Хаим Оливер
Как станах кинозвезда (40)

5. Операция „Енчо“, която води до изненадващи открития

Оттук нататък аз, Боян Боянов, учител по география, бях очевидец на една удивителна проява на детска солидарност, която ме преизпълни с гордост, че съм класен на 7^в клас. Казвам „детска“, макар че би трябвало да я нарека „юношеска“, защото в нея се проявиха най-добрите черти на моите ученици, на които в най-близки дни предстоеше да станат комсомолци.

За мен акцията за търсенето на Енчо представляваше изпитът, който учениците ми положиха в живия живот преди да постъпят в Комсомола. Тя бе свидетелство за тяхната честност и безкористност, за тяхното чувство за дружба, признак на тяхното младежко дръзновение. Забравили войни, гнили домати, Бинарни бомби, забравили завист, забравили обидите, които Енчо им бе нанесъл, забравили неразумните постъпки на техния съученик, те организираха и проведоха една наистина мащабна операция, която носеше всички белези на зряла интелигентност и същевременно на детинска игра и фантазия.

Заслугата на 7^в бе още по-голяма, като се има предвид, че класът успя да привлече за акцията поне още стотина ученици от останалите паралелки на седмите класове и всички „Златни камбанки“. Два дни Кики Бръмбазъка и Милена бяха разработвали плановете за акцията. Бяха разчертали карти на града, бяха набелязали всички възможни места, където едно момче може да пропадне или да се укрие — от изоставените вагони на гарата до крайселищните бригадирски бараки, от къщичката на баба Яга в парка до складовете за вторични суровини, от бившите противовъздушни скривалища до основите на новостроящия се завод за хартия…

Бяха разпределили своята малка армия на чети, снабдени със звукови и ударни инструменти: свирки, чинели, барабани…

Бяха поставили постове за наблюдение на възловите пунктове в града и околността, които Кики бе снабдил с три МП за бързи контакти.

Бяха мобилизирали всички велосипедисти за куриерски връзки.

Бяха реквизирали всички домашни аптеки.

Бяха събрали въжета, пикели, фенери и какви ли не още алпинистки съоръжения за евентуално спускане в пропасти и подземия.

Бяха заели от спортното дружество сигнални пистолети и бинокли.

Бяха домъкнали фотоапарати и касетофони за документиране хода на акцията.

Бяха… бяха… бяха… Какво ли не бяха измислили те, за да бъде операцията резултатна.

Акцията започна точно в 17.30. Сто и петдесет момчета и момичета излязоха на площада пред читалището и за няколко минути оформиха групите, постовете, свръзките. Всичко се вършеше без суетене, без излишен шум, с едно неочаквано от тия млади луди глави чувство за дисциплина и ред.

Отстрани кинаджиите наблюдаваха тази необичайна за тях картина с най-остър интерес. Сценаристът не издържа и взе да обикаля четите, да се промъква сред куриери и свръзки, да се ослушва в техните разговори. Последва го Маришки. Сетне двамата заспориха, сочейки Кики и Милена, които даваха последните си разпореждания. Очевидно в този момент нещо ново се раждаше в техните глави, нещо, което видяхме по-късно във филма.

Аз не се намесвах. Пък и с какво ли можех да помогна? Моите ученици бяха организирали всичко така съвършено, че всяка моя интервенция само би нарушила хода и ритъма на изпълнението. И се радвах и си мислех, че не съм чак толкова калпав учител, щом като тия деца отпред са и мои възпитаници.

Към мен се приближи Росица. В кадифените й очи имаше тревога.

— Другарю Боянов, разрешавате ли и аз да участвувам в акцията?

— Попитай организаторите. Кики, Милена…

Тя ги попита, те разрешиха. И така — Росица влезе в Първа ударна чета, която се ръководеше лично от Кики. В тази чета се включихме аз и сценаристът Романов. Композиторът и Гълъбицата тръгнаха с Втора чета. Преди това обаче те получиха от Романов указание да си отварят очите, да не изпуснат нито една дума, нито един факт, нито една подробност, защото всичко може да влезе в работа. Мишо Маришки пък грабна един велосипед и пое със свръзките — той искаше да бъде навсякъде.

В читалището остана само Северина, тя пое функцията на централен диспечер до телефона.

И така — всичко беше готово. Кики вдигна ръка и в тишината обяви.

— Пионери и утрешни комсомолци! Операция „Енчо“ влиза в действие. Знайте, че от вашето внимание, вашата находчивост и вашата смелост зависи животът на един скъп ваш другар. Изпълнявайте указанията, но проявявайте и самоинициатива. Ние сме свободни бойци в един свободен свят. Да живеем и крепнем! Тръгвайте!

