Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (8)

7. Важни информации за бъдещето на една кинозвезда

В кафенето тати пиеше третото си кафе и четеше вестник.

— Какво става? — попита той, като ни видя.

— Е, да, ти си пиеш кафенца тук, а ние там се печем на слаб огън — му отговори Лорелай сърцераздирателно. — Какъв баща си ти…

— Добре де — въздъхна уморено тати. — Как мина изпитът?

— Повече от отлично — отвърна тя. — Наш Енчо ще се състезава за главната роля на Орфей.

И му разказа всичко, как от хилядите кандидати ни отделиха само седемдесет и трима, как ни снимаха и така нататък. Само за черномустакатия шофьор не спомена нищо и когато тати я запита, къде е кошницата, тя се направи на разсеяна.

— Е, хубаво — каза той. — Значи можем да си вървим. Тъкмо да стигнем за мача със „Славия“.

— Да — потвърди Лорелай, — колкото по-бързо се върнем у дома, толкова повече време ще имаме за подготовката.

— Каква подготовка? — попита той.

— Как каква! Подготовката на Енчо за втория кръг. За няколко седмици ние трябва не само да научим Енчо да свири на лира, но и да пооправим неговата външност. Нали ти казах какви изисквания имат към изпълнителя на ролята на Орфей? Освен това… хм… да, трябва да намерим и връзчици. Без връзчици нищо не става, даже Орфей…

Тати пак въздъхна трагично и ме погледна със съжаление. Той като че предусещаше какво ме очаква през следващите седмици. Аз пък казах:

— Гладен съм. От сутринта съм ял само сливи и сурови яйца.

Тати поръча банички и точно в този момент влязоха Росица и майка й. Те също бяха гладни и понеже нямаше места, седнаха на нашата маса. Почнахме да ядем, но Лорелай нещо я глождеше и ужким между другото попита:

— Другарко Петрунова, вие май се познавате със сценариста Владилен Романов?

— Да, той е от нашия край.

— Разбира се… — изкриви мами многозначително устни. — Де да имахме и ние един такъв земляк.

Другарката Петрунова разбра, за какво намеква Лорелай и спокойно отговори:

— Много се лъжете, ако смятате, че тази наша връзка е играла някаква роля при подбора на Росито за филмите й. Обратно — тя повече й пречи. Впрочем не Романов определя кой какво ще играе във филма…

— А кой?

— Режисьорът, а в последна сметка художественият съвет.

— Тъй ли? — замислено зацъка Лорелай. — А я ми кажете, колко плащат за главна роля?

— На възрастните плащат доста добре, но на децата по-малко.

— Но това е несправедливо! — възмути се Лорелай. — Отде-накъде по-малко? За равен труд — равна заплата! — така повелява нашата конституция, нали? Може ли един индискретен въпрос?… Какво сте направили с хонорарите, които Росица е получила за трите си филма?

— Какво ли? Една част внесохме в спестовната книжка на Росито, а с остатъка пратихме Росито на екскурзия в ГДР.

Всички тия разговори за пари не ми бяха интересни и аз започнах да зяпам захласнато Росито, както хрускаше банички и се усмихваше с трапчинките си, и дори забравих да я хипнотизирам. И по едно време усетих, че не аз нея хипнотизирам, а тя мене. Попитах я:

— Ей, Роси, ти май ще играеш Евридика, а?

— Нищо не се знае още — отговори тя.

— А коя е Евридика?

Тя много се учуди на моя въпрос:

— Не си ли слушал за Евридика? Че как тъй? Евридика е жената на Орфей. По едно време тя умира от змийско ухапване и Орфей отива в подземния ад да си я прибере, но като излиза от него той, въпреки забраната на боговете да не я поглежда, се обръща към нея и я поглежда, и тогава я загубва завинаги.

— Язък! — казах. — Значи за това се разказва във филма, а?

— Това хич не знам. Не съм чела сценария. А дали Орфей ще слиза в ада или не, ще разбера по-късно. Но сигурно няма да слиза, защото в детството си Орфей не е бил още женен.

— Аз пък няма да се оженя никога! — заявих категорично.

Замалко да призная, че си имам приятелка, която се казва Милена, но ме спряха тия пусти трапчинки на бузите й.

— Че защо няма да се жениш? — попита ме тя.

— Защото нямам намерение да си губя времето с жени и деца, и защото скоро ставам комсомолец. Комсомолците имат по-важни задачи, отколкото да се женят.

— Аз пък си мисля, че децата са хубаво нещо. Аз например си имам братче. На три годинки е и е голям сладур. Същинска кукла и все аз го гледам.

Тогава реших да покажа на Росито колко много неща знам и многозначително казах:

— А ти чела ли си книгата „Брак и семейство“?

— Не, не съм я чела. А ти?

— Аз също не, но я е чел Кики Бръмбазъка, моят най-добър приятел.

— Толкова ли е дребен, че е Бръмбазък?

— Ами! Много е едър дори, и скоро ще почне да се бръсне. Но като беше малък, беше същински бръмбазък и оттогава му остана прякорът Бръмбазък. Та той знае всичко, чел е и книгата „Брак и семейство“ и ми я е преразказвал със свои думи. Страхотна е.

— Тъй ли? Е, добре, като се върнем, ще поискам от майка да я вземе от библиотеката, за да я прочета.

— Ама майка ти разрешава ли ти да четеш такива книги? — учудих се аз извънредно много.

— А защо не? — отговори тя, без никак да се чуди. — Тя отдавна ми е обяснила тия тайни на природата.

