Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Как станах кинозвезда

 

Роман

Първо издание

 

© ХАИМ ОЛИВЕР, 1985

© ГЕОРГИ ЧАВДАРОВ, художник, 1985

с/о Jusautor, Sofia

ДБ — 3

ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО, СОФИЯ, 1985

 

Рецензенти: Елка Константинова, Димитър Коруджиев

Редактор: Ганка Константинова

Художник: Георги Чавдаров

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Ирина Кьосева

 

Код 11 95373-12331/6257-4-85

 

Националност българска.

Дадена за печат Х. 1984 година.

Подписана за печат I. 1985 г.

Излязла от печат III. 1985 год.

Издателски коли 12.50. Печатни коли 12,50.

Усл. издателски коли 13,36. Формат 16/60/90.

Тираж 25 115 броя.

Цена 0,88 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“ — София, 1985

Държавна печатница „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

7. Затишие след бурята

На другата сутрин спах до късно. Събуди ме Лорелай, която оттатък говореше по телефона:

— Но, докторе, трябва да ме разберете: следващите седем-осем дни са решаващи за нас. Би било гибелно, ако сега го пратим на училище. Какво му има ли? Безпокои ме неговият глас. Нещо е попресипнал във височините, а тъкмо сега гласът му ни е нужен най-много. Моля ви, докторе, прескочете насам!

Затвори слушалката и замърмори:

— Ух, аман от тия лекари! Все за медицинска етика дрънкат, а на най-близките си приятели състрадателна ръка не искат да подадат.

Влезе при мене и дръпна одеялото от леглото:

— Хайде, ставай! Няма време за мързел. В десет ще дойде Боби Китариста за урок, после пристига и Фалстаф от Стара Загора.

Накара ме да се изкъпя, като сложи на главата ми едно найлоново шапче, за да не ми се развали фризурата.

Докато се обличах, погледнах в огледалото лицето си. Нищо! Пустите му косми, кога най-после ще се покажат и ще стана окончателно мъж! Сигурно затова съм и толкова безхарактерен паун и се оставям да правят с мен каквото си искат, защото все още си нямам брада, освен оня глупав мъх под носа.

Закусих извара с чай и както си останах гладен, дойде раздавачът и донесе седем поздравителни телеграми, и мами отново го почерпи с кекс, а аз пък тайно му дадох писмото до дядо, да го пусне в пощата. Телеграмите бяха от разни роднини, на които Лорелай се беше обадила вчера, а сега те ми пожелаваха нови творчески успехи в областта на кинематографията, театъра, телевизията и радиото. Само от приятелите ми нямаше нищо…

— Виждаш ли, Ренчо, виждаш ли? — каза мами много доволна. — Расте славата ни.

Дойде Боби Китариста. Той целуна ръка на мами и заяви галантно:

— Мадам, щастлив съм да ви съобщя, че вестта за вашата победа се знае вече от целия град. Културната ни общественост ликува. Най-после, най-после и ние ще дадем нещо на света! Нашият любим вестник „Зов“ е решил да помести голям очерк за вас. Днес ще ви посети редакторът, за да вземе интервю.

— Е, не е нужно — каза скромно Лорелай. — А в София дали се знае новината? Защото, нали, в нашия свят на електронни средства за масова информация…

— Сигурно, сигурно, мадам — каза той и започнахме урока.

Беше голям кеф: никакви оперни арии, никакви вокализи. За десет минути минахме серенадата на Евридика, после само рок, поп и диско, и даже потанцувахме малко, и когато Лорелай влезе да ни инспектира, ние се бяхме изпотили, и тя ме посъветва да не се изпотявам, защото гласът ми нещо не е в ред и трябва да се пазя. Боби я успокои, като я увери, че съвременните джазови гласове са общо взето дрезгави, като например гласът на негърския певец Луис Армстронг.

Докато говорехме по тия музикални въпроси, на вратата се звънна.

— Ах! — възкликна Лорелай, като плесна с ръце като малко момиче. — Това е сигурно редакторът на вестник „Зов“.

Върна се съвсем омърлушена: зад нея крачеше не кой да е, а нашият класен другарят Боян Боянов, географът.

Най-напред той видя Боби Китариста.

— Борисе? — учуди се той много. — Какво правиш тук?

— Ами че преподавам уроци по музика — отговори Боби.

— Гледай ти, вече си станал и даскал!… Бурна е твоята кариера… Можеш ли да ни оставиш за малко насаме с Енчо?

— Аз и без това си отивам — промърмори Боби, прибра си китарата и излезе.

Мами обаче не си отиде — обратно: застана до мен, готова да ме защити от другаря Боянов, който изглеждаше адски настървен.

