме имали неприятности, бяхме търсили подкрепата на другия. Естествено, случилото се през последната седмица ни бе поставило пред изключително изпитание, но аз се бях надявал, че заедно, един до друг, ще съумеем да преодолеем загубата на Франк без сътресения. Само че сега изглеждаше, че май няма да можем да го постигнем.

Е, добре, все пак Лиза се нуждаеше от мен повече от всякога. Щях да се опитам да й помогна, без да обръщам внимание на пристъпите на мрачно настроение, които я обземаха.

— Ей, Саймън, по-леко! — обади се Киеран зад мен. — Снощи имах тежка нощ.

— Извинявай — извиках му в отговор. Бях ускорил ритъма, без да се усетя, така че сега забавих отново до по-приемливите трийсетина загребвания в минута. — Така добре ли е?

— Добре е. Другата събота, ако желаеш, можем да спечелим олимпийските игри.

Продължихме по-сдържано, плъзгайки се безшумно под живописните мостове над Чарлз.

— Саймън? — обади се пак той след малко.

— Казвай.

— Няколко момчета се събираме всеки вторник в „Ред Хет“. Защо не идваш с нас?

— Хм… не знам. В момента имаме проблеми у дома…

— Я остави това. Нямаш представа колко добре ще се почувстваш!

Вероятно беше прав.

— Окей — съгласих се. — Ще дойда.

Но когато обърнахме и поехме обратно към дома, една мисъл не ми даде мира до края: щеше ли Лиза да каже на Хенри Чан за изкупуването? Макар изрично да я бях предупредил, че информацията е конфиденциална, тя не бе потвърдила, че е съгласна да опази тайната. Но аз знаех, че мога да вярвам на Лиза. Всъщност… можех ли наистина?

 

 

Прибра се към пет и изглеждаше изтощена.

— Здрасти, Саймън — усмихна ми се тя и ме целуна.

— Здрасти, как си?

— Изморена, направо съм скапана. — Тя съблече палтото си, свлече се на дивана и затвори очи за момент.

— Купих ти цветя — казах аз, отидох в кухнята и взех ирисите, които бях купил на връщане от реката. Отдавна бях научил, че обожава ирисите.

— Благодаря — прошепна тя и отново бързо ме целуна. После се скри в кухнята за момент и се върна с цветята, подредени във висока ваза, която остави на своето бюро. — Саймън?

— Да?

— Съжалявам, че снощи се държах така ужасно.

— Няма нищо.

— Не, не е така. Не бих искала нашето семейство да се превръща в едно от онези, в които всеки се сопва на другия… Не знам защо го направих и се извинявам.

— Напоследък много ти се насъбра — казах извинително. — Разбирам те.

— Може и това да е причината — въздъхна тя. — Не знам как да ти го обясня… Чувствам някаква кухина в себе си, сякаш… сякаш съм празна. И изведнъж нещо тук — тя посочи гърдите си — започва да кипи и да напира и аз трябва да извикам, да изкрещя, защото иначе ще се разплача и няма да спра. И усещам, че трябва да работя, за да го удържа в себе си, защото… Не знам, никога не съм се чувствала така.

— Но и нищо подобно не ти се е случвало по-рано — казах аз. — И нека се надяваме, че повече няма да ти се случи.

— Дано — усмихна се тя и ме погледна. — Прощаваш ли ми?

— Разбира се.

Тя погледна часовника си.

— Ако излезем веднага, мисля, че ще намерим места в „Олив“.

— Да опитаме — усмихнах й се.

— Хайде…

„Олив“ беше малко италианско ресторантче в Чарлзтаун. Там не правеха резервации, но ние успяхме да се доберем преди шест часа, изпреварвайки изгладнялата тълпа, и се наместихме в края на една от дългите дървени маси. Както винаги беше препълнено, шумно, топло и миришеше на превъзходна кухня.

Поръчахме си, отпуснахме се и се огледахме.

— Помниш ли първия път, когато дойдохме? — погледна ме Лиза.

— Естествено, че помня.

— А спомняш ли си колко дълго си говорихме? Опитаха се няколко пъти да ни изгонят, за да дадат масата на някой друг, но ние не станахме.

— Помня. И дори си спомням как изпуснахме до средата онзи филм на Трюфо.

