Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Как станах кинозвезда

 

Роман

Първо издание

 

© ХАИМ ОЛИВЕР, 1985

© ГЕОРГИ ЧАВДАРОВ, художник, 1985

с/о Jusautor, Sofia

ДБ — 3

ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО, СОФИЯ, 1985

 

Рецензенти: Елка Константинова, Димитър Коруджиев

Редактор: Ганка Константинова

Художник: Георги Чавдаров

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Ирина Кьосева

 

Код 11 95373-12331/6257-4-85

 

Националност българска.

Дадена за печат Х. 1984 година.

Подписана за печат I. 1985 г.

Излязла от печат III. 1985 год.

Издателски коли 12.50. Печатни коли 12,50.

Усл. издателски коли 13,36. Формат 16/60/90.

Тираж 25 115 броя.

Цена 0,88 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“ — София, 1985

Държавна печатница „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

8. Сънища и информации за Жулиета

Така минаха сума ти дни, не помня колко. Аз лежах и спях, спях и лежах, ядях телешко варено и пиех сокове от моркови, гълтах витамини и сиропи, от време на време Лорелай ми четеше откъси от книгите за Орфей, но не ме караше да се разхождам с енциклопедиите на главата, а само ми лепеше ушите с лейкопласт. Понякога ме подпитваше къде съм бил в оня фатален ден, какво съм пил и с кого съм се пердашил, но аз мълчах свръхсекретно. Нямах намерение да натопявам Боби Китариста, а най-вече не исках да натопявам оня нафукан ковбой Жорж, дето ми разкървави устата и ми счупи зъба, и на когото разбихме апартамента и стереото. Можеше да научи милицията, а освен това баща му, Важната Клечка де, скоро щеше да се върне и тогава неговият син щеше да загази, задето устройва дискокупони с уиски. Аз може да съм безхарактерен пелтек и плазмодий, но доносчик не съм.

През тия дни всеки десет минути се гледах в огледалцето, дето го криех под възглавницата, за да видя не се ли показват най-после косъмчета на лицето ми. Но освен лепенките на ушите, нямаше нищичко, само един лекичък мъх под носа, но това не е белег на мъжественост, такъв мъх има и Северина Доминьор.

През това време телефонът звъня сума пъти. Разбирах, че търсят мене, защото мами и тати отговаряха — болен е, лежи и такива подобни. Мисля даже, че е звънил и Черния Компютър. Познах по начина, по който Лорелай трясваше слушалката, и на мене ми беше адски криво от това.

Нямах понятие докъде е стигнала работата около монтажа на Машината и нощем, когато заспивах, ми се присънваше Черния Компютър. Беше висок и слаб като телевизионна кула, гълташе хапове и ми се заканваше с пръст, че съм го забравил. Събуждах се в плач и се заричах още на другия ден да отида при него, но не отивах, защото нямах сили да се изправя. Пък и нали съм си мухльо… И оставах да лежа и да цивря.

Сънувах и много други неща, например „Камбанките“. Виждах ги на сцената, аз с тях, пред нас стои Северина Доминьор в шарената си рокля на цветя и белите си гуменки, и дирижира, и всички пеят, само аз не мога да отворя уста, мъча се да изтръгна някаква нота от гърлото, но вместо ноти излиза дъх, който смърди на уиски и „Наполеон“. И се събуждах с разтуптяно сърце и пак жално скимтях.

И домата го виждах на сън. Той летеше от космоса към мене като същинска комета, пльосваше се в челото ми, разбиваше ми черепа, проникваше в мозъка ми, а отсреща Милена се озъбваше страхотно и викаше: „Няма пощада за предателите!“ и аз напразно се мъчех да изчистя лигавия доматен сок от бялата си риза…

Най-често обаче виждах насън изпита за Орфей. Аз стоях пред комисията, наоколо сто хиляди орфеевци се вслушваха във всеки мой отговор и когато отговорът биваше неверен, свиркаха оглушително като сто хиляди заводски сирени и от това устата ми се сковаваше като бързосъхнещ цимент №350. А когато комисията поискваше от мен да изиграя как слизам в подземния свят, за да си прибера Евридика, и почвах да декламирам: „Върху крилете любовни тук политнах…“, всички сто хиляди орфеевци се кискаха като маймуни макак, а Черномустакатия строго казваше: „Кандидат номер 12, това не е от «Орфей», това е от «Ромео и Жулиета». На нас Ромео не ни трябва. Върви си и никога повече да не те видим тук! И няма да те приемем в Комсомола!“

И аз си тръгвах, а наоколо всички ревяха, и само Росица тъжно подсмърчаше, и тогава се събуждах целия в пот и решавах никога да не се явявам на изпит за Орфей.

