Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (32)

11. Орфей, Евридика и смешникът Тоби

Киноцентъра виждах за първи път.

Когато спряхме с таксито пред сводовете му, шофьорът се изсмя:

— Тука ли се снасят нашите филмчета. По ми мяза на манастир. Не е като Холивуд.

— Много знаеш ти какво е Холивуд! — тросна му се веднага мами. — Хайде да вървим, че става късно.

— Мога ли да дойда с вас да погледам? — попита той.

— Може! — разреши великодушно мами, като че тя беше директор на киноцентъра.

Работата е там, че този път тати на никаква цена не искаше да дойде с нашата кола. „Не мога — каза той, — да отсъствувам цели три дни. И без това ставам за посмешище пред колегите. Баща на дете-чудо! На наследник на велик майчин род, и други подобни дивотии! Идете без мен. И с влак!“

Лорелай обаче не пожела да пътува с влак и нае такси: за три дни по шейсет левчета на ден, плюс километраж. Тати каза, че парите от спестовната книжка са се стопили. На което мами отговори да потрае още няколко дни, защото веднага след костюмираната проба ще сключим договор с Кинематографията и парите ще се върнат десетократно. Въпреки това той не дойде. Изобщо откакто завчера се скара с Лорелай и й кресна да си държи устата затворена, тати става все повече и повече Мъж. Само аз още не…

И тъй шофьорът остана с нас. Искаше да види с очите си как артистите се млатят с боксове, без да си счупят един зъб дори, както се случи например с мене, и сега не се усмихвах нито чаровно, нито обикновено. Освен това имах лепенка на устната и си смърдях малко, но мами каза „бог е с нас“ и целуна златното кръстче.

В студията ми замириса най-напред на кафе, после на туткал и на пот. По коридорите се щураха хора в дънки и крещяха колкото им глас държи. Ковбои с карабини през рамо четяха „Народен спорт“, прабългари с копия играеха на зарчета, марсианци с антени на главите пиеха швепс. Видях даже цар Борис I, който преглеждаше едно списание с рисунки от филма „Междузвездните войни“.

Стомахът ми веднага се сви: какво търсех тук? И както при първия и втория кръг прииска ми се да се махна, но Лорелай крачеше до мен като гвардеец. Беше Законът!

Освен това исках да видя Росица с трапчинките.

Казаха ни, че пробните снимки за „Детството на Орфей“ ще се правят в павилион №2. Влязохме в този павилион, това беше едно грамадно помещение, по-грамадно от нашата спортна палата, дето й се фукат, че е най-грамадната в провинцията. Беше задръстен с разни постройки от шперплат и картон като например училищни стаи, пещера със сталактити и сталагмити, стрелбище за разстрелване на хора и други подобни. Над тях висяха прожектори, около които се мотаеха електриджии и крещяха: „Дай насам! Не така бе, галош! По-високо! А така!“ И прочие.

Зад пещерата имаше малка затворническа килия, в която двама есесовци биеха с камшици един арестант, ама така го млатеха, че горкият пищеше до бога и се мяташе по пода като смазан гущер. „Добре — каза един встрани, сигурно режисьорът, — достатъчно!“ Тогава есесовците престанаха да бият, арестантът се изправи, ухили се, съблече затворническата дреха и си свали от гърдите и гърба една картонена ризница… След което поиска бутилка швепс, защото му било горещо.

Шофьорът постоя, постоя, па рече:

— Така, значи, всичко е картон и шперплат. А ние, баламите, плащаме левчета, за да гледаме тия менти.

Мами пък шептеше:

— Боже, какви чудесии! Виждаш ли, Ренчо, това тук е твоето бъдеще.

— Какво ти чудесии, бе другарке! — смееше се шофьорът. — Всичко е мижи да те лажем! Кинементография!

Улицата видяхме едва накрая. Беше къса и тясна, също като истинска, само че беше също от шперплат. В нея имаше една вестникарска будка, окичена със списания, един електрически стълб със счупени лампи и една врата с фирмичка „Клуб на гръцките емигранти“.

Сред улицата сновеше Мишо Маришки, пак със сандали на бос крак, и крещеше до пресипване, че кой идиот е построил тази невзрачна будка, че ще разкатае фамилията на реквизиторите, които още не са донесли китарите, и че трябва да се свали тази фирма и да се сложи друга с надпис „Гръцко землячество“, за да не се бъркаме в политиката.

Пред Улицата операторите гласяха камерата върху една количка, други бърникаха един пулт за звукозапис. Тия работи поне ги разбирам и стомахът ми се малко поотпусна. Камерата е видео и снимките могат да се възпроизвеждат веднага. Някой ден ще поприказвам с Черния Компютър, дали не можем да си конструираме и ние такава снимачна машина.