— Който и без това нищо не струваше.

— Доволен съм, че най-сетне го призна! — засмях се аз.

Изведнъж осъзнах, че Лиза ме гледа малко странно.

— Не знаеш колко съм щастлива, че те срещнах.

Стана ми приятно. По някакъв трудно определим начин усещах, че думите й са много уместни.

— И аз се радвам, че те намерих.

— Ти си луд! — заяви ми тя.

— Не, не съм. Ти направи толкова много неща за мен, откакто сме заедно.

— Какви например?

— О… не знам. Извади ме от черупката, научи ме да показвам чувствата си, направи ме щастлив.

— Когато те срещнах, ти беше един скован британец — довери ми тя. — Казвам ти истината.

И най-вероятно в известна степен продължавах да съм такъв. Но Лиза ми бе помогнала да забравя стария си живот в Англия, да избягам от родителите си, които се мразеха и искаха да се отърват по някакъв начин от мен, да заровя миналото на втръсналите ми традиции от Марлборо, Кеймбридж и „Лайф Гардс“ с неумолимия етикет и непоносимите правила как да се държиш, как да мислиш и какво да чувстваш.

— А аз на свой ред съжалявам, че бях такава глупачка — допълни тя.

— Забрави това. Имаше ужасна седмица.

— Знаеш ли колко е странно… Нещата идват в главата ми някак на вълни. Мисля за татко. В един момент нищо ми няма… в следващия — чувствам се отвратително. Ето например сега… — Тя замълча и по бузата й се търколи сълза. Опита да се усмихне: — Готвех се да кажа, че се чувствам добре, но виж ме… — Тя подсмръкна. — Съжалявам, Саймън. Като смачкана съм.

Посегнах и я докоснах по ръката. Около нас може да имаше тълпа, но никой не бе забелязал вкисването на Лиза. По някакъв необикновен начин гълчавата в този ресторант сякаш издигаше стени около нас и ни даваше усамотението, от което имахме нужда.

Тя си издуха носа и сълзите й спряха.

— Чудя се кой ли го е убил? — въздъхна тя.

— Вероятно някой крадец. Къщата е доста усамотена. Сигурно е решил, че може да направи удара през деня и Франк го е изненадал.

— Полицията, изглежда, не е стигнала доникъде, иначе щяхме да сме разбрали.

— О, нямах възможност да ти го кажа. Преди два дни сержант Махони идва да ме види в офиса.

— И какво ти каза?

— Зададе ми няколко въпроса, свеждащи се до това къде съм бил, след като си тръгнах от баща ти. Изглежда, баща ти е говорил с Джон по телефона, докато аз съм се разхождал по плажа. Та Махони искаше да намери някакво потвърждение на голословните ми твърдения.

— И можа ли да му го дадеш?

— Още не е открил никой, който да ме е видял. Не останах с впечатлението, че е постигнал някакъв прогрес. Струва ми се, че засега съм номер едно в списъка на заподозрените.

— О, Саймън! — Тя леко стисна ръката ми.

— Ти разказа ли му за делото на Хелън?

— Ами… да, направих го. И за него ли те попита?

— Да… Намекна в колко удобен момент е дошла смъртта на Франк… в смисъл, че сега сме можели да си позволим обжалване на решението. Беше ми неприятно да слушам подобни неща.

— Съжалявам, Саймън. Той ме попита за парите и се поинтересува дали сме имали някакви финансови разногласия с баща ми. Реших, че трябва да му кажа истината.

Усмихнах й се.

— Няма нищо. Наистина е най-добре да му казваме истината. Иначе може да ни уличи в лъжа и тогава нещата ще станат още по-лоши.

— Не се безпокой, Саймън, те не разполагат с никакви доказателства.

— Нищо конкретно, съгласен съм — казах аз. — Но не мога да не призная, че съм малко разтревожен. — Сервитьорът ни донесе бутилка „Кианти“ и аз налях. — Махони определено ме е взел на прицел. Питам се дали не е и за това, че съм англичанин. Или още по-точно, защото съм служил в Северна Ирландия.

— Не те разбирам.

— Попита ме убивал ли съм някога. Потвърдих и уточних, че е било в Ирландия.

Лиза сви рамене.