Да ви призная и още нещо адски срамно: през тия дни нито веднъж не помислих за Кока Мери. Добре, че бях оставил вода и хляб в паничката, та тя не предаде богу дух.

Един ден, като разбра, че не ме боли вече нищо, Лорелай ми даде китарата, за да поупражня акорди, и излезе. И точно тогава дойде пощенският раздавач и ми донесе едно препоръчано писмо. Беше от дядо Енчо. За мене лично. В него пишеше така:

„Енчо, чедо, здравей!

Получих писъмцето ти и не разбрах много от това, което ми пишеш. Не си щял да идваш тук това лято, напуснал си бил «Камбанките», щял си да ставаш киноартист. И даже си бил зарязал Машината заради някакъв си Закон за съхраняване на енергията. Кой го е измислил този пуст закон? Па и да го има наистина, знай, чедо, че нужда закон изменя. И още нещо: законът е като паяжина: мухата се оплита в нея, осата я разваля. Така че не бъди муха, а оса, разкъсай тоя щурав закон и пак си конструирай Машината за вечно движение, така го речи и на твоя приятел Черен Компютър.

А дето си щял да ставаш киноартист — не знам какво да ти кажа. То, хубаво е да си артист, ама трябва да си те бива за тая работа. Завчера гледахме в читалището един филм, в него се разказва за Георги Димитров. Та артистът, който игра ролята на Димитров, беше същински Димитров: и мустаците му мустаци, и косата му — коса, и гласът му — глас, и осанката му — осанка, и както тогава в Лайпциг направи на бъзе и коприва ония бандити хитлеристите. Да бъдеш такъв артист не е лошо. Но ти си малък още, пък и по-добре да си гледаш училището и Машината.

Така че постарай се все пак да отскочиш насам, макар и само за две-три седмици. Тук всичко пращи от плод: череши бол, ягоди също, дините и пъпешите се надуват, чакат само тебе да им теглиш ножа. И царевица тази година ще има много, а Груйчо и Пройчо, прасетата де, пораснаха, цели биволи станаха.

За тебе имам и една изненада: тук си правя сам от един стар мотоциклетен мотор минитракторче, джобно, дето им викат, и към него малка платформа. Така че няма вече да влачим дините и царевиците с чували, а ще ги возим с тракторчето. Не е лошо да дойдеш по-раничко и ми помогнеш да го натаманим това тракторче както трябва.

Е, хайде, стига толкова. И не забравяй да ми пишеш за всичко, което става при тебе, и най-вече за Машината.

Баба ти те целува, аз също.

Твой дядо Енчо Маринов“

Прочетох писмото два пъти и на третия път заплаках: защо не съм на село сега, че да помогна на дядо Енчо да натаманим джобното тракторче, па и да си отям на ягоди!… Дълго обаче не можах да мисля за този идеал, защото Лорелай се върна, като доведе със себе си и другаря Фалстаф. Той влезе с корема напред като борец от свръхтежка категория и загърмя със своя бас:

— Ааа, момчето ми, така не бива! Артистът никога не боледува през работно време. Дори да умира, артистът се явява на представлението и играе. Умира само по пиеса или след като се спусне завесата.

falstaf.png

Лорелай ни пожела приятна работа и пак излезе да търси някакви важни бои. Фалстаф пък веднага направи рейс до кухнята и се върна с бутилка бира и половин суджук.

— Е, Енчо — каза той, като захапа суджука, — хайде да видим какво си научил през тия дни. Прочете ли „Ромео и Жулиета“? Да? Е, какво ще ми кажеш за нея?

— Ами… — почнах аз, — в тази пиеса се разказва за една сърцераздирателна любов между един младеж и една девойка и за безпощадни дуели между два враждуващи лагера, които накрая се сдобряват пред труповете на техните любими деца Ромео и Жулиета.

— Браво! — похвали ме той и сръбна бира. — Шестица по литература.

Ех, де да беше така! И защо в клас не учим за „Ромео и Жулиета“?

Въпреки това, окуражен от шестицата, аз реших да задам един свръхделикатен въпрос:

— Другарю Фалстаф, на колко години е Ромео?

— На седемнайсет-осемнайсет.

— А Жулиета?

— На тринайсет-четиринайсет.

Едва не си глътнах гръкляна от изненада.

