Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (7)

6. Първи подбор на кинозвезди

И тогава, вместо като във филма „Ах, този джаз“ да ни накарат да играем и пеем и да ни гледат критично отстрани, те закрачиха бавно пред редицата, отначало само пред момичетата. Вглеждаха се в тях, шушукаха си нещо секретно, клатеха глави и отминаваха. При някое момиче се спираха, питаха пее ли, свири ли на нещо и така нататък, и ако го харесваха, изпращаха го на подиума, където фотографите му закачваха един номер на гърдите и му правеха снимки.

Така за два часа изпитаха всички момичета и от тях отделиха трийсет и пет. Сред тях беше и Росица. А с нея изпитът мина така:

Когато стигна пред нея, дебелият Романов се ухили и я попита:

— Ти ли си бе, Роси?

— Аз съм, чичо Влади — отговори Росито.

— Не може да те познае човек, толкова си пораснала. Как е школото?

— По всичко имам шестици, само по пеене четворка.

Като чу този отговор, той едва не се задави от смях:

— По пеене четворка? Хайде де! Ще ме уморят тия даскали. Ние пък си помислихме ти да ни играеш Евридика, приятелката на Орфей… Но с тази четворка!… А сега иди да ти направят едно кадро, че старите ти снимки пет пари не струват вече.

И Роси изтича на подиума, където я снимаха отпред и отзад, отстрани и даже отгоре, но най-много й фотографираха трапчинките на бузите. И внезапно през ума ми мина една страхотна мисъл: ами ако мене ме изберат за Орфей, а тя бъде приятелката ми Евридика, ние ще играем все заедно!… От тази мисъл ми стана адски приятно.

Като свършиха с момичетата, кинаджиите тръгнаха пред момчетата. И също питаха разни работи, все искаха да знаят как сме в училище, свирим ли на някой инструмент, танцуваме ли и когато някое момче им направеше впечатление, пращаха го за снимка.

Въпросите задаваха все дебелият Романов, дето беше сценарист, и Мишо със сандалите. Черномустакатия вървеше последен и одобрително поклащаше глава. На него никой не смееше да му противоречи.

Най-после стигнаха до мен. И само като ме погледнаха, краката ми се разтрепераха, като че стоях на кокили, и от страх ми мина даже къркоренето на корема. Защото ме изгледаха много критично, и най-вече дебелият Романов, който се взря в бемката на бузата ми.

— Това истинско ли е? — попита той.

— Ка-а-кво? — изпелтечих аз и вече припадах от паника. — Бемката ли? А, не!… Да!… Не! Не е истинска! — признах си аз накрая, защото не обичам много да лъжа.

— Защо ти е тогава? — усмихна се той. — Махни си и чернилото, ти не си момиче, нали?

— Не, не… — смутолевих аз, — не съм момиче. — И решително изтрих бемката, дето Лорелай ми беше изрисувала отзарана.

— Момче е, момче! — чух тогава гласа на мами, която кой знае как се беше промъкнала зад редицата до мен с кошницата в ръка.

Мишо със сандалите я стрелна сърдито с очи. Не му хареса, дето мами така се обажда без разрешение.

— Как се казваш? — попита ме той мене.

— Енчо… Енчо Маринов… — отговорих и понеже знаех какви въпроси ще ми зададат по-нататък, бързо издекламирах: — На тринайсет години съм, по математика, химия, физика и трудово имам пълни шестици, (за български не казах нищо!), свиря на устна хармоника и пея.

— Аа, затова имаш такива музикални уши — каза Мишо.

Аз се изчервих до края на тия пусти, щръкнали уши, дето и Милена от третия чин не ги харесва, но какво да се прави, такава ми е орисията.

— Браво! — обади се Черномустакатия. — Това е много хубаво.

Той имаше силен, басов глас, също като гласа на нашия директор.

Лорелай веднага му се усмихна чаровно. Той също й се усмихна чаровно. И аз разбрах, че ще бъда приет във филма. Дебелият Романов пошушна на Мишо:

— Опитай го за Тоби. Виж му мутричката. С тия цепнати очи и щръкнали уши… Може да влезе в работа.

Лорелай веднага пак се обади:

— А ние мислим той да бъде Орфей… — И пак се усмихна чаровно на Черномустакатия, който поклати глава за „да“.

На това място обаче Мишо със сандалите се ядоса много:

— Другарко, моля, предоставете на нас избора на актьорите!… А ти, Енчо, иди да ти направят снимка и кажи на фотографите повече близки планове, да се види добре лицето ти.

„И ушите“ — рекох си аз на ум и изтичах да ме снимат.