Тръгнахме.

И започна изпълнението на операция „Енчо“, която завинаги ще остане в паметта ми като светло събитие в моя живот и която така цветисто бе възпроизведена по-късно във филма.

Впрочем, трябва да ви призная, че ако не бях гледал филма, нямаше да добия пълна представа за нейния многопосочен развой и пъстри резултати. Защото, като член на Първа чета и движейки се само с нея, аз нямах възможност да видя какво става с другите групи. Единственият, който имаше общ поглед върху цялата акция, бе, заедно с Кики разбира се, Мишо Маришки. Със своя велосипед той яздеше като бесен от една чета към друга, от един пост към друг, кръстосваше града по всички паралели и меридиани и правеше снимки с фотоапарата си. На това се и дължи онази яснота и динамика, с която обрисува акцията във филма си.

Ще попитате може би защо кинодейците не използуваха колата си. Много просто: Черномустакатия беше пиян. От моето червено винце. Но това не ни попречи да се справим със задачата.

Вие сте гледали филма и знаете как протекоха отделните елементи на акцията. Знаете за хитрите начини, по които разузнавачите проникваха къде ли не: в Дома за сираци, в електроцентралата и радиоцентъра, та чак в милиционерския участък, където завариха милиционерите да играят шах. (В нашия иначе кротък град милицията няма кой знае каква работа.) Знаете за енергията, с която ударните чети следваха разузнавачите, за шумотевицата, която вдигаха по пътя си и която можеше да пробуди и мъртвец…

Знаете за невероятния наивен трик, с помощта на който не кой да е, а лично Тошко Баламата успя да се промъкне в местния затвор под носа на надзирателите и да провери в полупразните килии дали случайно Енчо не е там.

Знаете за хода на Трета ударна чета, която нахълта в самата морга на Градската болница и там, като налетя на покритите с чаршафи трупове, побягна панически, заплете се в страничните коридори и мазета на парното отопление и успя да се измъкне чак вечерта с помощта на други чети.

Знаете за сърдечния прием, който старците от Дома за престарели устроиха на Пета чета, за щедрия банкет, който й дадоха, за концерта, който група Камбанки изнесоха и заради който четата така и не успя да свърши никаква полезна работа.

Знаете накрая и за патилата на Седма чета, която претърсвайки вагоните на гарата, попадна на един тръгващ за Стара Загора влак, та пътува безплатно цели трийсет километра и бе върната с един военен камион.

Като имам предвид горното, аз ще разкажа само за действията на Първа чета, толкова повече, че на нея се падна щастието да открие Енчо.

Ние получихме задачата да претърсим западния градски район, където между другото се намира кварталното кино „Запад“, супермаркетът „Запад“, фабриката за детски играчки „Запад“, Заводът за двигатели с вътрешно горене „Запад“, и други предприятия, които също се казваха „Запад“ — очевидно кръстниците им не бяха проявили много въображение. Единствено училището имаше друго име: „Лиляна Димитрова“. И, разбира се, работилницата на Черния Компютър, която бе известна на всички като Бърлогата.

Съгласно плана най-напред се насочихме към кино „Запад“, където бяха вече проникнали двама от разузнавачите ни. Доста време ги чакахме да излязат и тъй като не се показваха, в киното влезе Кики, после Милена… И когато не се появиха и те, ние, сценаристът и аз, обезпокоени от изчезването им, влязохме в салона. Но Романов също изчезна някъде в мрака и аз напразно се щурках край редиците, взирайки се в зрителите, които се превиваха от смях.

Най-после ги съзрях: Кики, Милена, сценаристът, разузнавачите се бяха разположили на пода пред първия ред и, зяпнали екрана, също се кискаха. Едвам ги измъкнах. Даваха един филм на Чарли Чаплин…

Но Енчо не беше там.

Вторият обект, който посетихме, бе фабриката за детски играчки „Запад“. Защо трябваше да претърсваме именно нея, не ми стана много ясно. Кики обясни, че е възможно Енчо като опитен конструктор, изобретател дори на Бинарна бомба, да се намира в цеха за механични играчки. Но там го нямаше. На излизане за награда получихме две кукли, които викаха „мама“, мигаха и се напикаваха.

Следващият обект бе училище „Лиляна Димитрова“. За мен бе изключено Енчо да е там. Но отново компетентно ми бе обяснено, че училището има работилници по трудово и че нищо чудно нашият ученик да е назначен там като помощник-преподавател.

Но Енчо не беше и там.