— На тринайсет? Толкова малка ли е тя? — И си помислих за Милена от третия чин, дето в края на срока ще стане на тринайсет, а също и за Росица, която пък е минала тринайсет.

— Е, не е съвсем малка — обясни Фалстаф. — На юг, Енчо, в Италия, Гърция, па и у нас, хората съзряват по-рано.

— Стават пубертетни, така ли?

— Точно така, Енчо! — Другарят Фалстаф изпи на един дъх цялата бира и се оригна. — Учудват ме твоите знания, момчето ми! В училище ли ги учите тия неща? Защото в мое време пубертетните проблеми ни ги преподаваше улицата и това хич не беше добре…

Аз не му отговорих, само мигах, а Фалстаф дъвчеше суджука и ме гледаше хитро с веселите си очички.

— Какво, Енчо? — попита ме той по едно време. — Да не си срещнал и ти някоя Жулиетка, а?

Аз се изчервих до щръкналите си уши и се разкашлях, а той взе да се хили, да се тупа по корема и да вика:

— Е, време ти е, време ти е!… Но, хайде, стига сме се занимавали с любов, да работим. Научи ли упражненията по дикция? Я да чуя! Но най-напред свали тия идиотски лепенки от ушите, че с тях ми мязаш на скалпиран кретен от роман на Майн Рид.

Бързо отлепих лейкопластчетата и заблях:

— Бла-бла, бле-бле, бли-бли… — И така цялата азбука.

— Е, да кажем че не е чак толкова лошо — промърмори той не чак толкова доволен. — Да видим сега друго. Майка ти настоява да правим актьорски етюди. Да направим. Например този. Сцената е следната: гробище, мрак и зловеща тишина. Жулиета лежи бездиханна, макар че не е умряла, спомняш си, нали? Тя е изпила една билкова отвара, от която само се заспива. В този момент влиза Ромео и я вижда. Отчаян, че я е загубил завинаги, той гълта отрова, но истинска, и умира. Тогава пък Жулиета се събужда. Като съзира на пода мъртвия Ромео, тя изпада в отчаяние, целува го по устата, за да изсмуче отровата от нея, после се пробожда с кинжала и също умира, този пък истински. Разбра ли?

— Разбрах — казах. Тази сцена я знаех почти наизуст. Чел я бях тъкмо деветнайсет пъти.

— Е, хайде тогава, да я изиграем! — избуча Фалстаф. — Но без думи, само с движение, с мимика, като етюд. Аз съм Жулиета, ти Ромео. Ето, аз лягам бездиханен в гробницата.

И той се изтегна на пода, направи се на бездиханен и каза:

— Ти идваш отвън, виждаш ме и почваш да се вайкаш. Хайде!

Отидох в хола и се върнах и почнах да се вайкам, но като видях Жулиета да лежи на пода с корема нагоре, ме напуши адски смях.

— Хайде де! — обади се той. — Вайкай се и изпий отровата.

— Нямам отрова — казах и се закисках.

— Глупак! — извика пак той и се изправи, като едвам си повдигна корема. — Наужким, разбираш ли? Ей така! — И вдигна шишето с бира и глътна последните капки. — Артистът трябва да има въображение и като пие бира, да си представи, че е отрова и обратно. И да плаче, когато си поиска, и да се смее, когато му кефне. Разбра ли?

— Ра-а-азбрах — заекнах аз.

— Е, да видим какво си разбрал. Засмей се! Засмей се силно!

Като ми каза това, аз изведнъж се гипсирах.

— Хайде де! — викна той. — Какво си ме зяпнал така!

Но аз пак не се засмях. Тогава той се озъби и ме дръпна за дясното ухо и то щръкна още повече. Сега вече никак не ми беше смешно.

— Щом не можеш да се смееш — каза той още по-ядосано, — да опитаме с плач. Заплачи! Спомни си нещо тъжно и заплачи!

Нищо тъжно не можах да си спомня, освен оня гнил домат по лицето, но вместо сълзи доматът предизвика в мен само смях.

Фалстаф беше отчаян.

— Слушай — заповяда той, — помислили за смъртта на някой свой приятел, а?

Помислих си, но всички мои приятели си бяха живи и здрави, и никак не можех да си представя, че Кики например или Милена, или даже Росица могат някой ден да умрат.

И както си мислех за смъртта, изведнъж видях наум Черния Компютър как се свива и гълта хапчета. И ми стана адски криво. Да, наистина, ако някой ден инженер Чернев умре, какво ще правя аз?

От очите ми потекоха сълзи.