— Моята майка никога не говори с мен по природни явления — казах аз тъжно.

Дълго мълчахме, мислейки за природните тайни, после Росица попита:

— Какъв ще станеш, като пораснеш?

Не отговорих веднага на този въпрос, а като отговорих, прошепнах:

— Виж какво, Росе, ще ти призная нещо, ама няма да го кажеш на никого. Приятели сме, нали?

— Ами, ако искаш.

— Искам — казах категорично.

— Добре — отговори тя, — приятели сме.

— Слушай тогава! Аз обичам да правя разни неща с ръцете си, например машини и така нататък. Учителят ни по трудово, казваме му Черния Компютър, твърди, че на мене всичко ми иде отръки и че ако продължавам така, може да стана световен изобретател. Сега с него конструираме една Машина за Перпетуум мобиле, така се казва на латински.

— Перпетуум мобиле ли? — повтори тя, сякаш не беше чула добре. — Машина за вечно движение?

— Точно така.

— Това не може! — отсече тя.

— Може!

— Не може!

— Отде пък знаеш, че не може?

— Знам. Аз имам шестак по физика. Съществува един закон за съхраняване на енергията, не сте ли го учили още? Та този закон не позволява да се направи вечен двигател.

— Човек може всичко! — казах аз не толкова категорично, защото бях слушал за този закон. — Скоро ще видиш.

— Добре — отстъпи тя. — Но като я изобретиш тая Машина, обади ми се. А киноартист нямаш ли намерение да ставаш?

— Не знам още — рекох аз тихо, за да не ме чуе Лорелай. — Не съм още решил окончателно.

— Че защо тогава си се явил на изпита? — попита тя.

Щях да кажа: „Какъв киноартист съм аз с тия щръкнали уши и кръгла глава като футболна топка“, но замълчах, не исках да ставам смешен и пред Росито. И затова отговорих:

— Заради мама. Тя иска да ме направи непременно кинозвезда.

— Е, и какво? Кинозвезда ли ще ставаш или изобретател?

— Ох! — въздъхнах сърцераздирателно. — Ако откажа да стана кинозвезда, мами ще ме скъса от бой.

— Ама бие ли те майка ти? — почти се уплаши Роси.

— Понякога — признах си аз чистосърдечно, защото не обичам да лъжа много. — Когато не си мия врата. Дърпа ме за ушите.

— Горкият! — прошепна Росито и изгледа ушите ми така жално, че ми стана топло на сърцето. — Слушай! — продължи тя. — Искаш ли да си пишем писма? Ти ще ми пишеш как върви твоята Машина за Перпетуум мобиле, а аз за книгите, които чета. Знаеш ли какво, аз съчинявам стихотворения за песни.

— Вярно ли? Какви?

— Всякакви. Даже любовни. Едно е вече печатано в „Септемврийче“. В него се разказва за любимото ми братче.

Тук отново се почувствувах жалък. Аз никога не съм съчинявал любовни стихове.

— Добре — казах, — да си пишем писма. Дай си адреса.

Така от този ден с Росито станахме първи приятели и даже нещо повече. Но затова ще разкажа, след като узнаете за ужасната драма, която се разигра между мене и Милена от третия чин, за войната с Женското царство, за Бинарната бомба и така нататък…

В този момент майката на Росито си допи чая и каза:

— Време е да вървим. Влакът ни тръгва след половин час.

— Не се безпокойте — успокои я тати като същински рицар. — Ще ви закарам с колата.

 

 

Лорелай веднага използува останалото свободно време и продължи да задава въпроси:

— Кажете ми, моля, познавате ли и останалите членове на изпитната комисия? Например тоя, малкия, със сандалите на бос крак?

— Мишо Маришки ли? — усмихна се Петрунова. — Та той е постановчикът на филма, режисьорът.

— Боже мой! — въздъхна мами. — Та той никак не прилича на режисьор, толкова е млад…

— А е един от надеждните ни кинематографисти — обясни Петрунова.

Лорелай едва не си глътна гръкляна от яд. Ако беше знаяла по-рано какъв е Мишо, кошницата щеше да я предаде на него. Но беше вече късно.

— Госпожо Петрунова — каза Лорелай, като се усмихна чаровно, — ние сме от дълбоката провинция, не познаваме никого в София, бихте ли ни помогнали да се свържем със сценариста?

— Защо не? — отговори Петрунова. — Ето телефона му. Кажете му, че се обаждате от мое име…

След като свършихме и тази работа, аз поисках още банички, но Лорелай категорично отмени поръчката.

— Стига! — прошепна тя в ухото ми. — Виж на какво кюфте си заприличал! А Орфей искаш да ми играеш… Орфей трябва да бъде елегантен и ефирен като Аполон, а не кюфте като Санчо Панса. — Дигна ме от стола и от това ужасно се засрамих пред Росица, защото аз не съм чак толкова кюфте. И Санчо Панса не е кюфте. Той е дори много симпатичен и по-умен от Дон Кихот, дето се бие с вятърни мелници…

Както и да е, откарахме Росито и майка й до гарата. Преди да влезе във вагона, Росито ми се усмихна с кафявите си очи и последното нещо, което видях този ден, бяха веселите трапчинки на бузите й.

После си тръгнахме за в къщи и въпреки жегата Лорелай ми зави шията с шалче и забрани да отваряме прозореца на колата. Така се изпотих, че по пътя сигурно съм отслабнал с триста и двайсет грама.