И когато направиха и последната снимка, нещо напъна в мен и аз хукнах към тоалетната. Не щеш ли обаче, там се бяха загнездили едни дангалаци, дето пушеха. Едвам изтраях да си допушат цигарите, а те ми се изсмяха, че съм дрисльо, аз пък ги нарекох мръсни софийски хулигани, и се степахме. И понеже бяха трима, а аз — един, те ме фраснаха по диафрагмата и устата, и като видяха, че от устните ми потече кръв, избягаха и оставиха цялата тоалетна на мое разположение. Но после ми олекна и аз отново се върнах на плаца.

Като видя подутата ми и цепната устна, Лорелай ужасно се разтревожи, но аз й обясних, че съм се ударил във вратата на тоалетната, и тя се успокои и каза, добре, че снимките са направени преди удара. И така всичко мина благополучно.

След малко изпитът свърши. От нашата група бяхме отделени трийсет и осем момчета. Аз бях номер 12. Лорелай каза, слава богу, че не ни се падна номер тринайсет, което е фатално число.

Номер 13 беше Росица. Горката!… Според Лорелай само този факт вече предопределя провала на новата ми приятелка.

Като приключиха със снимките, фотографите си прибраха апаратите и пиха бира от таргите, а всички останали кандидати, дето не бяха приети, си отидоха, макар че някои останаха навън да чакат комисията, за да си поприказват с нея по-интимно и да й дадат армаганите, дето ги носеха от всички краища на България.

После на подиума се качи Мишо със сандалите. Защо все той взимаше думата, не разбрах — навярно той е помощник на Черномустакатия, дето Лорелай предполага, че е продуцент. Продуцент значи човека, който дава парите за правене на филми и заради това командува всички — и режисьори, и сценаристи, и артисти, и даже каскадьорите, дето така световно падаха от крепостите и се търкаляха мъртви в „Хан Аспарух“.

Мишо със сандалите каза:

— И тъй, приятели, успяхме да подберем седемдесет и трима кандидати. Искам веднага да предупредя, че от тях във филма ще влязат не повече от двайсет. Второто прослушване ще се състои след четири седмици, следователно ще имате време да се подготвите, което ще рече, че ще трябва да можете да изпълните пред нас най-хубавото от вашите знания в областта на изкуството: песни, танци, свирене на инструмент. Разбира се, ще бъдем доволни, ако сред вас се намери и бъдещият Орфей. За неговата роля обаче се поставят сериозни изисквания освен всичко друго, той трябва да има красиво лице и обаятелна фигура… И тъй, желая ви успешна подготовка. Довиждане до второто прослушване, за което ще получите специално известие.

И заедно с другите се упъти към изхода. Лорелай ме задържа да не бързам и така останахме последни, чак след Черномустакатия. И вече при вратата Лорелай се приближи до него:

— Извинете, другарю, че ви спирам така ненадейно — каза тя, но искам да ви благодаря за, подкрепата, която оказахте на сина ми…

Черномустакатия се усмихна и отговори:

— Ах, другарко, дреболия! Нали трябва да поощряваме младите таланти.

Мами веднага го атакува:

— Как смятате, момчето ми става ли за Орфей?

На което той отговори със своя директорски бас:

— Ще видим…, ще видим… Той наистина не е лош. И ушите му са красиви… Само че трябва да се подготви по-добре… да свири… как беше… на арфа и китара, нали?

— Разбира се — зарадва се мами. — Непременно ще свири. Много ви благодаря за поощрението. Сам знаете колко хората на изкуството се нуждаят от добра дума… И ако някога имате път към нас, отбийте се, аз, знаете, работя в пощата, но пея в градския хор, а мъжът ми зарежда аптечния склад, и ако недай боже ви се случи да имате нужда от някое дефицитно лекарство, обадете ми се, ето на този адрес… — И му даде едно от листчетата, които си беше приготвила още у дома.

— Много любезно от ваша страна, другарко — каза Черномустакатия. — Непременно ще се възползувам от вашата покана. А сега трябва да побързам, там ме чакат.

— Един момент, моля! — спря го пак мами и пак му се усмихна чаровно. — Видите ли, ние донесохме малко от плодовете на нашата щедра земя. Ще ми бъде безкрайно приятно, ако благоволите да ги приемете. И да знаете, че в наше лице имате добри приятели…

И му пробута кошницата.

Черномустакатия не каза даже благодаря, грабна плодовете на нашата щедра земя и изтича навън, където беше паркиран автобусът.

Всички кинаджии се бяха вече качили и го чакаха. А той отвори вратата на кабината, седна на шофьорското място и подкара.

— Мами — казах на Лорелай, — май че тоя с мустаците не е нито директор на студията, нито продуцент…

— Даа — прецеди тя през зъби, — не е… Завлече мръсникът му н’един кошницата!… Но нищо, понякога тия дребосъци са по-полезни от министри дори… Я ела да видим какво прави баща ти в кафенето.