— Възможно е. Външният му вид издава в него ирландеца. А дори и след мирното споразумение в този град несъмнено ще има силни настроения в полза на ИРА. — И като ме видя да въздъхвам, Лиза добави: — И Еди смята, че си бил ти.

— Не… — Готвех се да промърморя нещо неособено ласкателно за Еди, но се спрях навреме. В очите на Лиза Еди беше непогрешим. Представих си с какво вътрешно раздвоение ми беше признала за неговите съмнения в мен. — Е, добре, той греши, нали така?

— Да — потвърди Лиза. — Знам, че греши. — Тя ме погледна, леко притеснена, и поясни: — Но ще ти кажа, че в най-черните моменти през последните дни и аз съм се питала. Все пак ти си бил там, влезли сте в спор с татко, знаеш как да използваш оръжие, а и неоспорим факт е, че аз наследявам много пари. А и нали последният видял жертвата жива, най-често е убиецът.

— Кой твърди това?

— Еди.

Отново надвих желанието да съобщя на Лиза откровеното си мнение за идиотските теории на Еди. Съзнавах, че тя все пак не иска да вярва на него, иска да вярва в мен. И това, че бе споделила с мен съмненията си, означаваше само, че иска да бъде разубедена.

— Лиза, ти ме видя, когато се върнах от срещата с баща ти. Изглеждах ли ти тогава като човек, който току-що го е убил?

— Не, разбира се, че не. — Тя се усмихна. — Не се безпокой, Саймън, аз знам, че ти нямаш нищо общо с убийството. Еди греши, а аз страшно съжалявам, че макар и за миг съм се съмнявала в теб.

Шибаният Еди. Той несъмнено изпитваше чувство на вина, че се бе държал с баща си толкова зле през последните години. И също така несъмнено бе, че тази вина подклажда в подсъзнанието му инстинктивното човешко желание да обвини някого за смъртта на своя родител — не някакъв анонимен убиец, а реален човек — човек, когото познава, към когото се отнася с подозрителност и към когото е лесно да насочи омразата си. Такъв като мен например. Още повече след като полицията не правеше тайна от готовността си да разглежда сериозно тази хипотетична възможност и след като аз така добре се вписвах в смътната му представа за криминология. Изобщо бях идеалният кандидат.

Близостта на Лиза с брат й не бе изненадваща. Той винаги се бе грижил за нея и знаех, че й е помагал в мигове на изпитания. Бях му благодарен, че е брат на жената, която обичах, но не можех да толерирам опитите му да я настрои срещу мен.

Донесоха вечерята и ние сменихме темата. През останалата част от вечерта никой от нас не продума за Франк, „Бостън пептидс“ или „Био-уан“. Близо два часа се държахме както бихме се държали преди смъртта на Франк. Накрая все пак ни изгониха от ресторанта и решихме да се качим по хълма до паметника „Бънкър Хил“.

Нощта бе топла за октомври, така че седнахме под високия обелиск, подпряхме гърбове на перилата и вдъхнахме от аромата на прясно окосена трева. Загледахме се над Чарлз Ривър към светлините на Бостън.

— Харесва ми това място — признах аз.

— Странно, като се има предвид колко много лоши хора в червени униформи са намерили тук своя край.

— При това от ръцете на банда склонни към насилие нарушители на данъчните закони.

— Укриването на данъци е здрава американска традиция — въздъхна Лиза. — Традиция, която много от най-богатите фамилии гордо следват.

— Както и да е… Тази битка е била преди двеста години^[1]!

— Не се измъквай.

Усмихнах се. Легнах по гръб и вдигнах поглед към обелиска, извисяващ се в нощното небе.

— Не, говоря сериозно. Имам усещането, че тук са се случвали разни неща още преди стотици години. Мисля, че всеки, който се разхожда из града, има същото усещане. Просто виждаш в представите си как хората са пасли кравите си из поляните на Комън и как клиперите са свивали платна на влизане в залива. Толкова много места в Америка са лишени от дори намек на история. И на толкова много други места онова, което някога е лежало под стените на пазарния комплекс, днес е заличено, забравено завинаги. Но не и тук. Казвам ти, наистина ми харесва.

Лиза се наведе и ме целуна.

— И на мен.