— Другарко Маринова — заговори той, — дойдох да разбера какво става с вашия син. Седмици вече го няма в училище, пращате ми някакви медицински бележки, из града се носят всевъзможни слухове за ангажименти на Енчо в Кинематографията…

И едва сега ме погледна по-отблизо. И се ококори.

— Извинете, но това Енчо ли е?

— Аа-аз съм, другарю Боянов — изпелтечих аз.

Лорелай побърза да обясни:

— Такъв е новият му образ отсега нататък, образът на младия Орфей.

— Шегувате ли се? — попита той.

— Никак даже. Ние отрано го подготвяме, за да свикне с ролята. Не сте ли чели във „Филмови новини“, че Марлон Брандо, преди да почне да играе във филма „Кръстникът“, сума време е ходил с изкуствено чене и преоблечен като гангстер, за да влезе напълно в кожата на мафиот. Така и Енчо…

— Но действително ли Енчо ще играе главната роля във филма?

— Разбира се! — отговаря тя. — Той излезе пръв на конкурса и тръшна на земята 2999 конкурента. Така ли е, Ренч?

— Та-та-така е — заекнах аз, макар че ми се искаше да кажа: „Не е така, другарю Боянов“, но не гъкнах, защото до мене стоеше Законът, величествен и безпощаден.

— Е, тогава приемете и моите поздравления — каза той. — Но всичко това не отменя задължението Енчо да посещава училище. Както го виждам тук да танцува, той си е напълно здрав и още утре трябва да се върне в клас. Иначе ще изостане още повече, и то тъкмо в края на учебната година, когато освен това предстои да бъде приет в Комсомола.

— Извинете, другарю Боянов! — отговори Лорелай безапелационно (хубава нова дума, много е изразителна), — но утре не мога да го пратя на училище. Нито вдругиден, нито до девет дни, когато ще се състои костюмираната проба на Енчо. А след това… след това ще видим!…

— Дотогава той ще бъде изключен от училище.

— Изключен? — развика се тя. — Хайде де! А какво правят другите деца-кинозвезди, когато играят във филми?

— Те получават специално разрешение от съответните ведомства.

— Ще получим и ние такова разрешение. Кой го дава тук?

— Другарят Грънчаров от отдел „Просвета“ — обясни той.

Лорелай се усмихна енигматично (не знам дали съм употребил тази дума досега, ама е много интересна; звучи съвсем тайнствено). Та тя се усмихна енигматично и каза:

— Бъдете спокоен, другарю Боянов. До един-два дни ще имате и това разрешение. А сега да ви почерпя по случай нашия празник.

И отиде в кухнята, където взе да приготвя нещо. През това време другарят Боянов ме попита:

— И все пак, Енчо, какво става с тебе? Никакъв те няма не само в училище, но и с другарите ти. Не пееш с „Камбанките“, не риташ футбол, чувам, не ходиш дори и при инженер Чернев…

Въздъхнах драматично и попитах:

— Другарю Боянов, а как е той?

— Чернев ли? — Той се усмихна малко тъжно. — Посъвзе се. Имаше силна криза, но и този път изплува.

— Инфаркт ли?

— Нещо такова. Не е зле да го посетиш. Ти знаеш колко много държи той на тебе.

Тогава изведнъж като че ли някой пусна електрически ток в мотора ми и забърборих бързо:

— Другарю Боянов, искам да дойда при вас, за да ви разкажа всичко, което се случи с мен тук и в София, и за това как съм зает по цели дни и взимам уроци по пеене, актьорско майсторство и китара, и вече не знам какво да правя, наистина много ми се ходи при инженер Чернев, но на, не мога, защото майка не ме пуска да излизам, цял ден стои край мене и ми лепи ушите с лейкопласт…

— Виж какво, Енчо — каза той, — щом като не можеш лично да дойдеш и ми разкажеш тия неща, вземи, че ми ги напиши. И ми ги прати по пощата… или по Боби например…

Това беше разкошна идея!

— Добре — отговорих аз, — ще ви напиша всичко.

И от този ден започнах като писател да описвам своите душевни премеждия и филмови и любовни приключения. Всяка вечер преди да заспя след като Лорелай ми залепи ушите и тати ми контрабандира от кухнята сандвича с двойна шунка, аз взимам тетрадката и като си светя с фенерчето, за да не ме зърнат отвън, пиша всичко, което сте прочели дотук и което ще ми се случи по-нататък до самия ми трагичен и щастлив край. Да пратя обаче тетрадките на другаря Боянов по пощата или по Боби не можах, защото, както ще видите в следващите страници, не ми позволиха обстоятелствата.

Сега обаче Лорелай се върна с кафе и кекс с каймак и почерпи другаря Боянов, който, като си отиде, ме изгледа многозначително и съучастнически, тоест — ние си знаем конспирацията, нали?