Мишо Маришки ни забеляза и изтича към нас:

— А, ето ви и вас най-после! Позакъсняхте — взе да души наоколо. — Какво вони тук? — Погледна ме и кисело присви лице: — Пак ли тоя маскарад? Нали ти казах, Енчо, да си махнеш тази отвратителна фризура и да си покажеш ушите! И защо ти е зелен вратът?… И каква е тази лепенка на устната? Истинска? Е, добре, остави я! — И понеже си поотворих устата, за да се усмихна чаровно, той видя счупения ми зъб. — Това също не е лошо… — После се обърна към редакторката с бенката, която си плетеше нова вълнена рокля: — Моля ти се, Гълъбичке, заведи Енчо в гримьорната, да му измият чернилото от косата, да махнат тия къдрици, да го облекат като Тоби. И му дай епизод 17 да го попрегледа. Ще снимаме серенадата за Евридика пред гръцкия клуб.

Лорелай не можа да загрее за какво говори той и попита:

— Но, другарю режисьор, как така Тоби? Нали Енчо си е Орфей? Цял месец вече се готвим за Орфей.

— Другарко — прекъсна я Мишо Маришки, — ако продължавате да се бъркате в работите ми, ще бъда принуден да ви помоля да напуснете студията.

— Добре, добре! — отговори тя уплашено. — Ще мълча.

Тръгнахме подир Гълъбицата, която сега носеше друга плетена вълнена рокля, макар че беше по̀ жега от втория кръг. Шофьорът използува залисията, за да си върви.

Влязохме в гримьорната. Мами също. Кой може да я спре?

Пред едно дълго огледало седяха едно момиче и едно момче, и две жени ги гримираха: рисуваха им вежди, правеха им зелени сенки на клепачите, червяха им устните. Бяха облечени карнавално. Момчето беше нещо като принц, носеше бяла копринена риза с бухнали ръкави и беше божествено красиво.

Девойчето беше съвсем мургаво, на челото си имаше червена лента, на шията — гердан от крокодилски зъби. То също беше красиво като богиня и адски приличаше на Милена от третия чин. То ме погледна откъм огледалото, но не каза нищо.

— Петра — рече Гълъбицата на една от гримьорките, — този Енчо е за смешника Тоби. Мишо нареди да му върнеш естественото състояние на косата и да му оставиш лепенката на устата, той и без това се бие с пияниците.

Пак пердах, значи! Откакто почнах този филм, само бой ям.

Петра ме заведе в съседната стая. Тук на закачалки висяха какви ли не дрехи. Имаше доспехи от средните векове, имаше турски шалвари, руски униформи, рицарски шлемове, американски кепета, селски калпаци, а също всякакви обувки, ботуши и цървули. Петра изкара едни вехтории:

— Опитай това!

Облякох ги. Бяха едни тесни чорапогащи и блуза с пискюли на яката. Шапката беше като кръгла вафла, от която висяха звънчета. Обувките приличаха на челиците на Чарли Чаплин, а на върховете им стърчаха топчета.

Когато се върнах в гримьорната и се мернах в огледалото, щях да се скъсам от смях: бях същински палячо.

Другите също се захилиха. Богинчето с червената лента на челото се усмихваше. Само Лорелай не можеше да изкара звук от устата си, толкова беше шашната от моя нов фасон.

Но Петра продължаваше да ме прави на Тоби: наведе ме над мивката и ми изпра главата, от което косата ми пак стана пепеляворуса, права и твърда като слама. И, разбира се, ушите ми веднага изскочиха напред.

Лорелай ме наблюдаваше като инфарктизирана, ужасена, че унищожават всичките й похвални усилия да ме направи Орфей.

— Абе, Енчо — попита Петра, като взе да ме души като куче, — ти ли вониш така? Да не си се къпал в гнило кисело зеле, а?

И ме обля с половин шише одеколон.

Сетне ми тегли едни черти край очите, от които те станаха още по-монголски; начерви ми устните на кръгчета, от което мутрата ми заприлича на прасешка зурличка; и накрая ми изрисува нови вежди, от което добих съвсем глупашка физиономия.

И когато пак се погледнах в огледалото, разбрах, че вече съм Тоби — весел, подвижен, хитър смешник, който знае всичко, може всичко и прави всичко, и помага на Орфей при търсенето на Евридика из потайностите на София.

Отново всички се засмяха. А мами изпъшка и се хвана за сърцето. Уплаших се да не я е ударил истински инфаркт, но Петра бързо я оправи с чаша студена вода.

Едвам сега мургавото богинче се изправи и каза с патешки глас:

— Здрасти, Енчо!

— Роси! — извиках. — Ти ли си, бе?

— Не — отговори тя. — Сега съм Евридика от Атина, солистка в детски музикален ансамбъл. — И се усмихна, и въпреки изрисуваното й лице трапчинките веднага я превърнаха в старата ми приятелка Росица.

Така й се зарадвах, че едва не я прегърнах, макар че ми изглеждаше много стара — почти на 15 години.

— Роси — казах, — значи все пак ще играем, заедно, а?

— Е, още не се знае — отговори тя. — Да мине и днес, тогава ще разберем всичко. — Обърна се към момчето с бухналите ръкави: — Ей, Орфей, готов ли си? В десет трябва да бъдем в павилиона. Хайде!

Тръгнахме: Евридика-Росица, красива като богиня; Орфей, красив като бог, и аз, смешникът Тоби с шарените чорапогащи и пискюлите на блузата…

Последна се тътреше Лорелай, държеше се за сърцето и пъшкаше.

Инфаркт обаче нямаше.