— Е, браво! — каза възторжено Фалстаф. — Ето, това се казва сценичен плач… — Но като се взря в лицето ми, се ококори: — Ама, какво бе, Енчо, ти действително ли плачеш? Аа, така не бива! Ако на всяка репетиция плачеш с истински сълзи, няма да ти стигне очна течност за премиерата и ще се сгромолясаш на второто представление. Трябва да се плаче наужким! Хайде, хайде, стига си ревал!

В този момент влезе Лорелай. Като видя сълзите ми, тя се уплаши:

— Божичко, какво става тук? — провикна се тя. — Биха ли те, момчето ми?

— Моля, госпожо — обясни достопочтено Фалстаф, — как можете да допуснете такова нещо? Ние просто репетираме различни емоционални състояния на душата. Сега си поплакваме, после ще се посмеем, ще се поядосаме, ще се чудим, ще припадаме и прочие, и прочие…

— Аха, значи правите етюди! Е, това може! — успокои се Лорелай. — А етюда с чашата вода направихте ли го? Дето се плисва с вода изпитната комисия?

— Бъдете спокойна, госпожо, ще направим и този етюд идния път. Сега бързам за влака.

Двамата излязоха в хола и се разприказваха, но аз както винаги чувах всичко. Лорелай зашептя:

— Е, другарю Фалстаф, как върви Енчо? Ще става ли артист?

Фалстаф се окашля дебело и отговори:

— Госпожо, рано е още да се установи окончателно дали Енчо ще става актьор, но ако трябва да бъда откровен, ще ви призная, че не виждам подчертани артистични данни у него. Освен това той заеква.

— Какво говорите? — разсърди се Лорелай. — Аз като майка мога по-добре да преценя дали синът ми има артистични данни или не. А заекването е малък дефект, който може да се превърне в ефект, нали? Чела съм това в биографията на великия български актьор Сарафов.

— Е, да, но той беше Кръстю Сарафов!

Лорелай не го остави да довърши и бързо продължи:

— Другарю Фалстаф, от вас искам само едно — да го подготвите за приемния изпит… — И млъкна, защото усети, че се е изпуснала.

— Но вие не ми изяснихте за какъв приемен изпит трябва да го подготвя — каза озадачено Фалстаф.

Тук настъпи дълго мълчание. Лорелай сигурно се колебаеше дали да разкрие всичко на Фалстаф, или не. Най-после зашептя:

— Добре, ще ви кажа, но моля, никому нито думица!

— Бъдете спокойна, за чуждите тайни аз съм гроб.

— Тогава, чуйте! Енчо ще се яви на прослушване за голяма роля в един филм.

— Филм? — изписка като дърворезачна машина Фалстаф. — Филм за кино?

— Да, филм за кино. Голям филм. С музика и танци. И Енчо трябва да играе ролята на Орфей. Главната роля. Първото прослушване е преминало блестящо. Остава сега второто.

Тук пак имаше дълго мълчание и в него чувах тежкото бучене в гърдите на Фалстаф. В края на краищата той каза, но този път не дърворезачно, а като параходна сирена:

— Госпожо, много съжалявам, но аз не гиздя кокони за киното, аз създавам артисти, тоест жреци за храма на Мелпомена. Аз се стремя да дам на учениците си естетическо възпитание, а не евтина техника за начина, по който да скачат от автомобил в движение и да се търкалят като фарфалаци под лавините.

— Но аз искам от вас тъкмо такова естетическо възпитание — замоли се Лорелай. — Не искам да го учите да скача от автомобил и да се търкаля под лавините… Моля ви се, не ми отказвайте!

— Не, не и не! — загърмя Фалстаф. — За всичко друго да, но не и за кино! Фалстаф е Фалстаф, а не клоунът Коко от цирка! Довиждане! Дължите ми за досегашните уроци…

Чух мами да бърка в портмонето си, да вади пари и трагично да въздиша, после да казва:

— Другарю Фалстаф, че какъв клоун сте вие! Вие сте най-големият заслужил артист в окръга! Простете ми, ако съм ви обидила с някоя моя излишна дума… А сега бихте ли ме придружили до аптечния склад при мъжа ми? Днес той е получил интересни задгранични стоки.

— Какви? — попита Фалстаф гордо.

— Ами… един нов английски препарат за подмладяване, казва се „Антигерон“. Много е ефикасен.

— Тъй ли? — избоботи изведнъж меко-меко Фалстаф. — Я да го видим този „Антигерон“. Макар че много бързам за влака…

Външната врата се затвори.